сряда, 16 декември 2009 г.

Tribute to DeVladinchi, Livingstone or just Влядо

Да изкажа благодарности на всички, които ми следиха блога в последната година. Скоро си четох първия пост. Не съм ви обещавал кой знае какво, не съм ви и дал кой знае какво. Вчера блогчето празнува своята годишнина и сметнах, че вече е редно да попиша. За това доста помогна Theme song #217 by Livingstone . Тя и още няколко фактора бяха моята вечерна муза. Надявам се и за напред да продължавате да четете моите публикации, а аз се надявам те отново да зачестеят. Не мисля, че съм станал по-грамотен за последната година, така че винаги знам, че може да ми опростите някоя друга правописна и пунктоационна грешка. И така. enjoy...


"Сънища или реалност? Игра на думи или просто поредния диалог? Поредните въпроси с много отговори или отговори с много въпроси.. Всичко е там някъде, пред нас, точно под носа ни. Дали с времето сме го забравили, дали изобщо сме го знаели? Дали,... нали,.. или... С многото мислене може би до тук ще стигнем – да мислим повече и.. още.. и още повече.

Старанието ражда желанието и желанието ражда старание. Всичко е взаимно свързано. Всичко може да погледнем и така и така.


И така всеки е творец. Превръща своето мислене в своето изкуство. Придава по-усезаема форма на желанията си. А колкото от по-на дълбоко излезе това желание – толкова по-красиво нещо ще сътвори.


Като погледна от страни и малко по-ясно ми става това нещо с музите. Те не ни дават особено нови идеи, просто изравят добрите ни стари идеи, които сме чакали някой да заслужи. Които сме сметнали, че са твърде опасни, дори само да си ги помисляме, но уви – идва и денят, в които нищо освен Нещо, няма значение и даваме свобода на волята на тези скрити, дълбоко заровени идеали. Мислим си, че колкото е по-голямо нещото ни – толкова повече ще впечатлим нашата муза, толкова по-задоволени съответно ще останем ние, но понякога всичко се крие в малките неща и простите истини. Всеки ги знае, всеки е чувал за тях, но къде ли ги е скришом всеки заврял?


Всяка истина е истина докато вярваме в нея. Всяко малко нещо е достатъчно голямо до момента, в които си затваряме очите и виждаме вдъхновение,. Всичко, което ни кара да потрепераме, всичко това е онова малко хубаво усещане дълбоко, което сме забравили. А в мига, в който го намерим се опитваме да го сграбчим колкото се може за по-дълго. Нямаме желание да го сменяме с друго нито сега – нито по-нататък. Но разбира се не винаги можем да имаме каквото искаме. И това се случва, но винаги си има своята цена. А не винаги тя е посилна да заплатим.


Когато изгубим муза тръгваме в търсене на познатото. Търсим пак онова, което ни липсва. Но проблема идва, не толкова че търсим точно, което ни липсва, а че го търсим на едно единствено място. Отново и... отново и.. пак.. и още. Докато загубим желание да търсим муза. Почти винаги става така, че тя ни намира. Ей така от нищото. А главната поука е не да не търсим и не да не чакаме, а да не забравяме какво сме търсили. Забравим ли от къде сме тръгнали, няма да има къде да се върнем, а няма ли къде да се върнем – защо изобщо сме тръгнали ?


Отговорите носят почти винаги само нови въпроси. Колкото повече научаваме, толкова повече задълбаваме и искаме да научим невъзможното, искаме да знаем неща, които няма как да разберем. Искаме да сме във вътрешен мир, а това ако сами не си отговорим на повечето отговори, ще води само до повече надигащи се гласове в главите ни. А те не винаги се разбират по между си. Тогава единственото, което ни остава е да ги изслушаме един по един и когато разберем какво те искат, ще разберем и ние какво искаме. А това би било добре, особено когато почти никой не знае какво иска...
"

събота, 7 ноември 2009 г.

November tribute

Последните месеци много скромно го раздавам, но какво да се прави. Хич не ми е оставало време, а пък и желание да пиша. Не съм ги писал мн скоро тия неща, но пък и не съм ги побликувал. enjoy...

"

Все идва един момент, в който сме много уморени. Уморени да гледаме, уморени да търсим, уморени да се усмихваме постоянно без причина. Реем се в произволни посоки и намираме странни неща, които изобщо не съответстват с това, което си мислим, че знаем. Но пък колкото си мислим, че знаем толкова повече и не знаем де. С властта идвали отговорностите.
Понякога изпускаме много важни моменти, за които определено ще/и съжаляваме. Може да ни се даде и втори шанс, а когато изпуснем и него – трябва да приемем нещата такива каквито са. Ни назад, ни напред. Освен да потрепераме малко на едно място и това ще му е.
Мечтите, желанията, ако щете идеалите – всички те някъде се събират на едно, но това едно много бързо става нула ако не побързаме да го направим две. „Бързай бавно.”- казват някои хора. За мен повече истина има в – Ако си мислиш да бързаш, сигурно има защо, за това забави се малко.



Късно нощем, когато в ече сме уморени и сме си легнали, какви ли мисли не ни минават. Как е минал денят ни, какво е можело да стане, какво - не. Някой път даже разигравме отново и отново сценария докато не намерим задоволяващия ни вариант.. или не заспим. Не всеки път като измислим какво трябва да стане за да ни е максимално удобно, ще го направим. НЕ всички или всеки ще е като отворена книга за нас и първо, че не ни изплаши, второ че ще ни мотива, трето заинтригува и няма да ни остави да спим някоя вечер до късно и да си мислим какво ли не. Но сигурно с малко повече от правилната мотивация и няма да се налага да премисляме чак толкова.





"

неделя, 11 октомври 2009 г.

Надеждата не винаги убива желанието...

Май стана вече месец от както не съм поствал. Не че съм и писал много много де :). Така и не се роди нещо по-цялостно, по-завършено да ми зарадва окото както си трябва да за такъв дълъг период от време, в който не съм писал, но каквото - такова. 'njoy...

"Малко или много всеки ден търсим посоката, по която да поемем. Правим малки или големи стъпки за това. Малко или много се опитваме да подредим нещата в ежедневието си. Малко или много всяко ново нещо може да ни се стори като нюанс на нещо старо. Малко или много това ще ни хареса или ще ни напомни какво не сме харесали преди.
Какво ни различава едни от други? Може би мислите ни, идеите ни, за нещата от живота, и това как се постигат те. Всяка малка бъркотия, която създаваме, може да се оправи. Нужна ни е само малко повече мотивация. Поне така си мисля. Пропиляваме разкошни шансове само защото вътрешно сме решили днес да бъдем тъпи.
Май винаги има едно търсене. Какво търсим не знаем точно, защото много рядко знаем какво искаме. Може да се каже, че по-скоро знаем какво не искаме. Правим едно и също и се чудим защо грешките се повтарят. Явно не го правим както трябва. За това, малко или много, ще се научим да си взимаме поука от грешки – както наши, така и чужди. И така до следващия път…
"



"Сънищата са много странно нещо. Идея си нямам дали са отражение на това, което съм или на това, което искам да бъда. Много хора са се опитали да ги тълкуват, а някои дори са достигнали целите си. Но за мен сънищата ще си останат загадка. На дали всеки път като летя или като мога да скачам твърде повече от нормално, това ще означава, че искам да се издигам все повече и все по-бързо в обществото. Все в един момент ще съм доволен от там където съм и летенето, може би ще означава, че просто искам малко да полетя."



"Eдна минутка и хоп – нещата се променят. Едно малко камъче преобръща колата. Едно изречение и стоиш на другия бряг на нещата. Една малка истина, която е само за теб. Една малка тайна, която е таина за всички.
Всеки ден виждаме много. Отсяваме къде достатъчно – къде не от него. Решаваме в коя посока ще поемем и понякога съжаляваме, понякога – не. Оказва се че не винаги сме господари на собствената си съдба и че не винаги има съдба. И все понякога – тя си знае. Това е моментът с въпроса на гледни точки. Как виждаме нещата. Дали си затваряме очите за някои неща? Дали искаме да си затворим очите за други? Дали виждаме реално какво ще стане? Дали имаме желанието да си го признаем след като прозрем нечия истина? Можем да си задаваме въпроси до безкрай. А от многото мислене може и да ни заболи главата. Толкова да ни заболи, че да ни се иска никога не да сме мислили толкова много.
Многото мисли, понякога втълпяват несигурност. Несигурност, а понякога и известна доза нерешителност. И все пак много от нас рядко знаят какво искат. А когато разберат какво евентуално искат се оказва, че твърде многото мисли им пречат да решат.
Няма как да избегнем така или иначе малко лична драма. Така или иначе. Помисли малко, поогледай се, не му мисли. Разбери. Виж. Знае ли се, магията пък може да се появи."



<п>(и някакво малко опитче за начало на разказ)"Дъждът цял ден капе ли капе. Цоп, цоп, цоп. Празни улици, чист въздух. Беше повече от прекрасен и спокоен ден за Явор. Толкова хубав, че дори можеше да зърне тишината. Дъждът се засилваше, а с него и чувството за спокоиствие у младежа. Мисълта му колкото ясна – толкова и разпиляна.
Зад всяка душа, която си помислеше стояха други три. И то не сходни, а напълно различни, поемащи в съвсем различна посока. А когато се опитваше да ги свърже в изречение, не винаги добиваха ясен смисъл. Всичко се въртеше около онова „ако” или другото „ами тогава”, което рано или късно водеше повтарящ се цикъл от мисли. Именно заради това, той започна да мисли начин да се освободи от това свое „проклятие”. И все пак имаше едно на ум, че това може и да е съдбата му.
" .. to be continued

събота, 12 септември 2009 г.

blank

enjoy...

"Извършваме безумни глупости. Къде от героизъм, къде от страх, къде от чиста и проста тъпотия. А в един даден момент няма и такова значение. Важен ще остане финалът,а не това как сме стигнали до него. Има и места, при които е важен не толкова крайния резултат, колкото борбата за самия него. Но за жалост все по-малко и по-малко такива неща имат значение. Всеки го гложди неговият финал и неговата съвест. А дори да се опита да разбере някого повече от себе си – той не може да говори езика на всеки и доста често ще остане неразбран в добротата си. Не само ще остане неразбран, а понякога дори ще бъде наказан заради нея, защото нямало ненаказно добро.
Това са някакви малки неща, които всички знаем, но сме забравили или забравяме. Подсещаме се за тях само когато ни се качват на главата. Но пък това може би е за добро. Тъй като ако не ги забравим ще живеем в постоянен страх и ще е толкова непълноценно, че дори като се замисля и ми става тъпо. Ден след ден, час след час – все по тягостни. Така или иначе почнем ли да чакаме нещо такова, рано или късно ще се овенчаем с резултат, който вече знаем. Тук трябва да се замислим дали мъчителното чакане си заслужава. Душевният катарзис, извисявал човек. Но аз все си мисля, че е по-добре да сме здраво стъпили на земята и по-малко нещастни, отколкото особено извисени и по-малко щастливи.
Началото, развитието, последствията, краят. Всичко в крайна сметка се свежда до прости неща. Дали едно плюс едно прави едно повече и дали две без едно прави нищо. Уравнението на истините за живота ще добавя нови константи и нови неизвестни и така докато спрем да се мъчим да го решим. Отговорът не винаги ще идва докато го търсим. Не че няма да грешим, само трябва по-бързо да се поправяме. И така – опит-грешка, опит-грешка.
Колкото по-умни ставаме – толкова по-големи грешки ще правим. А колкото по-морално-тъпи ставаме – толкова по-добре възнаградени ще ставаме. И изпъкват един-два от всичките въпроси, които ще зададем след като разб ерем тези две прости истини – „Мога ли да оценя нещата, след като спре да ми пука” и „Това, което правя има ли смисъл?”.. И на двата отговорът ви ще е „Искрено се надявам да е така.”. Ще поживеем – ще видим.
"

сряда, 9 септември 2009 г.

A night in Do-2-brin-4ou

Ровя си се аз в стария компютър, ровя си се и какво да видя. Писал съм нещо. Доста е странно и именно поради тази причина, знам точно кога съм го писал и защо не съм го публикувал. Сега пък мисля да го споделя с вас. Enjoy...

"Понякога и несложните събития ни се струват като един пъзел енигма. Една главоблъсканица, транс на красотата. Белезите и раните ни са маловажни. Колко бързо прескача мисълта ни. Тя е най-прекрасното нещо, което ти се случва. Прескачайки филмовата лента с желанията ни виждаме твърде много клишета, които може и да не разпознаем на другия ден като нещо, което сме били. Блъскаме мислите си като пасажер на кораб , в буря. Но понякога в онзи момент, в който спираме да усещаме, а да заместим всичко със студенината на праволинейната мисъл.
Точно може би в тази несвързана докрай, нелирична история – виждаме, че малките детайли не могат да се оценят в сивотата на скучното праволинейно ежедневие. Заяждаме се с другите тъй като може би така ни е по-лесно да оцеляваме, да не се налага да избираме и изпяваме нашата “лебедова песен”.
Живота ни е една голяма шизофрения тъй като хората се опитват да ни променят, ние всъшност не се променяме, а шизофренираме в нещо друго, нещо което не отговаря на нашето “аз”.
И любовта и прецизността, приятелите или удоволствията ще ни помогнат да осъществим нещо, което не разбираме. Не може да спрем тъй като то е по-силно от нас. Не можем да преодолеем своето его за да покажем на себе си и ина другите колко любовни, сладки и прекрасни можем да бъдем. Сещаме се за неща, които си мислим, че ще сгрешим. Концентрацията ни е толкова съсредоточена когато е момент да желаем нещо много силно, че ако можеше да се измери с пари то времето за преброяване на тези пари, би било едно доста относително, разтегливо понятие... Желаем ли нещо и най-големите ни пречки ще паднат под силата на желанията. Можем ли да спрем и да не мисля за бъдещето. Дали ме очаква бляска на президенството или калта на клошарството...
"

неделя, 30 август 2009 г.

see the pattern

Не се плашете от първите 2-3 изречения. Бях малко повлиян. тъй като сега уча за изпити и речта ми докато излезе от инженерните тъпотии, трябваше да мине малко време. На татък почти няма такива абстраткни философски глупости :). Това явно ще е последното за този месец.. може би.. И enjoy

"Всичко в живота има своята последователност. И тъй като ние сме част от него, следва също да влезем в някакъв модел на развитие. В резултат на този модел, ние имаме съвсем нормалните очаквания да си мислим, че горе-долу знаем какво ни очаква и каква последователност трябва да имат нещата. Проблемът е че тя не винаги е логична, а дори и такава не винаги можем да я осъзнаем. Някога е права линия без препятствия, някога прескача няколко логически стъпки и се премества в друга още по-разбъркана линия. Някъде тогава решаваме, че животът ни е каша. Хубаво е да намерим време да излезе нещо вкусно от кашата. Тоест постъпките ни да имат смисъл. А смисълът ще е това, че макар и грешни неща, трябва да са ни донесли удволетворение.
Всички търсим перфектният ден. Денят на мечтите. Или денят, в който няма какво повече да си пожелаеш, няма какво повече да мислиш. Денят с главно “д”, от поредицата на кривата на живота ни. Там логиката, която търсим през другите дни ще ни се изясни. В крайна сметка всичко се свежда до едно. Едно от милярди, едно на милион или едно от двете. Има много единици, които имат значение и една двойка от тези, която ще промени значението на единиците.
Макар и малко абстрактно поднесени ни нещата, все пак ще дойде и нашето време да ги разберем. А колкото повече разбираме – толкова по-сложно става всичко. За това – не бързайте. Всичко с времето си. Всичко става с причина. И не забравяйте, че не само от вас зависи “всичко или нищо”.
"

четвъртък, 27 август 2009 г.

Сменяме много имена в търсенето на едно. Чисто и просто – щастие.

Ето нещо, което написах скоро. Всъшност различните части са писани в отделни дни, някои вчера някои преди 2-3 седмици. Дойде ми творчески прилив на енергия, пописах малко и стигнах до момент, в който части от нещото, което пиша приличат на кратки фрагментчета, които съм писал преди. И излезе горе долу добра смесица от няколко неща. Надявам се да ви хареса, както ми харесва на мен. :) enjoy...

"Някъде там търсим нещо изгубено. Винаги ще го търсим, защото все няма да знаем какво е то. Залез и изгрев ще се сменят. Ще е още един ден повече или още един ден по-малко. Слънцето ще си отива, а с него и очакванията ни. Въпреки това ще знаем, че идва нов ден, с нова надежда.
Нужна ни е сигурност. Нужно ни е да не сме сигурни. Нужно ни е да гледаме на пред и да виждаме смисъл в това. Всеки от нас ще търси своят различен смисъл в едно и също нещо. Всеки от нас ще върви по своя път и ще криволичи от време на време за да може да предизвика себе си. Всеки от нас ще научава от различни места едни и същи истини. Всеки от нас ще се гмурка в дълбините на неизвестното рано или късно. Ако обаче още не се е научил как се плува или ако няма подходящите приспособления да изплува, то той ще се удави.
Всеки от нас ще се чуди какъв е неговият път с най-малко съпротивление. Колко ли пъти обаче след като го открие ще го удря ток? Една малка токотерапия да си спомни, че дори и с най-малко съпротивление пътят все още не е гладко предначертан. Ще започнем да се взираме в спомените си и май така сме се устроили, че да виждаме само хубавите. Другите ни изнася да ги позабравяме. Е , оставаме си и някои пътечки към по-значимите лоши, защото трябва и да не забравяме повратните ни моменти.
Всеки от нас е бил сам. Сам в съня си, сам в самотата си, сам в грешките си, сам в успехите си, сам в мислите си, сам в идеите си, сам в погледа си. Всеки е сам по себе си. А какво е научил всеки от нас от това?Научил ли се е какво наистина има значение и как това значение ще има значение? Научил ли се е да вижда нещата и от двете им страни? Че примерно успехът ни се дължи на грешката на някой друг, че не го е направил преди нас? Или че грешките не са само за да правят живота ни Ад, а и за да ни покажат, къде и другите могат да се подхлъзнат и при необходимост ние да вземем преимущество от това.
Виждаме себе си в безмерно много светлини. Някои от тях харесваме, други ненавиждаме, а за трети дори не подозираме. Отдръпваме се от различни неща по различни причини. Търсим не за да намерим. Гледаме не за да видим. Слушаме не за да чуем. Пишем не за да го прочетем. Питаме не за да разберем... Правим го за да облекчим съвестта си.
Има моето щастие, неговото щастие, нейното щастие, нашето щастие, тяхното щастие. Някъде между тези всички е твоето. За да го разбереш ще трябва да си бил доста нещастен. Е не задължително, разбира се, но от това, което съм видял – хората обикновено разбират до къде стигат границите им, когато страдат. Страдат да мислят болезнено креативно, страдат да откриват непонятни за тях неща, страдат с идеята, че това е трънливият път на евентуалното щастие.
Всеки от нас търси подходящото начало за финала. Последната първа целувка или последният първи път, в който сърцето ти слиза в петите. И ако съдбата му се усмихне, защо не ?!
"

неделя, 23 август 2009 г.

it all starts with mondays

Струва ми се все още ноформулирано както трябва и за това предполагам ще претърпи известни корекции, но сега за сега това е оригиналният му вид. Не е кой знае какво. Има 2-3 финални изречения, които ми харесват повечко. Иначе когато корекциите бъдат направени, ще бъдете уведомени за това. enjoy...

"Има идеи, че всяко начало е трудно. Аз пък казвам, че не всяко е такова. Зависи от областта. При човешките взаимоотношения, почти винаги началото е най-лесната част. Търсим максимум допирни точки и за тогава различнията в каквото и да е са без значение. Трудата част идва след това – да се обединим в различията си. Да можем да възприемем другите въпреки тях самите и въпреки нас самите. А това „въпреки” в никакъв случай не означавам, че възприемайки трябва да подменим възгледите си, освен ако не очакване и от среща да стане така, но отново се създава същата ситуация обърната на 180 градуса.
Това, което знаем не винаги е онова, което ни помага. Онова, което не знаем не винаги е онова, което ни пречи. Всеки ден нова истина, всеки ден ново начало, всяка седмица нов живот. Започнеш ли разбираш себе си, да започнеш да търсиш не какво ти трябва, а какво искаш – тогава почти сигурно и другите ще потърсят за теб. А ако не искат, значи те самите не зная какво искат.
"

сряда, 19 август 2009 г.

Що е идеал и има ли той почва у нас

Вчера (18ти Август)имах среща с г-н Петко Петков и му дадох да прочете няколко мои неща и той си хареса 2-3 изречения и ме помоли ако мога тях да ги опиша и при следващата ни среща да му занеса написаното. И вечерта след като се прибрах ми дойде някакво настроение да се опитам да попиша. А това е резултатът. enjoy..

"На дали идеалите, които създават по филмите ще се сбъднат на теб или на мен. Сигурно има някой там, чийто история ще наподоби тях. Сигурно някои хора ще се разделят от нищото и ще се събират от нищото. Сигурно ще си измислят и добри причини за това.
Готов съм да се обзаложа на всичко, което имам макар и да не е кой знае колко много, че аз, ти, той, ние някъде там имаме нещо от което ще потрепераме така силно, че ще ни питат - Kакво стана? Ще имаме нещо, което и да се опитваме да игнорираме ще ни съпътства. И това ще е така, защото сме имали някъде там – я мисъл, я увлечение, я Бог знае какво. Независимо от всичко то ще е там. Ще е една наша малка истина, в която вярваме безусловно.
Всеки е обичал или ако не – то ще обича. Някога повтаряме думите си и въпреки това, понякога звучат по-живи и по-истински от всякога. Понякога наистина можем да ценим повече от колкото сме предполагали. Понякога можем да обичаме повече от колкото ни е възможно. Понякога виждаме невидимото във видимото. Понякога да оставим нещо друго освен разсъдъка да ни ръководи може да е глупаво, но същевременно и налудничево приятно.
Тези понякога ги виждаме в миналото, искаме да ги виждаме освен в настоящето ами и в бъдещето. Не винаги е възможно. Но блажени са вярващите. Съдбата закриля смелите. И така. „Опитвайки се да забравиш някой, който обичаш е като да се опиташ да запомниш някой, който никога не си срещал.” "

понеделник, 17 август 2009 г.

Сега, после пък може и тогава

Пак малко размисли върху миналото, бъдещето и настоящето. Лекичко, сравнително не депресивно, сравнително не позитивно. Средна работа. Кратко, не много ясно, но пък от сърце :). enjoy..

"Всеки има малка или голяма потребност да се връща от време на време към миналото. Грешката, която обаче не трябва да прави е да продължи да се връща там отново и отново, премисляйки едно и също по стотици различни начина. Няма нищо лошо в това да разбере къде са грешките му, но обикновено се получава така, че се опитва да поправи грешките в миналото, а това няма как да стане освен ако няма машина на времето.
Времето и грешките си вървят ръка за ръка. Както с власта идват отговорностите, така и с времето идват и грешките или с времето грешките си отиват. Всичко е според зависи и според когато. Времето е нещо, с което не разполагаме почти никога. Не е добродетел над, който имаме власт и се случва да ни притиска. Единственото, което можем да направим е да намерим достатъчно добри аргументи за да го отблъснем поне за малко. Тези аргументи ще са грешките, които се стараем да поправим или вече сме поправили.
Някъде там всеки ще търси удобната за него истина. Един ден ще осъзнаем, че удобна истина – няма. Има такава, която ни помага да заспим вечер има и истината такава, каквато е. Рано или късно едната от двете ще отпадне и това по всяка вероятност няма да е онази, с която не можем да се справим. Именно поради това рано или късно трябва да посъзерцаваме отвъд нашия кръгозор. Може пък и да видим нечия истина малко по-хубава от нашата и да се поучим от нея.
Сега, после или тогава – всичко е от значение. От нас зависи да разберем какво е то.
"

вторник, 11 август 2009 г.

Бъдещето, вярата, надеждата и техните взаимоотношения

enjoy..

"
Вярвам в надеждата за бъдещето. Всеки ден получаваме заслужени и незаслужени усмивки. Някои от тях ни дават надежда, други ни я отнемат. Всеки ден търсим различни от тях. Един ден ни изнася да живеем за бъдещето, друг то да не ни изнася и да искаме да живеем само за момента. Всяко малко щастие покрай нас чака да бъде открито или дълбоко заровено. То чака да види дали ще е твое бъдеще или ще остане нечие минало.
Всичко понякога е толкова абстрактно, че бялото може и да е черно. Никога няма как да знаеш за утрешния ден – минимум, защото вече си си направил план, а по-лесно развалимо нещо от планът – няма. Винаги има как нещо да се завърти на дори 1 градус и да промени достатъчно малко. А промяната си е умиране на надежда и може би поява на нова.
Следите са там където искаме да ги видим. Макар и често да ни бъдат натрапвани в лицето, по един или друг начин. От тези следи вече трябва да решим как искаме да ги разбираме и кавко смятаме, че можем да постигнем.
Надеждата винаги умира последна, а бъдещето винаги е готов да я закриля. Стига му само лъч добрина и то ще реши, че слънцето е слязло на земята за да му помогне в нелеката задача да може да повярва в нея. Надеждата."

събота, 8 август 2009 г.

keep up ?

tryn to keep up. enjoy

"Изненадите са онези малки моменти, които ни карат да живеем за утрешния ден. Дали сега, дали след два месеца или две години – черното си е черно и бялото ако не е мръсно бяло и то си е такова. Светлина в тунела ще има, стига да не си затвориш очите, понеже те заслепявала.а
Живей за да бъдеш жив. Обичай за да бъдеш обичан. Греши за да не правиш грешки. Вярвай, защото вярата в теб самия е оръжието, което ще срази доста солидни прегради. Не съжалявай, тъй като това ще да е греша, а ти не обичаш такива.
"

петък, 7 август 2009 г.

Rise and fall

Не съм ви забравил драги мои. Не че и толкова съм си дал творческа пауза, просто някои от нещата бяха твърде кратки, други - твърде тежки. Все пак ще постна почти всички. Не спираите до края. Последното е позитивната черешка :).. и все пак не бързайте направо към нея, оставаете си удоволствието за накрая. enjoy
п.п. всичките първо съм ги писал на гсм-а и после съм ги преписвал на компюътъра :X

"Има моменти когато малките думи и простите истини са единственото, което ни кара да се усмихнем. Нов ден – ново начало – нова истина. Всеки има своя собствена истина, тъй като всеки вижда нещата по неговия начин. Истината, вижте обаче, понякога е едно надценено понятие. Малко изкривена, малко премълчана и хоп – ето ти нова истина.

Колкото стартове – толкова и финали. Не че има съотвестват де. Тъй като всеки има различни идеали и различни наичини да постигне щастие. Едно за мен е едно, за друг може би нула – въпрос на гледна точка. Идеите ни за напред може и да са еднакви, но пък да са в различно време. Именно за това, Алеко е казал – „Разни хора- разни идеали.”



Има време, в което мисълта бива по-силна от каквото и да е. Предизвикваме неща, които сме нямали смелостта да си помислим. Мечтите добиват реалност, а страховете добиват реалност, а страховете ново измерение. Всичко това все ще има край. Но кой ще е там за да го види.



Всичко става поради причина, но не винаги тя трябва да е сложна и да стои зад други. Понякота тя си е там черн она бяло. Другото е ясно. Обичаш тръпката да обичаш. Сменяме много имена в търсенето на едно. Чисто и просто – щастие.



Душевният катарзис извисявал човек. Понякога се чувстваш толкова извисен, че все едно ще каценш на някоя далечна планета. Единственото обаче, което искаш е да си поредния, който може да стъпи на Земята.



Началото е нещо като най-лесната и хубава приказка, която можем да съчиним. Началото колкото и да се влияе от първото впечатление, понякога няма значение. Няма значение, тъй като какво сме планували да се развива в последствие е доста относително. Всичко е добре когато свършва добре. Може би. Знам ли? Сигурно ви се е случвало да свърши зле и все пак да е добре или ако не добре, то поне без съществено лошо значение.
Някъде там ще се опитамe да намерим истината, която ни устройва. Ако все пак я намерим, никога не би било сигурно какво е истина и колко може да й се вярва. И въпреки – истината и вярата понякога са надценени понятия.
Ако мислим винаги за половина празната чаша кой знае къде ще си останем. Не винаги можем да виждаме и положително пълната чаша, но от опит глава не боляло. Какво ли ни остава тогава, освен добрите намерения, с които е постлан пътят до Ада. Остава ни доброто желание да вярваме в красивото и онова, което се надяваме да ни сполети.
На дали ще има по-хубав ден от този, в който се събуждаме и се надяваме да се сбъдне.. На дали онзи вкус на щастие ще поиска да бъде друг... И на дали..


"

събота, 25 юли 2009 г.

Време разделно

Та снощи ме удари творческото пак и верен на моя emo-writing style драснах няколко изречения върху белият лист с премигващата черна стрелкичка (а.к.а. MS Word 2003). Но както повечето неща, които пиша вечер си го оставих за редакторска самооценка за другият ден, че понякога наистина аз даже не си схващам мисълта при допуснатите грешки. Амии.. enjoy..

"Време имаме за всичко. Време за размисъл. Време за отчаяние. Време за възход. Нищо няма да ни избяга. Или поне така трябва да бъде. Понякога печелим време като поддържаме някаква илюзи. Предимно такава илюзия е много назад във времето и я осъзнаваме на някакъв случаен принцип. Сигурно се е случвало да го обмислим и преди това, но малко неща можем да осъзнаем на време. Смисълът не е задължително винаги да има смисъл. Правилното не винаги е онова, което мислим.
Опитвам се да заличим това, което се предполага, че ни пречи. Някой път с лека ръка, друг път на опаки. Стараем се да избягваме грешки, които сме сторили и сме ги осъзнали. Разбира се има такива, които за жалост не можем да избегнем дори и предварително, почти сигурно да знаем резултата.
Безидеиността ни побърква. Това да не знаем какво ще стане утре, понякога е бонус, понякога причина да не можем да заспим.
"

сряда, 22 юли 2009 г.

Теория на относителността

lil bit of positive vibrations..enjoy..

"Оставяйки си искра надежда за бъдещето – всичко изглежда по-лесно. Живеем на бързи и енергични тактове за да можем по-скоро да видим това ми ти бъдеще. Всеки един нов хубав ден е с една крачка по-голяма вероятност до бъдещето, което искаме. А всеки лош трябва да ни мотивира да се стремим към съвършенство.
Губим, получаваме, искаме, премисляме, губим, получаваме, искаме, премисляме, губим, получ... Ето това ще е една от истините за живота, които колкото по-рано разберем – може би толкова по-лесно ще разберем заобикалящият ни свят и може би малко по-малко ще се ядосваме. Всичко рано или късно се връща и това, което е нужно от нас е да го посрещнем с достойнство и да го изпратим с такова. Е, уви не винаги можем да предвидим кога е време за битка и кога леко да се изместим в страни за да поемем по-леко удара.
Миналото няма как да не е част от живота ни. То лесно отново може да стане и бъдеще, но до тогава трябва да поживеем малко и в настоящето и знае ли се – може и да застигнем скоро това минало бъдеще."

понеделник, 20 юли 2009 г.

untitled

Късно вечер се прибираш и си мислиш какви ли не неща. Какво ще свършиш утре, какво ще направиш сега като се прибереш и може би какво прави онзи, който ти е на сърце. Сещаме се за хубавите момент, които сме имали. Мислим за хубавите моменти, които ще имаме. И като цяло не е трудно да мислиш за любов. Не че мисленето понякога не се оказва точно трудната част от нещата. То там не му трябва много много мислене. Опрат ли нещата до много мислене, значи работата с любовта малко се е прецакала.
Снимките могат да се окажат твой доста голям противник. Защо ли ? Ами защото когато обичаш да виждаш нещо, то трудно се забравя. Никога не е толкова просто колкото си го представяме или както, някой друг се опитва да ни обясни. Много врати водят до един изход. Така и много въпроси водят до един отговор. Той винаги е прост и почти еднозначен. Понякога отговора ни е по-скоро въпрос с „..но ако”, което пак си е не лош начин за задоволяване на съвстта.
Научим ли се да не преиграваме, научим ли се да показваме най-доброто от себе си – дори когато не се изисква чак толкова, та те тогава сигурно няма да се налага да се прибираш късно вечер единствено мислейки.

неделя, 12 юли 2009 г.

И тъй и иначе..

Амии мина известно време от както не съм поствал нищо. Не че не съм писал, но се чудех тъй като някои са твърде кратки, втори твърде мрачни и така нататък, но се посъбраха по-дълги и по-немрачни и си казах, че може да ги вмъкна едни с други да се уравновесят нещата. Знам единствено кога са писани, защото им показва датата на modified. Иначе идея си нямам дали съм го писал вчера или преди 10 дни. Та без повече затормозяващи авторски вметки.. enjoy

п.п. new personal info


С малките крачки, правим големите постъпки. Извинявайки се, не постигаме нищо. Отбягвайки въпроса – пак нищо. Има ли проблем има и решение. Не е казано, че то ще е благоприятно или че ще е точно нашият въображаем избор, но уви – няма как. Скучното ни ежедневие се превръща в начин на живот. Нещата, които ни забавляват остават някъде там...... в хубавото, забавно минало.
Искайки да печели, всеки губи. Тъпо, остро, умно. Все ми е тази. За себе си знам, че във войните, в които съм взел - съм дал повече жертви отколкото ако не изобщо не съм бил там.”



“За хората които обичаме, за хората които мразим. За Хората. За хората, които смятаме за близки, за хората, които ни предават. За тях или против тях ще направим всичко. Готови ли сме да направим всичко? Какво е всичко? Какво ще направим ако знаем всичко? Тези и още много други въпроси все някога трябва да си зададем все някой ден. Рано или късно ще трябва и да им отговорим. Отговорите ще са неочаквани, прибързани тъй като ще трябва да ги взимаме доста по-рано от колкото принципно би ни се наложило. С други пък вече ще сме закъснели.
Почти сигурно е че винаги ще уцелваш неподходящият момент за дадено нещо или твърде подходящият за друго. Тези неща не зависят от теб, за това и да се измъчваш или да се хвалиш в крайна сметка все ще дойде противоположното и ще срине предното. За това не се променяй. Угаждай си, а другото ако дойде-дойде. Ако ли не, каквото- такова.
Живейки ден за ден можеш единствено да не разочароваш от следващият. Което май си е голямо предимство...”


“Взираме се в спомените си и май така сме се устроили, че да виждаме само хубавите. Другите ни изнася да ги позабравяме. Е , оставаме си и някои пътечки към по-значимите лоши, защото трябва и да не забравяме повратните ни моменти. Понякога единственото, което можем да направим е да потрепераме и да останем безмълвни. Осъзнаваме неща, които отдавна е трябвало да разберем. Това не ни дава мира през деня и ни мори още повече нощем.”


“Виждаме себе си в много различни светлини. Някои от тях харесваме, други ненавиждаме, а за трети дори не подозираме. Отдръпваме се от различни неща по различни причини. Правото ни на избор понякога пък е помрачено от някоя наша глупост. И така. Преминаваме през много за да намерим максималното, ултиматното ни аз, което.... забравяме.
Търсим не за да намерим. Гледаме не за да видим. Слушаме не за да чуем. Пишем не за да го прочетем. Питаме не за да разберем... Правим го за да облекчим съвестта си.”


Такива неща като бъдещето и миналто са неизбежни. Някои си там ги е измислил и те ще си се случват и случват. Каква е поуката от това ли ? – Настоящето. То е единственото, с което разполагаме. Миналото не е може да се променя, бъдещето е твърде относително и неясно. Остава ни само „сега”. Ако през „сега” мислим единствено за „после”, ще ни остане единствено „преди това”.
Понякога не ни трябва магическо кристално кълбо за да разберем какво ни очаква. Точно тогава не трябва да разваляме периода до тогава с безсмислено стоене и чакане. Ако от една минута мислене, отделяме поне по 1-2 секунди да направим това, за което мислим – не само че ще го постигнем, а ще ни остане време и да помислим за нещо друго. Вярвайки в това ние вече сме крачки на пред от всички, които единствен омислят било то и за 100 неща едновременно, повече от нас. Защото реално остават само тези малки стъпки в настоящето, а не големите мисли за бъдещето.”

сряда, 1 юли 2009 г.

Джулай летър

Дам. Заглавието подсказва. Подсказва кога съм го писал, не за съдържанието - то няма нищо общо ^^. Ами да, някои пият и пият, други пият и пишат. Съдба :).. enjoy

"Вярвайки, ние побеждаваме. Побеждаваме себе си, предразсъдъците си, както и чуждите ограничения. Не е задължително да постигаме онова, към което сме се насочили за да покажем, че евентуално наистина можем всичко това. Някъде там ще намерим отговорите, които търсим на дълбоко. Ако сме достатъчно упорити никой не ще ни спре по пътя на отоговорите или нашото лично щастие. Може и да сме някъде малко по- встрани от самата истина, но какво пък – изборът си е избор.

Ще имаме много такива избори и мигове. Ще споделяме, ще пазим за себе си, както дойде. Има ли светлина в тунела, значи там някъде ще е и твоята истина."

понеделник, 29 юни 2009 г.

Странно, Седларов, странно.

Ами деца, порастнали деца, не толкова деца.. какво да ви кажа, днес явно ми е продуктивният ден. Две неща за едно денонощие на фона на едно-две на месец си е направо екстра. Малко по-мрачни, но все от някъде трябва да се почне. Няма как. enjoy
"Погледът в нищото. Всеки го знае. Всеки е минал през него. Какво е той? Може би ти се спи. Може би просто виждаш нищо. Може би просто не искаш да виждаш нищо. Всеки път ще е различен, всеки път няма да е на хубаво.

Понякога се замисляме какво означава, понякога просто ни е все едно. Това колко ни е грижа, май не зависи само колко много държим на човека, а и как сме в момента. Или реално ни се иска да вярваме, че това е така. Хубаво е да знаем, че не сме достигнали до границата, в която действаме машинално, защото понякога само това ни остава – емоцията, колкото и наивно да звучи. Понякога, понякога – само на нея можем да се опрем в момент, в който друго не би ни помогнало.

Дори обичайки с празния поглед, дори обичайки до глупост, май ни е писано да обичаме. Дори изрудясвайки в това, дори и повтаряйки думи, които сме чули много пъти преди това, ние си държим упорито на убежденията и това си е то. НЕ обичаме да ни подценяват, никак даже. Да ни слагат граници, тъй като вселената и човешката простотия нямат граници, но за вселената никой не може да е сигурен. Не че е задължително това, което правим да е простотия, но просто не обичаме границите, в какъвто и да е случай. Не е лошо от време на време някой да мисли вместо нас, но не е лошо да ни остави понякога да мислим и самостоятелно, що се отнася до общото благо - било то понякога и лично нашето си благо.

Уморени сме, заспиваме, но с надежда. С надежда, че утрешният ден ще ни донесе поглед изпълнен с надежда, лице с грейнала усмивка и нещо хубаво, каквото и да е..."

Живот с избор или избор за живот

Животът ли определя избора ни или изборът определя живота ни? Знам ли? Изборите, които правим несъзнателно влияят на живота ни оттам нататък. Според това какъв избор сме направили получаваме и съответното отношение. Лошите избори, макар и неосъзнати, понякога водят до грешки, за които ще съжалявам твърде неприемлив период от време. Избор винаги ни се дава, въпроса е до колко той ни харесва. Това, че понякога имаме свобода на избора колкото папирус в ураган, си е нещо съвсем различно. Та, явно се опитвам да разсъждаваме над това, че изборът малко или много определя живота ни по начин, по който все още не сме дорасли да съзрем.

От друга страна, понякога се раждаме с направени избори. Не от нас, може би не и от родителите ни, макар понякога това да е точно така. Изборът го е взел някои преди стотици стотици години, когато е направил малка грешка, коставала му много, и за която и ние ще трябва да плащаме; и тези след и след и... нас. На това му се вика, че животът определя избора, защото понякога, дори и с редица от правилни избори, пътят напред е широко затворен. Тоест, мислиш си, че имаш голям избор и животът е пред теб, но всъшност изборът е .. че нямаш такъв. Имаш си гьолче и там ти е писано да си джвакаш. Тук ще цитирам няколко думи, които по един странен начин казват точно написаното преди малко: „Фантазиите трябва да бъдат нереални, защото моментът.. секундата..в която вие получавате, това което търсите. вие не вие не я желаете повече. За да продължи да съществува. желанието трябва да има обекти,|липсващи постоянно. Не е "то" което вие желаете, а фантазията за него. Това е имал предвид Паскал, когато е казвал, че ние сме само тогава щастливи, когато мечтаем за бъдещото щастие. Бъдете внимателни какво си пожелавате,не защото ще го получите, а защото сте обречени да не го желаете, когато го имате. “

В крайна сметка, това е спор, подобен на това за кокошката и яйцето. Никой никога няма да разбере как е станало и как ще бъде. Остава ни единствено надеждата да сме там за да го видим.

сряда, 24 юни 2009 г.

Добро утро Колумб

"Години на лекомислие, години на съзряване, години на осмисляне, години на реализиране... години през които сме минали, ще минем или се надяваме да минем. През всички от тях ние градим нещо, което се разрушава веднага след като навлезем в следващия етап. Чули сме много обещания, дали сме още повече такива. Боляло ни е, били сме щастливи. Трябвало е да опитаме от всичко. Сега отново искаме да опитаме от всичко, но по различен начин. Една шепа дни и хоп – дори сънищата вече носят различно значение.
Дали избягвайки нещо ставаме по-силни или ни прави по-слаби. Трудно е да се каже. Обикновено е признак на слабост, но аз бих казал, че е въпрос на гледна точка, защото колкото и изтъркано да звучи важното е не как можеш да стоиш непоклатим, а как можеш да ставаш след като си паднал от там.
Макар и с грешните думи, понякога казваме правилните неща. Друг път с правилните думи казваме грешни неща. А това ще се получи ако сме изгубили връзката помежду си. Интерпретацията е едно мнооого опасно средство. С нея можем да погубим както другите така и себе си, тъй като трябва да внимаваме какво си пожелаваме, че има шанс да се случи.
Всяка грешка може да бъде простена, но не и забравена. Всичко казано може да бъде чуто, но понякога не и забравено. Всичко написано остава и чака да бъде препрочетено....

„Добро утро, Колумб.”
"

понеделник, 22 юни 2009 г.

Back to reality

"Не знам дали със сигурност е така, но все си мисля, че доста от великите неща, великите открития са плод на нещо малко и добре задействало се въображение. Да вземем един Архимед и една вана. Кой би се сетил. И всякакви такива други малко неща, които днес ни помагат. Та и ако ние, аз, ти, ... , се научим да виждаме многото в малкото, искрено вярвам, че можем да сътворим едно ново бъдеще, едно ново време на морален възход.
Не винаги е нужно да погледнем в огледало за да видим себе си. Въпроса, колкото и неясен да изглежда сега е – Какво ще направиш след като се взреш в себе си? Това че се обичаш безумно, дали е достатъчно ? За момента – може би. За по-нататък – едва ли. И след тези два, три въпроса почват да следват редица от други, за които още нямаш отговор, а се налага да дадеш. Освен вярва в себе си и вярва в малките неща, простите истини и всичко това, което осмисля поне малко днешния ти ден – на друго не можеш да имаш вяра. Бъдещето е в бъдещето. Няма лошо да вярваш в него, няма лошо да го насърчаваш или да го мотивираш по някакъв незнаен начин, стига да знаеш, че поне за теб си заслужава.
Дори понякога брутална – реалността е реалност. За това всеки е свободен да живее в своя собствена, стига да не е в твърде голям конфликт с останалата част от реалността."

четвъртък, 18 юни 2009 г.

Щастие ала бала

Такаам. Юни явно ще е малко по-продуктивен от предни 2-3 месеца, но явно има и защо :P.. Снощи драснах няколко реда и сега мисля да ги споделя с вас понеже съм в изключително добро настроение изобщо няма да протакам до края на месеца да се събират много неща и на веднъж да ви ги давам да четете ами 1 по 1 ще са :). enjoy...

"Какво сме разбирали от щастие ? Какво всъщност разбираме от него ? Всяка поредна година все нови идеали, все ново щастие. Какво да правиш ? Съдба. Е та нищо. Няма лошо.
Идва нов ден, идва нова вечер и разбираме все повече за заобикалящите ни разкоши. Един нов начин да задоволим както суетата така и егото си. Откриваме нови подходящи комбинации, коя от коя по-подходяща. Изпадаме в захлас всеки изминал миг. Нямаме нужда от нищо повече. Имаме точно това, което ни трябва. Малко или много бързаме, малко или много мислим, много или малко се наслаждаваме на това, което се опитваме да си заслужим.
Прегръщаме щастието, усмихваме му се. Тогава и то почти сигурно ще ни отговори със същото.
Сигурно ще има какво да пипнем тук-там, но няма да е фатално. И да не – пак ще му се радваме и ще се опитваме да го ценим максимално
Да вдъхновяваме и да бъдем щастливи. Може би това иска всеки от нас, стига да мине достатъчно време за да го осъзнае..
"

петък, 12 юни 2009 г.

Успех с мисленето..

Малко зачестиха напоследък писанията, но ми е малко по-креативно. Предполагам няма и да се оплаквате от това така че, без повече овъртания.. enjoy

"Когато си мислим, че всичко свършва, това е по-скоро началото на нещо ново, което не е задължително да е край на нещо старо. Предполагаемо ще има дразнители, които ще се наложи да изтърпим за да можем да постигнем мечтите си. Преди изобщо да тръгнем на някъде ще трябва да се повъртим никъде. Един два пъти ще подминаваме правилната възможност, но това ще да е в резултат на това, че сме се поразсеяли в търсенето или моментно сме забравили какво търсим. В крайна сметка все ще се намери някой, който да бъде за нашата правилна посока, а от нас се очаква единствено да си спомним каква е тя и да го последваме. Веднъж там нищо няма да е на половина лесно, колкото си мисли, но изтърпим ли всичко ще си заслужава. И да нормално е винаги да имаме своите основателни страхове, забележки и съмнения. Те ще са плод на не достатъчно добро представяне на нещата от неподходящ за целта човек. Не трябва да ги пренебрегваме, но и не трябва да се осланяме на тях изцяло. Успеем ли да намерим златната среда между тези две, то предполагаемо ще си живеем живота – както сме мечтали. Или може би ще се събудим някой ден и ще обмисляме всичко онова, което е трябвало или можело да..."

"Мислим твърде много, но понякога само това ни остава – да мислим и да записваме всичко. Страхове, очаквания, радости, терзания. Мислите са най-страшното ни оръжие, един символичен нож с две остриета. Загубим ли мисълта си – лошо, загубим ли се в мислите си – лошо. Трябва ни време да намерим златната среда някъде между мисленето и не мисленето. Аз още не съм я отркил. Надявам се, че вие ще имате повече късмет. Успех с мисленето.. "

вторник, 2 юни 2009 г.

летни писания

Дойде и новият месец и новата креативна вълна. Така че е време да ви дам да почете малко. Звучат малко депресиращи, но какво да направя. Така се е получили. enjoy

"Понякога вършим такива безумни глупости. Дори ние самите не знаем как може да сме толкова морално тъпи. Всеки може да прави грешки, но всеки трябва да се опитва да ги избягва. Някои са провокирани от страх, други от неизвестността, която пак си е един вид страх.
Събуждаме се с крясък, страх ни е от праволинейността. Виждаме най-големите си страхове в едно при странни обстоятелства, но с ясно смисъл. И така пропъждаме хората, които ни обичат. Ядосваме ги, стряскаме ги, нараняваме ги. След като се събудим си казваме – Вече няма да ме е страх, вече ще направя всичко. Няма само да говоря за всичко, а ще го направя... Малко по-късно същият ден, пък правиш безумна глупост и се чудиш „Какво направих? Как ? Защо по дяволите?”. Трябва едно да ти стане ясно – Само с мислене не става. Ако ставаше само с мислене или само с гледане, кучето щеше да е най-големият месар.
"

"Всеки ден водим битки за различни каузи. Всяка война изисква своите жертви. Всяка жертва оставя своят белег. А всеки белег рано или късно излиза на яве. Раните и белезите могат да зарастнат, може и да си останат там. Понякога е въпрос на това как се грижиш за тях, а понякога просто на предубеденост.
И в крайна сметка водим война може би не за да сме по-щастливи, а за да сме по-малко нещастни. Всеки си търси начин. Не трябва да пита другите за такъв. Както се казва – Живеем заедно, умираме сами. За това изборите ни трябва да са единствено и само наши. Така няма да имаме право да обвиняваме когото и да е, в каквото и да е свързано с нас, ако разбира се сме имали въможността да променим нещо.
Всеки ден се заричаме да направим различни неща. Всеки ден стават все повече и изпълняваме все по-малко. Истинският ни стимул се крие някъде там. Ако спрем само да говорим, а почнем поне малко да действаме може би резултатите ни ще са толкова неочаквани, че чак ще си направим евалато, както се казва.
Обичаме всичко, мразим всичко. Толкова крехки сме ние всеки ден. Толкова бързо ни се менят настроенията. Бъркаме постоянно и понякога също толкова бързо оправяме грешките си. Нужно е само малко да помислим. Нужно е да не прибързваме. Нужно е, да бъдем себе си, дори самите ние да не го знаем. Нужно ни е да имаме вяра в утрешния ден, макар и да знаем, че понякога няма изгледи за такъв.
"

"Идея си нямаме от къде да започнем. Всеки път е едно и също. Всеки път се опитваме да направим нови избори и понякога успяваме. Тестваме както себе си така и другите. Някои избори ни се налага да вземем твърде рано. Разбираме други неща твърде рано. Осъзнаваме трети неща твърде рано. Мислим си че можем да решаваме вместо другите, но всъшност избора си остава единствено и само наш и за нас. Изричането на няколко благородни лъжи може и да доведе до нечие щастие. Щастие което си готов да поставиш над своято собствена изгода. Тогава можеш да се почувстваш истински благороден, по-малко щастлив и по-устремен към някаква неясна цел в живота.
Всичките ти идеи, всичките ти мечти ще се сбъднат рано или късно.. или поне по-важните, по-истинските. Единствено и само не трябва да спираш да опитваш. Дали ще се реализират днес или утре или след 10 години.. шанс. Добро или лошо стечение на обстоятелства както се казва. Понякога наистина няма какво повече да направиш. Колкото и благороден и отзивчив да си – това е. Ни по-малко ни повече.
Можем да сме сигурни единствено в това, че не знаем какво да очакваме. В това че всичко рано или късно се повтаря и потретва. Всичко е добре замаскиран фарс на нещо си. И че всеки човек греши. Понякога дори не може да имаш вяра на себе си, а понякога Особено на себе си.....
"

петък, 8 май 2009 г.

"Май.Месец Май. Месецът измамник, месецът лъжец.."

Преследвам една мечта. Готов съм да я следвам почти сляпо. И някой ден ще я постигна. Само дето тази мечта постоянно се променя. И следвам нова и нова. Важното за мен е да го правя винаги усмихнат! Дори и да повтарям грешките си, всеки път си взимам поука. Уви – някои са по-силни от мен. Но нищо и тях ще поправя някой ден. А сега нека да пристъпя към основната част днес.. месечното „отчитане” в блога  За сега не кой знае колко, но живот и здраве до края на месеца остава доста време може още доста да попиша...enjoy..



Ако веднъж, само веднъж имаш възможността, да се чувстваш неуязвим, за какво ти би използвал тази възможност ? Сигурен съм, че няма да е за да спасиш света или гладните сумалиичета. И с право! Грубо? НЕ! Всъшност една съвсем обикновена реалност. Ако аз пша за нещата от живота и ти ми вярваш достатъчно за/на тях, мисля че света би бил малко по-хм.; Никой не знае. 0 Разни хора – разни идеали.” Но ако пък все още усещаме онова, което ни напомня,м за това къде ни е отправната точка и къде крайната, значи все пак има надежда за нещо. Винаги ако поискаме ще можем да имаме вяра в себе си...


Той стое. Колко тъпо. Той все още стоеше. Колко още по-тъпо. Освен, че стоеше май че се взираше в нещо. Какво.. само той си знаеше. По-скоро и той не знаеше де. Гледаше в нищото просто ей така, защото беше твърде зает с вътрешния си монолог, за да прави нещо повече от това да стои и да гледа тъпо. Напоследък живта не бе приказаката на живота му, но не беше и никак зле. Като изключим неизбежното застигащите го последици от пороците му, си беше един доста приличен сън, от който не бе излизал последните дни. Всичко беше увлекателно, всичко беше чудесно. Вярваше, че два ли скоро нещо ще помрачи тези мимолетни, но иначе доста положително зареждащи късчета радост. Липсваше му само малко инициатива за действие. Но и на това щеше да се научи някой ден. „Всичко с времето си”, както обичаше да казва той. Надеждата за този някой ден го крепеше като цяло. Не че винаги не му се искаше да каже „Добре дошъл в „някой ден” ”, защото рано или късно той, та и ние си казваме „Ех, някой ден..”.
Мисълта му отново се претрупа с цитати. Позамисли се още малко относно цитатие и си каза – Е кво пък, щом някой го е казал по-добре защо да не му прасна една цитатче.
И така де, май му омръзна да си води монолози, защото изведнъж стана и отпраши в посока на залязващото слънце.





Търсенето продължава.Винаги. Никога. Все думички, за ограничаване. А не трябва. Не трябва да се ограничаваме в някога си. Предполагаемо няма да ограничим избора си докато все още имаме такъв. Все ще се намери нещо, което да ни жегне. Устроине сме така, че да търсим най-доброто за себе си. Или поне някои са така де. Не мога да твърдя едно и също нещо за всички. Та да се върнем на въпроса. Или отговора или каквото там търсим ние. Ние търсим не за да разбираме и за да намираме, а чисто и просто, защото можем да си го позволим. Получим ли отговора търсенето ни става вече безцелно. А ние не искаме да сме безцелни – за това намираме нов път към същото нещо и този път се надявам се да е по-интересен. Търпим промени, търпим несполуки, осъзнаваме какво искаме, но не знам как да го постигнем. Тръгваме в погрешни посоки, спираме се, връщаме се и започваме от начало. На каква цена ? – На цената на опита. На цената на бъдещето ни щастие – „Мислене в перспектива” му казвали хората.
Понкога сложните решения се взимат трудно, понякога лесно. Въпроса е за колко време можем да издържим без въздух или по-скоро със затаен дъх. И двете твърдения са вярни и в двете има малко заблуждение относно какво и как. Защо всички тези красиво наредени думички ви се струват като безплодна и непонятна реч – защото са просто мисли, не толкова разсъждения, колкото едни прости мислички обвити в изречения.
Толкова хубави неща ни се случват без дори да можем да ги осъзнаем понякога. Вървим си по улицата и хоп. Нещо прекрасно. Влизаме в някое кафене. Хоп още нещо такова. Всеки ден има такива неща покрай нас, но не всеки ден ние можем да ги видим. Нищо и на тях ще им дойде реда все някой ден. Спреш ли да опитваш – свършен си. Притесненията трябва да ги оставим за някой, който го интересуват. Когато отвориш очите си ще видиш много неща, а затвориш ли ги те ще станат твоя реалност.






Той най-сетне стана. Едвам се прозям, препърха няколко пъти с мигли докато осъзнае за какво иде реч. Беше му странно. Нямаше странен вкус в устата и се беше наспал. Това си беше странно. Отдавна не се беше случвало. И така.. Денят си личеше още заранта, или както там казват хората. Но да, всичко беше прекрасно. Целият ден взе да му поднася най-различни хубави изненади. Това беше Денят. И щеше малко по-късно да се превърне в Нощта, но за това малко по-късно.
Вършейки дори само най-простите неща от ежедневието си, той се чувстваше уникално добре, зареден с енергия. Хубавата част от деня тепърва започваше. Най-сетне дойде дългоочакваното обаждане. Той се контролираше външно и го прие съвсем равнодушно, с лека усмивка, но от вътре всичко вреше и кипеше. Пое си дълбоко въздух и пое пътя към уговорената среща в уговорения час. Имаше малко трудности по пътя, но те не можеха да го смутят. И така. Пристигна. Повечето бяха там. Размениха любезности и се захванаха за работа. Помощението бе достатъчно голямо и добре подредено за да може да се получи едно гигантско събитие. Всички бяха в подходящият тонус и за това подготовката завърши бързо, по план. Сега предстоеше втората част от плана..
Той и още един мъж от компанията се отправиха в неясна за него дестинация. Задачите бяха много, времето беше малко, но все пак бяха сигурни, че с подходящата мотивация ще покрият всичко. И така.. отидоха на едно, второто, трето място.. Всичко беше по план. Планът ставаше все по-добър и с все по-неочаквано развиващи се събития. Видяха много ценни хора, уговориха много неподозирани срещи. И така. Сега трябваше да се връщам към план А, за вечерта.
С влизането си там той се почувства достатъчно мотивиран за да направи една блестяща изява. Но си нямаше и на идея все още как. Всичко вървеше нормално. Всички около него искаха да оставям хубав траен отпечатък в спомените си. Той не може да е по-съгласен с тях. Та нали и той беше там за това. Нещата си идваха по местата, макар и с много предварителни въпросителни. Дори толкова добре се нареждаха, че на него не му се вярваше. Видя толкова много забравени лица от миналото, които го изпълниха с надежди за бъдещето. В началото му се стори, че нощта тече дооста бавно, но изведнъж си погледна часовника и ах.. вече беше два часа след полунощ. Явно не е било толкова бавно.
След известни разубеждения от себе си и след известни убеждения от други, той реши да поеме краткия път на слабото опиянение, което в крайна сметка стана си остана кратък път, но не и на слабо опияниние. За един час той не знаеше какво се случва с него. Той не ходеше. ЛЕТЕШЕ. Вина за това имаха хора, броящи се на пръстите на едната му ръка. Минаха му безброй щури идеи, чу няколко неща, които трайно му се отразиха и все още чува.
Слънцето вече беше изграло. Той пое своят път към заслужена почивка. –Какъв хубав ден и каква невороятна вечер. Трябва да седна да попиша малко за тях.- каза той и седна пред компютъра и започна да пише..

неделя, 26 април 2009 г.

Аз ли съм, не съм ли ?

Мислех да му сложа от ония мои финали - завладяващи, уникални, неповторими :D :D.. но в крайна сметка, музата отминава по-бързо от колкото си мисля. Само след няколко часа сън се събудих единствено с главоболие и без муза :). Специално посвещавам това на Ив-хейтъра :) enjoy...
"Някога, някъде там, той искаше да пише. Беше повляин от еда какво си. За него имаше значение писането, за другите имаше значение музата. Какво ли разбираха те от изкуство? Какво ли разбираха те от него? Или не разбираха или бяха избрали неподходящият начин да му го покажат. И така. Той бе си наумил да съхрани своите умни мисли само за себе си. Защо ? – Защото, в истинската им същност можеше почти и единствено само той да ги познае. Вярно, че изкуството е начина всеки да възприеме създаденото по свое собствено виждане, но на него му се искаше всички да могат да видят нещата от неговата позиция. Той не беше толкова лош, не беше и разбира се наполовина добър колкото се опитваха да импровизират със същността му някои други..
Всеки има своите мечти, своите идеали. Така имаше и той. Уви рядко можеше да съпреживее нещо достатъчно ценно, за да го запомни. Момментите идваха и си отиваха, а той все продължаваше да опитва да създаде нещо негово, нещо арационално и същевременно доста практично. Може би някакъв отдушник на хорските мисли. Може би всеки да намира нещо от себе си в някоя от написаните думи.
Главата му пулсираше, той се унасяше, но въпреки всичко, всеки... това трябваше да продължи. Ако всичко написано от него е нямало смисъл.. значи и половината от същността му е нямала смисъл, тъй като то е било едно отразяващо битието му, една съпътсваща го притча на облика му.
"

петък, 17 април 2009 г.

Месец пауза. Дали е за добро :) ?

Драги мои читатели.. Извинявам се за едномесечната пауза, но един вид ме мързеше ако съм писал да поствам нещо. Като цяло си беше скучен месец и за това и не съм писал много много. Сега на веднъж ще пейстна всичко, което е написала моята ръка в този период. Не е кой знае какво, но има 2-3 неща, които ми харесват как се получиха. И без да протаквам повече... enjoy

"Когато избора ни се свежда до някое много важно „или..или”, то понякога някое трето „или” се оказва най-доброто решение. Не лесно взимаме това решение и не лесно ще си „носим кръста”, но щом това ни прави поне малко по-малко нещастни, то явно си заслужава. Не винаги можем да разбереме решенията, които взимаме, камо ли другите да ги разберат, но така се поддържаме „живи”- не знаем какво ще стане и живеем за разнообразието, което ни се поднася.
Има поне два ъгъла на всяка история и макар и подобни те почти никога няма да се изравнят до толкова, че да няма значение кой – кой е.



Всичко е добре когато завършва добре. Как „добре”, вече никой не знае. Важното е да си харесваме спомена. През годините трупаме много такива. Ще имаме много несполуки, но винаги ще имаме добри спомени, които да ни крепят.
С всеки ден трупаме нови значние за всичко. Всеки ден разочароваме и на следващия биваме очаровани. Не спираме да търсим смисъла на живота в малките неща. Неща като това дали от двата еднакви ключа си избрал правилния да заключиш, като това на коя страна ще се събудиш сутринта или това кой ще е първият човек, който ще поздравиш сутринта. Всеки има свои собствени странности, които му определят деня. Всеки мрази да го ограничават в рамки, да му правят ненужни забележки. Всеки търси своя лъч „светлина в живота”. И всеки ден откриваме малки прашинки светлина и сами трябва да ги съединим постепенно в лъча на живота ни.
В Днешно време почти всяка дума е метафора за ако не друго нещо, то няколко други такива. Никой не е толкова добър, че да говори езика на всеки. Казваме едно, показваме друго и се опитваме да докажем нещо различно от предните две. В този свят на странности, всеки търси неговата странност и когато я намери не е задължително веднага да я познае, но направи ли го задължително те ще изпаднат във взаймна странност наречена „щастие”, „любов”,”разбирателство” или както искате там го наречете. „Както ви харесва.”
Всеки търси различни неща и ги постига по различен начин. За всеки катализатора на щастие се намира в нещо малко и просто. Да бъде някой за някой, а не нещо за някой.
Опитай, сгреши, опитай, сгреши, опитай... воала. Чук-чук. – Аз съм „Всичко е добре, когато свършва добре”. Отвори ми.



С времето мислите се превръщат в наш безпощаден господар. Те ни завладяват и не ни дават почивка. И единственото, което ни остава е да ги следваме безусловно. Те диктуват всяка наша стъпка, те ни обсебват, те ни подлудяват. Те са всичко от което имаме нужда и нуждата да ги имаме е неизбежна.



„Усмивката е най-силното оръжие.” Така е казано. И като се замисли човек – тя е навсякъде около нас. В най-малките ни ежедневни дейности, тя е там за да направи всичко по-лесно. Мисли каквото си искаш, прави каквото си искаш, но го прави прави с усмивка. Или както още се казва – „със стил”.


Мога да слушам когато ми изнася, но не мога да се концентрирам когато ми е от полза. Мога да върша много неща и може би всичко – без това, което трябва. Мога да игнорирам онова, което ми пречи, стига то да е поне малко податливо на контрол. Мога да пиша сравнително добре, но мога и за дълго време безвъзвратно да изгубя музата си. Мога да вдъхвам много свеж въздух, ала мога и да задушавам. Мога да меня настроението си тъй както актьор ролите си. Мога яростно да защитавам това, което обичам истински, но мога и да бъда до болкоа безразличен към чуждото нещастие. Човек на „мога”, но доста често човек на „не искам”. Това ще да бъда аз.


Началото ще е трудно. Ще имаме съмнения, ще имаме недоволства, но въпреки това чакането би си заслужавало. Ще държим това, което ни помага, същото което ни вреи и пак същото, което ни дава правото на избор. Може да избираме да бъдем такива или инакви. Ако живота ни предлага лимони, можем да си направим лимонада, но пък кой е казал, че лимонадата е по-добрият вариант на лимона? По-сладка – да, но не и по-истинска. Просто е – трябва да приемеш нещата такива, каквито са. За добро или за лошо, така или иначе – „това е живота”.
Може да чакаш за наистина хубавите моменти и може наистина да се изнервиш от тях. Може да получиш наистина хубави моменти и после да се изнервиш о тях. Има толкова много различни моменти, които ще оценим по толкова различни начини и които бихме могли да „изиграем” по начин, по който бихме толкова повече ни подхожда, но уви – „това е живота”.
Не винаги има какво толкова да му мислиш. Ако щеш ми вярвай, но ако нещата са толкова сложни – колкото си ги мисля – в този свят, в които аз „живея” – „ядрен физик” щеше да е наименование за някой простоватичък човек. Не е задължително поредица от грешни решения да води до нещо грешно като финал на историята. – „това е живота”.
Има много причини поради, които аз не бих направил нещо, а ти би. Има много начин, по които аз бих те убедил, че съм прав. Но от всичко, което съм преживял и знам, че ще преживея, изводите са, че макар и да си господар на собствената си съдба, тя си знае своето.. и въпреки това, не трябва да спреш да опитваш да й противоречиш. – „това е живота”.
"

сряда, 11 март 2009 г.

Сложните думички Vol. 2

Мързи ме да оправям старият пост. По-скоро входящите му думи де. Вече ст. ас. Бадев излезе и на спокойствие мога да си донаправя и този пост. Тези 2те неща, не ми харесват толкова колкото това предното със сложните думички.

"Когато сме опиянени, можем да мечтаем за какво ли не. Някак си по-лесно е. Не залагаме живота си на граници, не е и нужно да определяме що за интелектуални същества сме. Просто можем да спрем да се вторачваме в посока, в която едва ли има смисъл и всичко може би ще си дойде на мястото.
Не е нужно да провеждаме експерименти със себе си, за разберем до колко вече сме се поместили в ежедневната рамка на скучната праволинейност. Не винаги е нужно да усетим привкусът на провала, за да предвидим загубата. Ако ли пък отгърнем някйоя скрита страница или прозорец в неочакваните кътчета на подсъзнанието ни, то със сигурност ще се уверим, че правим доста неща на инат и то в ущърб на нас самите.
Виждаме, надяваме се, запаметяваме, бръщолевим, мечтаем, творим, забавляваме се от сърце и някога боготворим. Поглеждаме.. там, спомняме си и....
"

"Тишината има своят чар, но и хубавият разговор не е за изпускане. От тишината можем да научим много за себе си, а от разговора много или малко за някого другиго. Опитвайки се с времето успяваме. Важно остава времето, което сме отделили и мислите, които сме насочвали за това определено време. Резултатът винаги има значение, но винаги не винаги то е достатъчно за нас. "

Сложните думички

Това е едно от онези мои писаници, в което слагам много сложни думички на едно място и се надявамда се получи що годе смислен текст. Писал съм го преди около седмица, но липсата на интернет достъп затруднява малко публикуването :)enjoy

"Понякога виждаме обратите на живота и в най-дребните неща. Всичко е някакво отражение на нещо познато, което чака да бъде поместено в рамката, която ние искаме да му определим. Дори да не можем да си обясним всичко и дори да търсим нови истини и решения на живота ни, това не винаги би ни помогнало. Не винаги можем да бъдем гениални и да направим вижданията си реалност. Но ако пък успеем да съхраним всичко добро в себе си и все пак превъзмогнем, бихме достигнали чудеса от героизъм, дори тогава когато такива не е наложително да се направят.
Има определени граници за това до кога трябва да отстояваш своите принципи и идеали, до кога те разтупват сърцето ти и до кога те, те вдъхновяват. На края може би всичко си заслужава. В търсенето на “вечното”, ние намираме много “нетрайно”, което ни действа също толкова удовлетворяващо, колкото си мислим, че ще ни донесе нашият Свети Граал, нашата малка утопийка.
Вярваме в много неща, но знаеш .. или поне трябва да знаеш, че понякога примесваме реалните възможности с префърцунени и натруфени фантазии, плод на грешно разбрани чужди думи. Макар и всеки път да виждаме едни и същи неща, ние можем да ги разбираме все различно, тъй като малко по малко научаваме и възприемаме истините и някои реалности извън нашите виждания. “И малкото камъче преобръща колата.”- И малките неща се ценят повече от всичко онова, което ни застига ден след ден. Вярвам в това, искам да вярвам в това, знам, че ще се опитвам да вярвам в това.
Не винаги ще ни се предложи филия намазана с нещо, което желаем точно в момента. И там идва голямата уловка. Понякога трябва да му мислим сега, че изтървем ли я тя винаги ще падне с намазаното, а тогава освен да се тюхкаме, май не ни остава друго.
"

неделя, 1 март 2009 г.

"[4:22:21 PM] "ktrisiiii каза: толкова е хубаво и непринудено"

Малко е странно. Не знам как точно да формулирам встъпителната реч към това. Няма определена тематика, а просто някакви набързо написани мисли подредени в изречения. Enjoy...

"Виждаме малко, искаме да ни виждат повече. Искаме, искме..
Ако искаме твърде много. Какво получваме. Сигурно – нищо. Ако искаме достатъчно може би ще получим това, което не сме заслужили, а трябва.
Винаги отричаме, макар да се заричаме.И макар в главата ни всичко да е каша, все ще имаме идея за нещо хубаво. Все можем да измислим позитивната линия на вечерта.
Неловкотото минало, преминава в непукисто настояще и в безразлично бъдеще. А след тях какво остава за нас...Някои са някъде там, ние сме няъкъде другаде и всички искаме да сме някъде другаде. Ще ни остане ли надеждата за две сливащи и преплитащи се реалности, можем да заложим единствено и само на някаква доза шантъв късмет.
"

четвъртък, 26 февруари 2009 г.

Нова седмица, нов късмет

И така. Отново дойде краят на "работната седмица", отново имам достатъчно време да постоя пред компютъра и съответно време за моето блог. И ако съм писал нещо през седмицата на хвърчащи листи или пък в специалната тетрадка отредена за мъдрите ми мисли - първо да бъдат преписани и съхранени в word-овски файлове и след това доста евентуално публукувани тук. Тази седмица малко се поразболях или ме поразболяха, няма значение, подробностите нямат значение. В случая важното е двете неща, които ще ви дам да прочете, които съм написал. Може да се нарече The depression week, макар че реално само последните 2 дни са ми такива, защото като съм болен и ми е отпаднало малко на такова ме избива. Не съм им мислил заглавия. Това оставям на вас. И така без повече празни приказки... еnjoy
"Идва времето когато всеки иска да остане сам за известно време. А под сам трябва да се разбира не само физически сам или сам като английското “single”, а сам с мислите си. Един малък и прост момент от вечността, в който чуваш светлината и виждаш времето. Не ти остава нищо друго освен да бъдеш себе си. Да бъдеш далеч от всичко, което ти е пречило през натовареният ден, дни, недай си боже месеци. Най-сетне да можеш да имаш нирваната, за която отдавна мечтаеш. Тогава няма нужда да мислиш за „ние”, „теб” или каквото е друго, дори за „мен”. Ако се нуждаеш от нещо, то би било още малко време прекарано така. Няма липсващи части от уравнението на живота, няма и излишни – всичко е сведено до простоватият момент на твоята „среща с тишината”.
Можеш да огледаш всичко, можеш да се втренчиш в нещо и не е задължително то да означава нещо. Щом мислите ти са изцяло потопени в момента на тишината, всичко друго не е от чак такова значение, поне за сега.
Не е нужно постоянно да се въртиш около една идея или да търсиш значението и поуката от мислите си. Не е нужно да обмисляш и последствията, когато още нищо не е направено. Нужно е само да спреш да мислиш за момент и да почнеш да слушаш и да се наслаждаваш на това, което се опитваш да си забраниш.
"

"Спираме дъха си по безброй много причини. Веднъж да не се удавим, друг път да не се надишаме с нещо отровно, а някой път когато видим човек, който най-малко очакваме. Явно спираме да дишаме поради някаква наша защитна реакция. Искаме да се предпазим от нещо, което знаем как ще завърши. Тези неща няма да се променят с времето, както и ние самите не искаме, но търпим промяна.
Страхуваме се от мислите си, бягаме от чувствата си и говорим все за едни и същи неща. Сякаш сме обсебени, сякаш имаме фикс идея да вършим едно и също. Не винаги търсим положителните неща, до които можем да се докоснем. Всяка монета има две страни и е въпрос на перспективно мислене коя виждаме и коя искаме да видим.
Всеки търси своята малка утопийка, само че някои са забравили как или какво точно търсят. Много идеи, много мечти и в крайна сметка той си налага една крайно далечна цел, нямаща нищо общо с предните идеали и продължава сляпо да вярва в нея и да изпуска онези неща, за които е мечтал. Кой е „той” – аз, ти, ние може би? Има ли значение ако съм прав ?
Някъде там ще предизвикаме съдбата и тогава.. даже не тогава, а още сега трябва да се запитаме „Готови ли сме да го понесем?”
"

събота, 21 февруари 2009 г.

Life is life

За миналото нещо нямах време за редакторска вметка, тъй като трябваше много на бързо да станат нещата, но може би за това тук ще си наваксам. Така. За осъществяването на последната публикация искам да благодаря на ДжиДжи, чиято помощ в преписването на електронен носител бе доста полезна. Второ искам да благодаря на себе си, че все още се опитвам да пиша, макар и понякога не особено сполучливо, но всеки трябва да има своите падения и възходи. Иначе не става. И така.. Написаното е нещо си там за живота. Знаете ги как са нещата, няма какво да ви ги обяснявам.. еnjoy

"Четем, препрочитаме, търсим. Слушаме, може би чуваме, търсим. Правим още много неща за да опитаме да открием ново “аз”, нова страница на книгата на жибота ни.
Всичко днес се мени така енергично и ние оставаме една малка прашинка, търсеща други такива искащи да се присъединят една към друга и да станат нещо голямо. Но знае ли се вятърът на небивалиците къде ще ги отведе.
Всеки ден чуваме думи, които в продължение на времето са изменили своето значение и някое съвсем друго е заменило тяхното място. Случва се да искаме да върнем значенията на някои значими неща, но, уви, волята и ината, освен, че понякога не са полесни, ами и нямат нищо общо с надеждата, с която много често ги бъркаме и това “искане” е тяхното олицетворение.
Смешно е как даваме странни значения на думите и на някои от тях, които мислим, че ни определят отдаваме по-голяма важност. Или пък когато се запънем, че нещо е така, а не иначе, както почти всички ни казват че е, също се получава странна комбинация от думи, смесена с мисли и чувства.
Отърси се от всичко, поогледай се, прочети нещо, ако искаш напиши нещо и тогава ако искаш - търси."

четвъртък, 19 февруари 2009 г.

Ако знаеш, че нищо не е било. Ако знаеш, че всичко е било за мига. Ако всичко ти се стои твърде хубаво, но няма как да е така. Ако.. колко по-лесно ще бъде без него.
Винаги искаме твърде много. Понякога бързаме твърде много. Винаги искаме почти неосъществимото. Понякога дори простите неща са сложни.
Всеки ден е една нова насока. Всяка насока е път към нещо ново. Всяка точка е начало на ново изречение. И всяко изречение начало на една нова мисъл. Всяка нова мисъл, началото на нова. Всяка, всичко, всеки и...
Когато сме щастливи не търсим извинение за това. Дори сме готови да се обзаложим, че не искаме повече. Но всъщност сигурни ли сме винаги какво искаме...

сряда, 11 февруари 2009 г.

Идеите за миналото, бъдещето и.. още нещо

Понякога сила на хубост не става, но не пречи да се опитваме да бъдем хубави. Това е метафора и за писането ми. Не винаги се получава, но не трябва да спирам да опитвам - right :) ? .. Ето и един от тези опити, които написах сега (4.00 P.m. часовникът на самият блог е доста странен.. :) ) enjoy



"Стоя си. Чудя се какво да правя. Пускам си любимата музика за момента. Пиша си с хора, които отдавна не съм чувал и ми е безкрайно приятно да обменим идеи и случки за живота, който не сме имали, за живота ни които се в завъртял шеметно и вече сме на по двайсет и няколко, случило ни се е толкова много, а всъшност знаем толкова малко за него.
Идеалите ни са други, стилът ни, начинът ни на живот е друг. Обичаме да си припомняме добрите моменти прекарани едни с други. Разглеждаме всичко от горе до долу отново и отново и когато му дойде времето откриваме онова, което ни е нужно. Затваряме една страница и отваряме нови две, а когато затворим тези две, искаме да прелистим назад и да намерим и да допишем старата страница.
Днес на веднъж ми се случи да попадна на няколко мъдри мисли. Една от тях беше, че не е важното не е до това с кого, а до това – кога. Сигурно съм го чувал и преди. Вие също, но явно точно това е било за мен – „кога”-то. Повлия ми креативно и ме накара да се замисля дали наистина нещата, които пиша в един момент звучат по един начин, а в друг по съвсем различен. Взимайки опита на близките ми май е така. С различните хора около нас разбираме света по различен начин.
Да се върнем на страниците, които искаме да допишем. Ако на времето не сме били добри писатели, ако сега се чувстваме доста по-уверени в уменията си, дали трябва да се опитваме дори не да допишем, а да пренапишем цялата си история, хронология или каквото там би било. Може тази информация да я няма вече, може и страниците да се слепнали една за друга или с времето всичко да е изгнило и изгубено вовеки.
А може би живота и случките ни винаги ще ги възприемаме като метафори, а не като нещо, което можем да изкажем на глас и това ще пречката ни да гледаме в бъдещето. Може би един поглед в миналото, ще преосмили идеята ни за бъдещето, но това не трябва да се разбира, че ако гледаме твърде много в миналото, ще имаме твърде много идеи за бъдещето. А когато не знаем какво да правим.. просто отваряме нова страница и започваме от начало..
"

неделя, 8 февруари 2009 г.

Низ от истини

Няколко сравнителни скорощни събития и някои не толкова такива.. ме провокираха да напиша следващото нещо. Малко бях изгубил пътя на вдъхновението, но то идва под различни форми винаги, така че надявам се да мога да пиша и за напред. Вече добивам мисъл, на която вместо запетая мога да сложа и точка и да е завършена. Осъзнавам, че не е задължителна риториката в речта, за да бъде тя по-цветуща. Това е едно от писаниците ми за истините.. enjoy

"Не сте ли се замисляли кое е по-лошо – да получиш истината, или да не я получиш. Бих казал, че и двете са еднакво добри и лоши. По-тежко е да осъзнаеш истината. Тогава тя наистина придобива образ. Тогава тя наиситна говори. Тя като всички неща свързани с мисълта е нещо много относително. Не можеш да я измериш. Не можеш да дадеш определение за нея. Тя надделява над надеждата, която все пак остава, но е някъде твърде бледа. Двете са несъвместими – като вода и олио.
Всеки ден се сблъскваме с истините за нас и за околните. Всеки ден пренебрегваме и почти всички от тях. Всичко с времето си. А дали всеки ден е един ден по-малко или един ден повече. Това е истина, която сам трябва всеки да намери за себе си. Дали яркия залез е предизвестие на бурни емоции или е просто предшественик на още една самотна вечер под звездите.
Истините идват под всякаква форма и по всяко време. Понякога са тъжни, понякога брутални, а понякога просто ни носят наслада от това да бъдем живи. Не във всички очи ще виждаме пламнали клади и не всяка усмивка ще бъде ярка като месечина. Самата истина е самият живот, а ние сами трябва да го намерим и да го приемем и осъзнаем.
"

събота, 31 януари 2009 г.

Йеленцето каза : хубаво е човек да отделя време да си спомня

И да.. наистина е така

Ех спомени спомени, мои детски спомени. Как нахлухте в мен. Как оставихте в мен пряитен полъх на младост. Как отново усмивката се върна на лицето ми. Как се смея от сърце и чувствам, че съм живял както искам,а не както трябва. Какво ли щях да правя ако ви нямаше. Какво ли щях да разказвам един ден. Какво ли щях да съпреживявам с моите другари един ден.
Живея с вас и не подозирам, че сте вътре в мен. Но когато излезете на яве. Чудеса от героизъм, чудеса от тъпотия, ..просто тъпотия. Нима някой може да ми предложи нещо по-добро от моите щастливи детски години. Аз не бих искал да разменя нито един ден от тогава за нещо.. Не е било като приказка, нито като филм, но за да постигнеш нещо добро първо трябва да минеш през няколко лоши неща.
Блясъкът на непорочният детски ум, начина му да пресъздаде една история по стотици различни начина за да изглежда тя по-реална или по-скоро..по-вдъхновщяваща останалите винаги са ме радвали. Спомних си, кога реално написах първата си „пиеса”. Беше твърде отдавна. Тринайсет дъгли години. Още тогава бях решил, че няма да съм комерсиален автор и още тогава ги оставих без хепи енд, при което останах и недооценен, но самият факт, че можах да съм сценарист и режисьор на такова събитие, бе достатъчно удволетворение за малката ми добра детска душичка.
Никога няма да забравя моментите, в които са ме подхвърляли на ръце. Никога няма да забравя първите си детски влюбвания. Никога няма да забравя лицата на онези, които когато съм бил малък са ми направили нещо лошо. Никога няма да забравя безкрайните часове прекарани в жомънка или стражари и апаши..или всички онези игри, които са ме/ни карали да кипим от енергия и радост.
Всичките рани, смях, любовни несполуки, приятели са имали своето време и своята отредена цел, за да ме изградят, да ме подготвят да се почувствам един ден човек. Да мога да живея...

четвъртък, 29 януари 2009 г.

Вдъхновявай за да бъдеш вдъхновяван

Такаа.. Та значи.. Иначе казано.. Да. Има няколко теми, на които винаги се опитвам да напиша нещо твърде хубаво и да се спра да пиша по тях тъй като стават банални вече. Те са банални от години, векове... но все пак са актуални и предполагам още известно време ще остане така. Аз лично мисля, че търпя развитие на писането си. Не всеки път пиша по-добри и по-смислени неща, но мога да пиша по-често, което за мен е положително нещо. Темите са любов, вдъхновение и разочарование. Трите са взаимно свързани разбира се, но и по трите може да се пише отделно, без да се намесват другите. И трите са достатъчен повод да пише някои. Този път е вдъхновението....

"Всеки ден поемаме път към вдъхновението. Търсим го. Опитваме нови неща. Ако ли не търсим ново вдъхновение. Но това пътуване не може да продължи вечно, защото все пак сме хора – уморяваме се и имаме нужда да починем. Да починем от себе си, да починем от другите.
Не можем да не грешим, но можем да спрем да се залъгваме. Не може да не се залъгваме, но трябва да спрем да идеализираме понякога. Не можем да спрем да идеализираме, но понякога грешим. И ето. Порочният кръг се завърта. Пътищата се пресичат и отново всичко се връща на мястото си така както си го оставил. За това е по-добре да оставяме само хубави неща. Ако тръгнем да горим мостовете зад себе си, в един момент няма да имаме на къде да вървим освен към небето..
Когато почнем да губим съвсем вдъхновението си идват от онези дни, в които се питаме „Дали заслужаваме всичко това, което ни се дава?” . И понякога наистина не е лошо да се замислим върху това, но не бива да задълбаваме, тъй като може да се изгубим в мислите си твърде безвъзвратно и може да започнем да си създаваме реалност, в която сами си живеем. Тогава отново трябва да потърсим вдъхновение. Най-добре е ако то само ни намери, но това не изключва варианта и ние да го потърсим.
Благодарим, когато ни спрат дъха. Спираме да благодарим, когато това взима да се превръща, в твърде сложен романс на вдъхновението. Намираме своят начин да бъдем по-малко нещастни, но и далеч по-малко щастливи. Почваме да живеем така всякаш нищо не се е случило. Вътрешно може и да не е така, но какво от това. Доказваме ли на другите, че можем и без... Значи сме успели да заблудим поне някого. След време ще заблудим и себе си и тогава... Вдъхновението ще изчезне.


"

вторник, 27 януари 2009 г.

И живота си тече..

Този път редакторският увод няма да бъде многословен както обикновено. "Вики Кристина Барселона". Хубав филм, хубав режисьор, хубави актьори. Лек и от части вдъхновяващ. Част от музата ми този път бе от там.. Enjoy..

"Живота тече. Щастливи сме сами по себе си. Намираме други хора, с които се чувстваме по-щастливи, но понякога все нещо липсва между нас. А когато намерим този липсващ елемент живота ни става някаква брилятно написана приказка. Приказка, в която искаме да поживеем и да попишем още малко и.. малко и... Но какво ли става ако елемента изчезне. Тогава какво? Дали трябва да намерим друг, който да замени този, който идеално знаем, че пасва най-добре. На дали. Елемент като този, може да бъде само заместител, но реакцията, която ще предизвика в нас никога няма да бъде същата.
И така мислите ни ще се примесват с реалността. Виждаме, чуваме, премисляме, чувстваме едно, говорим, вършим друго. Обичаме, мразим - всичко с причина. Ако чувстваме, то значи, че рано или късно ще заобичаме или намразим, границата е твърде тънка и изкуството да криволичиш по нея наричаме любов. Тъй като любовта не е само чудесните моменти и всичко като в роман, а е много неразбирателства, много скандали и много обич и компромиси и за преодоляването им.
Когато сме искрени и се опитваме да получим от живота това, което искаме не винаги се получава както искаме, но и онова „а какво ако бях..” го няма. Ако сме направили точно онова, което сме искали няма да водим борба със себе си всеки ден. Това разбира се може да се приложи както за много сериозни така и за не чак толкова сериозните ни питания към живота. Но все пка.. не трябва да злоупотребяваме с доверието му. Всеки сам трябва да усвои своята рамка, в която да се помести.
Виждаме блясъка на живота и нима трябва да се откажем от него? Не! И да искаме той няма да ни позволи. Ще го мразим, ще го обичаме, и често името му ще изричаме. Но докато той все още е там, знаем че го има, не ще предадем надеждите си и все пак.. Живота тече.
"

неделя, 25 януари 2009 г.

The battle of the writers

Правилата : 1 дума, 30 минути време за писане, неограничен брой символи
Думата : граници
Претендентите : Елчето,Йоренцето
Идеята : Хубава и дадена от Елчето, но опорочена и замърсена от мен
Самите неща : Първите няколко са на г-ца Кожухарова, а следващото, което е без особено абзаци е на г-н Георгиев

"И когато бензинът свършва..когато храната бъде изяждана, а водата пресушавана...и когато сърцето забравя, а лицето остарява...И дрехите се износват, а машините се чупят...А как не искам филмът да свършва...Защото с него ще свършат кадрите..и очите ще останат празни...

Купуваме си продължение, за да не бъдем спирани...Доливаме гориво, за да не изоставаме...И е достатъчно едно препятствие..за да ни спре..ограничи...унищожи.Нужно ни е пространство, време и вечност...за да поставяме свои граници и там..Търсим граници, за да копнеем да ги преминем..а щом прескочим оградата, се молим да се върнем.Продължаваме, за да купуваме...време, пространство..вечност..

Противоречим на поставените от света граници, за да докажем, че сме свободни...И доказвайки на другите независимостта си...се ограничаваме от собственото ни непреодолимо желание да променим нещо, в името на себе си..Затворници, обградени с лопати, ключове, храна, вода и любов, която не можем да си позволим да използваме...Мога, да...Знаейки какво мога, слагам черта на всичко, което никога няма да предположа, че може да бъде можено.

Защото "защото" започва твърде недовършено...някой каза така.

Без граници, ще сме животни, непознаващи дома, незнаещи, че само сърцето, имащо граници, живее свободно...в тях...Или както Санчо казва, дай ми свободата да ми бъде заповядвано...Така ще съм свободен да изпълнявам"

"Граници. Нашите граници. Границите на обществото. Какво можем да разбираме под граници. Трябва ли да се ограничаваме, когато не искаме. Трябва ли да ограничаваме другите или това е само начин да се защитим. Не знам и ти не знаеш. Той дали знае. Не винаги е нужно да имаме граници за да разберем кога трябва да спрем или кога да продължим въпреки общоприетите разбирания. Винаги може да искаме повече. Не винаги ще успяваме, но спрем ли да опитваме – какъв е смисълът изобщо, че някога сме тръгнали по пътят на „проба – грешка, проба-грешка”. Би трябвало всеки да може да прави това, което го кара да бъде щастлив, което го кара да се чувства пълноценен. Е не винаги е възможно всички да раздаваме щастие или постоянно да получаваме такова. Това може би са границите на реалността, но не и границите на желанията. Макар и да е казано, че „Пътят до Ада е послан с добри намерения.”, понякога не ни остава нищо по-добро от добрите ни намерения и желания.
Вдъхновяваме, биваме вдъхновявани. Граничм с глупостта, на границата на безмерното щастие сме. Кой определя кое е границата на нещата? Ние!Аз. Ти. Защо тогава си мислиш, че това е лудост. Че съм луд. Ти си луд. Ти си човекът, който отказва да види моите граници. А пък аз съм човекът, който отказва да приеме твоите. “Sky is the limit”, но дори и това си е ограничение, някои достигат и извън небето така, че няма нищо кой знае колко не възможно. Наистина всеки е малко луд и наистина когато намери някой луд колкото него иска да изпаднат в обща лудост наречена споделена любов.
Няма рамка, няма дума понякога с която можеш да сложиш нещо, да го опишеш. Както в сънищата чуваме и виждаме нещата, точно такива каквито искаме да бъдат, така и можем да размием границата между реалността и сънищата и да ги превърнем в реалност. За това биха били нужни доста усилия и доста сляпа вяра, но ако това е цената да открием един съвършено нов свят, в който се чувстваме по-добре, защо да не я платим..
Умираме и се прераждаме всеки ден и слагаме живота си в нови и нови граници. Ако спрат да са ни нужни, дали ще спрем да умираме, но да продължим да се прераждаме. Ако всеки от нас има смелостта да хване щастието за ръка, да целуне съдбата и да отпие глъдките щастие, да довъзпламени пламъкът в очите отсреща, дали това щяхме да наричаме любов или това, което ни задъхва и докарва лудо сърцебиене..
Границите са поставени за да могат да се измислят нови по-добри такива. Да можем в неествени ситуации, да дадем най-доброто на което сме способни, което разбира се трябва да се стремим да надхвърля до сега поставените стандарти. Спрем ли да се ограничаваме, премахнем ли преградката в мозъка ни, която ни казва – НЕ!, може би ще разберем какво е да сме истински щастливи или ако не истински щастливи то поне малко по-малко нещастни."

Train Thoughts

Заглавието само подсказва, но да поясня все пак. Мислите, които ми дойдоха предните 2-3 дни докато бях във влака. Няма нищо цялостно, но каквото такова. Малка творческа криза преживявам явно :D..

"„Извинявай”. Защо ? Има толкова много „извинявай” – искрени, предумишлени, влюбени, разкайващи се. Има толкова много прични да се извиним и толкова рядко го правим. Гордост, предразсъдъци, страх, глупост – безброй причини да не го направим.


Някой слуша, някой гледа, трети спи. Независимо какво правят, те са обединени от една идея.
Стоиш там в стаята. Чувстваш че си сам. Всъшност не си. Но все пак.. така се чувстваш.

Колкото и да се опитвам понякога да кажем какво чувстваме, какво искаме да направим, някой преди нас просто го е направил по-добре. В това няма нищо лошо, стига да намериш наистина абсолютно точните думи, които отговарят на това, което чувстваш.
Вина има култови фрази, които няма да остареят , но те вървят ръка за ръка с тези, които са изчерпали значението си твърде отдавна.


Стоим там и чакаме. Какво точно? Труден въпрос. Винаги е различно и винаги може да се сведе до едно единствено нещо. Чакаме отговор. Отговора на надеждите ни, отговора на мечтите ни, отговора на единственият ни въпрос.
Стоим там и се чудим. Какво точно ? Можем ли да притежаваме вечността? А ако може, тогава какво? Най-вероятно е чудено винаги да се чувстваш сигурен, но удовлетворението и насладата от това да получиш шанс, късмет е много по-голямо от това да вървиш по строго начертания си график.
"

петък, 23 януари 2009 г.

Браво на Евчо

Не че толкова ме мързи, но за да е автентичен цитатът ще си го пейстна така както си е. Не разбрах точно каква е историята му, но знам, че ми хареса достатъчно много. И така.. "[10:00:17 PM] Ево каза: Dali syn nerealen, dali nesbydnata me4ta , dali trepet otshumql ili zabraveno 4uvstvo.... dali glas zaglahvasht v dale4inata ili samata tq , tishinata.... kakvo to4no e neznam... no znam 4e mi lipsva ujasno vsi4ko svarzano s nam. dali pyteka opustqla, dali krystopat, dali nashite ulici pak shte se presekat >? Dali kruile silno 6te raztvorim , da;i visoko 6te letim ili v burq zlobna 6te popadnem i nadale4 edin ot frug 6te se otdale4im..... dali usmivkata mi topla pak shte tyrsish uiili zavinagi ot moite 4uvstva 6te se otyrsish? ... dali syn nerealen .... v burq za posledno te vidqh... ne me potyrsi ti obratno i togava az umrqh ....."

неделя, 18 януари 2009 г.

"Всеки ден да почва с теб и да свършва пак със теб, аз мечтая за това.."

И този път ще пропусна дългата редаторска вметка. Ще кажа само 3 думи сляти в абривиатура - П.И.Ф.

"И ето той отново пое своят път към залеза. Наоколо имаше само дръвчета, намокрени от вече топящият се сняг. Беше краят на един от онези топли януарски дни, в които се радваш на всичко и на всеки. И така. Пътуването към залеза.. Там го очакваше.. Хм. Очакваше го непознатото. Крепеше го надеждата и сляпата вяра в чудесата. Онова малко нещо наречено любов щеше да го съпътства през цялото пътуване, а дори и след него. Любовта към неизвестното, към това да раздава щастие.
Търсеше вдъхновение. И именно към това той се беше запътил. Отиваше да изпълни и обещание дадено твърде отдавна.
С всяка изминала минута се приближаваше и се сливаше със сянката си. Залезът се скриваше, но това не го демотивираше. Макар и да му минаваха само някакви странни и неухотни мисли, той все пак се съсредоточаваше върху главната си идея. Времето си играеше номера с него. Ту се забързваше, ту всякаш секундата течеше като минута – бавно и тягостно.
Беше студено. Музиката допълваше ефекта. Нещо определено му липсваше. Може би и доста хора знаеха какво. Той сигурно също знаеше, но го беше страх, беше го яд, да си признае. Питаше се дали не си губи врмето. Взираше се наоколо и макар да беше светло, навсякъде се виждаше само празнота. Все пак.. целта му беше някъде там, по-близко, близко.. Нямаше време за глупави риторични въпроси, като това дали си губи времето. Разбира се че – не. Може да правеше глупости в глупаво време, но със сигурност не си пилееше времето. Знаците макар и малко бяха на негова страна. А той вярваше в тях, защото през годините те бяха неговият най-сигурен пътеводител. Нямаше толкова общо със суеверието, колкото с правилното разчитане на простите истини на ежедневието.
И ето. Случи се. Безброй ослепителни светлини блуждаеха около него. Обстановката беше повече от магична. Всички души се бяха слели в една. Всички гласове се бяха слели в едно. Всеки поглед взираше едно. Всички потреперваха в един и същи момент и сладката нотка на удволетворение оставаше в сърцата им. Той се чудеше дали можеше да види по-красива гледка в момента. Да има по-високо удволетворено душевно състояние от това, в което той се намираше в момента. От това, в което всички се намираха. Имаше и мърморковци, които се опитваха да развалят всичко, но всички ги игнорираха достатъчно много за да не попречат на всеобщият делириум. Минута след минута ставаше все по-магично и все по-омайно. Беше толкова хубаво, че едва ли някой някога би могъл да го опише с думи. Милиони мисли минаваха през главата му и все пак една го съсредоточаваше – те,тя,то..
За никого там в момента не същестуваше друг свят, друга реалност. И това щеше да продължи още много дълго време. Време изпълнено с много красота, много идеи за сътворението, много истина и малко от каквото и да е било лошо нещо. Всичко каквото той кажеше се сбъдваше „Искам да..” и то вече беше факт. Може би само малката му доза песимизъм развали част от желанията му. За това той реши, че точно сега е любимец на съдбата и може да си пожелае каквото и да е. И все пак той запази правото си за едно последно желание, което най-силно искаше....
Всичко бе побеляло. Залезът го нямаше, а изгрева бе заел мястото му. Мечтите вече бяха реалност, а тя нещо вледеняващо красиво.

"

четвъртък, 15 януари 2009 г.

Ще имаш ли смелостта да сграбчиш щастието за ръката ?

Вървим ръка за ръка със съдбата. Тя е до нас. И когато ни пусне ръката, това може би трябва да е момента, в който да потърсим нечия друга. Понякога виждаме това, което е до нас, взираме се и все пак то остава някъде назад. Влюбваме се, забравяме, обичаме, мразим, изливаме си душата, нараняваме.. Правим много неща, за да се почувстваме добре и въпреки това понякога ни трябва малко повече от просто „нещо”. И тогава трябва трябва да си задаваме въпросите.. „Трябва ли да пренебрегна това, което мога да имам в момента за да мога да имам може би нещо по-хубаво в бъдещето? „. Какво пък ?
Дали сме рeалисти или оптимисти, дали търсим или вече сме намерили, дали мечтаем или просто живеем. Света е пълен с безброй възможности, който можем да бъдем, но ние въпреки това в един момент от нашето съществуване искаме да се ограничим до една. Тя. Нея.Възможността.
Понякога имаме нужда някой да ни покаже това, което ние самите не виждаме в себе си и това ще промени всичко. Никога няма да бъде като на филм, но и филма никога не би могъл да бъде толкова истински, колкото някой наш съкровен момент. Обичаме начина, по който другия мисли, обичаме начина, по който другия присвива очи или се усмихва, обичаме неговото присъствие в стаята. Това никога няма да го намерим в някой филм и не трябва и да искаме любовта ни да бъде такава.
Възможността да опознаеш някого е много примамлива и зашеметяваща от колкото просто да си паразит, който си избира нова жертва след като старата вече не му е така потребна. Възможността да бъдете щастливи може би все още ви очаква. Ще ви попитам пак – Ще я сграбчите ли за ръката и да се почуствате отново..живи ? ...

сряда, 14 януари 2009 г.

"Чао. До нови срещи :))"

Направих си една заслужена почивка от няколко дни. И ето. Дойде ми вдъхновение да попиша малко. И предните дни имах някакво, но не беше цяло като идея. А това си го написах на един дъх. Започна с една идея, завърши със съвсем различна, но както днес ми казаха "пресъздавам емоцията"..или по-скоро мога да я записам.. или нещо такова. В момента не ми се търси точно какво беше. Новото нещо не е голямо, но за това пък ми звучи позитивно (айде Мимс.. влачи. пак позитивизъм :D )..

"Можем ли да устoим на пламъците в очите ни? Когато те ни изгарят, влудяват, карат ни да не можем да мислим за друго. Колкото и неправилно и неподходящо да ни изглежда, струва ли си риска да пропуснем този момент?Сигурно ще има и други подобни, но точно като този – никога. Тръгваме си и отново се връщаме. Размишляваме. Тогава си задаваме отново въпроса – „А защо не?”. Защо – защото можем. „не”.. е неумстната част. Щом това ни прави щастливи – „Да, защото..”. Понякога нещата потръгват. Знае ли човек. Може и да се чувстваме неловко и да приказваме глупости постоянно, но все ще дойде момента и на нашата муза. Ще бъдем прегърнати от съдбата, ще бъдем оригинални и изобретателни. Ще благодарим за това, което сме имали или ще се мразим за това, което не сме направили. Но когато дойде моментът, в който нечии очи те погледнат и съвсем ясно прочетеш и чуеш „Искам да те видя отново”, трябва задължително да изживееш този момент, ако разбира се и твоите очи казват същото. „Чао до нови срещи”... "

петък, 9 януари 2009 г.

Първо трябва да се научим да живеем в мислите си и чак след това да ги направим реалност.

Пропуснах ден, но какво.. макар и машина за писане и аз съм човек :D. А и имаше още малко останала еуфория по малоумното клипче с танца. Заглавието на поста, а и на самото нещо освен, че е изречение от "нещото", а е и мисъл, която ми дойде снощи точно преди да си легна и я записах на телефона си да не я забравя. Не че е гениална и ще помогне за глада в Сумалия, но си е моя и за момента си ми харесва. Няма да ви държа повече в неведение..

Живота ни е много странно нещо. Как приятелите се оказват онези, които ни предават. Тези, които мразим заради техните идеали и цели, всъшност се оказват с не лоши приоритети когато разберем нещо ново за тях – нещо, което подхожда на нас самите. Всеки ден откриваме нови неща за живота и всеки ден затвърждаваме стари добре измислени идеи. Понякога почваме да се въртим в порочен кръг на отчаяние, друг път в неизбежна елипса от хубави моменти. Кръга е знака за съвършенство и тъй като ние можем да бъдем със съвършено ясна мисъл само когато трябва да помогнем на самите себе си да се избавим от някаква ситуация. А елипсата ще да е онзи кръг на щастие, който искаме да бъде, но тъй като тя ще да бъде щастието, е неизбежно да не е перфектна.
Понякога ни идват наистина брилянтни идеи за живота, но ни е страх да си ги помислим, че са осъществими. А друг път си мислим, че сме открили Гениалното нещо, но всъшност това е пълна глупост и като излезем от еуфорията си разбираме, че то може да бъде гениално единствено за тези, които не го разбират, а те понякога са твърде малко. Макар, че гениалността не би трябвало да се измерва в това как другите те оценяват, а в това какво личностно удволетворение ти носи твоето откритие. И за това може би истински гениалните хора са по-отчуждени от света.
Ние винаги отдаваме особено внимание на онези, които ни карат да мислим, да се замисляме. Имаме си приоритети, но винаги можем да ги загърбим малко ако нещо, което сме загърбили като „реалност” се случи. Какво става с нас? Едва ли някой има ясна представа. А ако се опитаме да си изградим представа за бъдещето, ние почваме да мислим твърде много, твърде често, твърде мащабно. Плануваме за твърде напред, за твърде нереални неща. Изглежда всичко трябва да стане така – „Първо трябва да се научим да живеем в мислите си и чак след това да ги направим реалност. „
Винаги в живота ни идват въпросите – Кога..? Защо..? Как..? и винаги те са с различно допълнение. Никога няма да има едно ултиматно „Защо” или друг въпрос. Тъй като живота ни представя много различни ъгли, много свои страни. Можем да продължим да живеем в своят филм, но това трябва все някога да свърши, да осъзнаем какво наистина сме искали да знаем с въпросите, които задаваме, а не какво сме си мислили, че трябва да узнаем. С времето макар и не много – помъдряваме за изборите си и оглупяваме за живота си като живот. Малцина разбира се могат да балансират между годините. Те се доверяват на своят импулс, бил той и грешен и за това не трябва, а и не съжаляват. Дано и ние да се поучим от грешките, които ще допуснем сега, за да можем да бъдем по-щастливи в бъдеще.