събота, 29 декември 2012 г.

Цамбур


Хвърлям се в отново в дълбоките води отново да открия себе си. Колко пъти можеш да откриеш себе си, отново и отново? Без да се одавиш ? Колкото по-дълбоко плуваш – толкова по-мътни, тъмни и  неясни стават нещата. Но искаш ли да танцуваш под дъжда, трябва да не те е страх да се намокриш. И искаш ли да откриеш нещо, което е потънало в теб стигнеш ли до дъното, ще трябва да ровиш мръсотия. А тя с времето се наслагва доста. На дъното ще открием много останки от много счупени неща. Някои от тях може да поправим, някои – не. Така или иначе когато се опитваме да изплуваме ще можем да вземем само едно или две с нас. Ако искаме да намерим диаманти трябва първо да се поровим в калта и да пресеем камъните.
Кой съм аз? Ти кой си? Ти коя си? Утре кой -  кой ще е ?.. цамбур...

четвъртък, 13 декември 2012 г.

Студен сън


Събуждам се от сън. На всеки му се случва. И всеки има от онези дни, в които иска да не се събужда. Събуждаш се в 9. Отново заспиваш. В 10.. отново.. в 11, вече не можеш. Света е крив. Стаята ти е крива. Леглото ти е криво. Ти си крив. Вън е студено, много студено. Нямаш нужда от повече сън. Ти и преди два часа не си имал, но си продължил да спиш. Но въпреки това не искаш да напуснеш леглото. Там е твоето малко спасение от студа и от всичката кривотия, освен от теб разбира се. От теб няма как да избягаш никога. Леглото е мястото, на което в главата ти се раждат най-добрите идеи за живота, точно преди сън и си мислиш, че сутринта те отново ще са в главата ти, но уви не. Сутринта единственото, което е в главата ти е – Защо трябва да ставам, не искам да ставам.
Случва се и да имаме сънища, от които искаме да се събудим, но те са голяма рядкост. Щом сънуваме, значи неумоверно ще се опитаме да променим съня си към по-добро. Не винаги е възможно, но винаги се опитваме да го направим.  Не знам дали и вие сте така... Аз станах на студа, облякох се и се опитвам да пусна топлината. Кой не иска да му е топло?

събота, 6 октомври 2012 г.

На път


На път. Винаги съм бил тук, там – на път. Застоя ли се, живота спира, а аз обичам да живея. Без повторения – не може. Без запетаи също, но не е толкова фатално ако ги изпусна. Не е нужно да накъсвам нещо и да оставя някаква част от него на по-горния ред и да си оставя края му за този.
Пътя го знам, не за първи път съм тук, надали и за последен. Знам, че пътят продължава, само не знам точно до къде, с кого и до кога. Но това са твърде много неизвестни, за да мога да се тревожа за всички тях. А тъй като съм теленце, пътя поне го знам – напред с рогата. Шансът да спра на място, е само когато друго рогато ми застане на пътя – и то напред с рогата. Първо обаче продължава само единия, другия ще поостане малко или много на 1 място, тъй като не може току така да разбере с какво се е сблъскал.
Пътят напред с рогата е дълъг. Затова от време на време ни трябва почивка. Ама наистина почивка. От себе си да починем. Няма нужда да казваме на другите, че имаме нужда от това. Тях ли да лъжем, себе си ли? нЕма сми в цял’та раута. Наричате ме шувенистичен, но дори не можете да го спелувате. Научете се малко, пораснете и тогава имате моето позволение да ми говорите и заставате на пътя. Не питай старило, питай патило. Аз съм млад и не много мъдър, но поне съм патил и знам цената на живота. Знам цената на времето! Знам, че розата ми е толкова скъпа заради времето, което съм отделил за нея. Когато пораснете, тогава ще видите грешките си, но те си остават там – назад. No regrets. Имаме дълъг път още да вървим. От време на време – може дори и в една посока. Проспим ли пътя обаче, все едно не сме пътували. Остава ни само целта, а тя не винаги оправдава средствата.
Ще поживеем, ще попътуваме, а пък то ще си покаже. Засега – чао. До нови близки срещи. Аз съм „за” „напред”.

вторник, 18 септември 2012 г.

Разум и карма



Вдъхновенията са няколко. Един филм и няколко интересни разговора с интересен човек....enjoy...
Истински щастлив си когато не мислиш за нищо. Пълна свобода над себе си имаш тогава, когато в главата ти няма дори и една мисъл, един проблем, една нотка. Тогава си свободен да мислиш за каквото и да е. Когато освободиш тялото си от нуждата да мисли и да живее в постоянен страх, тогава ще постигнеш мир със себе си и с другите. Когато нямаш нуждата да изливаш цялата си негативна енергия в позитивен поток,а просто се научим да не задържаме такава, тогава ти си свободен да живееш. Тялото е умът ти, умът е тялото ти. Той командва всичко. Ако нямаш здрав разсъдък – нямаш нищо.
            Има култури, които вярват, че човек може да избяга от кармата си. Това за тях е да получиш просветление. То за разлика от глупостта и мъдростта, която се трупа с годините, идва мигновено. Предава се от един просветен на друг. Умът ти да бъде твоята вселена. Неограничен от към възможности, не познаващ страх или болка, но не онова безразсъдно втурване в опасности, а самата концепция “страх” да изгуби значение, в това вътрешна вселена.
Всеки ден ни се повтаря, че трябва да мислим, всеки ден се страхуваме да не го правим. Те ни ограничават, вкарват ни в коловоза на ежедневието без начало и без край.
 За това, за да обичаме нещо истински, трябва да освободим съзнанието си от всичко. А докато все още не можем да го направим , то кармата ще ни преследва, а там оправия няма.

неделя, 16 септември 2012 г.

Истината, съдбата и мечтите



enjoy...

"Истината? Тя е нещо много относително. Истината е това, в което вярваш. Това, в което искаш да се надяваш. Дори и то да не е пълната такава. Но така или иначе когато вярваш достатъчно силно това става твоята реалност. Има много истини. Моята истина, твоята истина, нашата истина, вашата истина, тяхната истина. Всяка е свързана с другата, искаме или не искаме. Всеки малък жест, всяка малка дума рефлектира върху всичко. Ако ти не видиш твоята истина в моята, няма как аз да направя обратното. Това е проблема на всички. Гледаме твърде много неистини, на места, на които се предполага, че всичко е реално, без добавки, без нищо излишно, с една дума – перфектно. Има перфектни неща за мен, за теб, за нас, за вас, за тях... Но единственото наистина перфектно нещо на този свят е кръгът. Перфектният кръг. Целият ни живот е един кръг. А живота е нещо сложно. Днес си тук, утре си там. Днес имаш, утре нямаш. Всеки ден е надпревара. Всеки ден е една нова гонка. Всеки ден е една нова мечта. А всяка вечер е времето, когато можем да си дадем оценка дали това си е заслужавало. Дали всяка стъпка е могла да бъде малко по-малка или малко по-голяма. Правим избори всеки ден, час, минута, секунда.. няколко пъти в секундата...Но всеки избор зависи от нас. А чуждия избор зависи от чуждите хора. Не винаги сме господари на съдбата си, колкото и силно да вярваме в това.
С истина или не, със съдба или не, всеки ден започваме утрото с Добро утро, Колумб.. думите на майка ми, с които ми напомня, че Америка вече е открита и мечтите са далеч от реалния живот. Въпреки това аз мечтая всеки ден, за всяка вечер."

петък, 31 август 2012 г.

На Иги


Днес разбрах какво е „ да ти липсва” от две годишната си племенница. Да ти липсва е „ Да ‘бичаш”. Сигурно като съм бил малък и аз съм го знаел. Сега просто не го разбирам. А повечето хора сме устроени така, че когато не разбираме нещо, то спира да ни интригува. Това е логичното ми обяснение защо хората се влюбват повече когато са по-млади и защо тогава могат да обичат по-истински. А от едно време нататък всичко започва да става все и все повече театър, игри, криеници. Всеки с едно на ум и все гледа да е по-напред или то поне да не е по-назад. Това, не го разбирам. А като не го разбирам – губя интерес. За това отказвам да порастна. Аз искам да ми липсва. Искам да ‘бичам.

понеделник, 27 август 2012 г.

Аризонска надежда


Всяка сутрин се събуждам с надежда. Всяка сутрин тя е различна. Понякога е нещо малко, като да мога да изкарам работния ден след пиянска вечер. Друг път е да ми се случи нещо красиво вечерта. Истината за нея е, че когато разчиташ на нея, то тя обикновено отговаря на някой друг. Там всичко е както при „Ефекта на Пеперудата”. С големите надежди, идват големите разочарования. Каквото почукало-противиположното му се обадило. Идеята е че получаваме нещата, които не можем да получим с щракване на пръсти, когато станат, а не когато искаме. Не е нещо, което сега научаваме, но е нещо, което от време на време забравяме. Всъшност моментите, в които забравяме са онези, в които получаваме дългоочакваните бленувани промени. Нищо. След това бързо си спомняме как стоят нещата в истинския живот. Захапваме колелото и се сещаме за ябълката. А ако все още си мислим, че разлика няма, блажени да сме...

неделя, 22 юли 2012 г.

Усмивките сега


enjoy...

Зарових се в спомените. В документите. Във всичко онова, което съм разхвърлил и няма да подредя. Търсих нещо там. Не съм сигурен дали го намерих, защото не съм сигурен дали вече ми трябва. Може би ще го искам някой друг път пак, но със сигурност ще съм забравил то къде е и пак ще трябва да се гмурна в дълбините на подсъзнанието си. А под голям камък – голяма риба се крие. И така, като ровим „под съзнанието си”, има вероятност да открием доста големи неща. Такива, на които не сме обръщали никакво внимание, а сега мислим само за тях. По всяка вероятност отново ще стигнем до извода, че не си заслужават времето, което им отделяме, тъй като има много по-важни неща. Тези неща са „сега”. Колкото и да не вярваме, живеем точно и само в „сега”. А в това светло бъдеще не можем да забравим миналото си, само можем да му се насладим с широка усмивка и да погледнем към това ми ти „сега”, с още по-голяма такава.

сряда, 4 юли 2012 г.

Хубавата музика


Красив филм, красив саундтрак.. Трябваше да напиша нещо. enjoy...

Интересно ми е. Всичко е една игра. Светът, ние, те. Всички си играем. Игри на филми. Игри на музика. Игри на думи. Игри на живота. Пускаме си малко от чуждата музика, слушаме я известно време, а след това отново преминаваме към нашата мелодия на живота. Понякога се получава безумен контраст, който не винаги може да разберем. Не е задължително той да е лош. Дори напротив. Стига да не е постоянен. Виждаме себе си от ляво, от дясно, от пред от зад.. и когато този контраст избухне до няма и къде, виждаме себе си от горе. Издигнати, преобразени, намиращи съвсем нови измерения на всичко. Нови идеи, коя от коя по-налудничеви, но и красиви, чисти, необмислени, дръзки.
Спрем ли да търсим причината, най-вероятно ще открием това, което искаме. Ще го открием по необичаен начин, тогава когато вече най-малко ни трябва. Ала търсим ли го, то няма да открием нищо, никога. Защото намира онзи, не който търси, а който няма нужда. Това е винаги смешната страна на съдбата. Всичко хубаво идва в подходящия момент, защото хубост на сила не става. И за това, дерзай, не мисли. Музиката си знае работата. Тя е на всякъде. Най-вече в нас. Най-красивата музика, да. Ударите на сърцето. Единствената, от която имаме нужда.

четвъртък, 21 юни 2012 г.

Магаренцето и елементарните частици

Изключително много благодаря на Никея, че в онзи късен час откликна толкова добре на идеята ми. enjoy...


Смеем се на всичко елементарно, защото всичко е една частица от нас. Всяка една частица от нас е елементарна. А още по-забавното е , че всеки е един от нас е едно малко магаренце. Инато, упорито, търсещо неговото си, отстояващо своето на безумна цена. Надсимиваме се над тъпите си идеи, с мини цел, чашата да бъде наполовина пълна. Говорим много, а казваме малко. Мълчим си, а пък не е нужно и  да говорим.
Говорим си на друг език. В него няма думи. Там частици няма. Няма и магаренца. Там има само хора и цели фрази. Едни са силни, други, не чак толкова. Едни са осъзнати, други подсъзнателни. Трети пък повърхностни и все пак доста красиви. Първични, леко неприлични, не толквоа цинични. Мили или пък меланхолично тъжни.
 Елементарни частици. Малките неща и простите истини. Едно плюс едно.Сговорна дружа планина повдига. Две плюс безкрайност и минус съдържание. Големите неща и сложно оправданите лъжи. Две и две е равно на двайсет и две. Обаче е умножено по нула е равно точно на нищо, както всичко, което се опитваш да умножиш по нещо, защото искаш ли да разсмееш Боговете, разкажи им за плановете си. Уможение, делене, изваждане, ...събиране. Опасно е да си искрен, освен ако не си и глупав, а пък когато сме елементарни, обичаме да сме глупави, но все пак сме малки частици от света. Опасно е да си умен, защото се лъжеш и когато умуваме, обичаме да мечтаем и да се случваме, а  сме всъщност едни малки магаренца и тогава си спомняваме за думите на майка ни всяка сутрин - Добро утро, Колумб, с което се сещаме, че Америка вече е открита и и че мечтите са далеч от истините на живота. Че всъщност снощи си допихме чашата, а за следващата трябва да се потрудим и смисълът на всичко се крие, Къде? Добро утро колумб! И само понякога се сещаме, че той се крие в пръстена на залеза и във нечия усмивка, но не е ли това твърде елементарно?
За мен, за теб, за елементарните частици, които ни изграждат. Затварям си очите. Елементарно е. Магаренце съм.

вторник, 5 юни 2012 г.

Лесно ли е

Лесно е да бъдеш влюбен. Хората се влюбват и разлюбват всеки ден. Малко по-трудно е да обичаш. Каквото и да значи това. Всеки го разбира някак си различно. Разни хора - разни идеали. И всеки луд с номера си. Сигурно като разбереш правилните номера на нормалния луд и ти харесват идва онова "Обичаш ли ме.. Според теб?!" Недоизказани и все пак твърде ярки и ясни. Видими от всички. Невъзможни за приказване.
Чудесно е да си влюбен в някаква утопична идея. Тя ти дава крила, до тогава, до когато искаш да мечтаеш. А всичко след мечтите е грозна реалност.

понеделник, 28 май 2012 г.

Народно творчество

2 думи - Камен Донев!

"Не искам да ям, не искам да спя! Така ще изгубя твърде много ценно време, в което мога да се наслаждавам на Това. Мозъкът ми иска да попие всяка милисекундичка ала без храна и сън на дали ще успее. И въпреки това не искам да губя нито секунда повече изкарана „просто така”. Всяка секунда, всеки миг е един нов безценен и неповторим спомен. Хората уж се променят, а все си остават същите. Такиват остават и усмивките им след такива безспирни и неуморими поредици от красиви спомени – Големи! Хем бягаш от реалноста, хем ти се струва, че друго по-истинско не може да има. Гмурваш се в такава наситена палитра от емоции, че единственото, което искаш е да плуваш и да се удавиш, щастлив!"

четвъртък, 24 май 2012 г.

Делириум


Всяка история има своето начало, което води своите корени от краят на друга. Това разбира се е ако имат ясно означени начало и край. А не във всяка е така. Мислиш си че това е началото от остатъка на живота ти, а може да се окаже един обикновен ден. А може и да се случи точно онова, което очакваш. Един неуписуемо красива сутрин, следобед или вечер. Малък несвършващ делириум. Опияняващ, безумно запленяващ. Дали този момент е началото – едва ли, не е и краят. Той е онова, за което ще се сещаш хем когато ти е тъжно, хем когато ти е весело. Делириума събира във всебе си всичко. И радостта и тъгата, но те една без друга не могат. Само не трябва да надделяват една над друга, че после при приравняването им става страшно. Освен всичко друго той гранича с лудостта. Има два варианта. Превъзмогваме себе си, инстинкта си за самосъхранение и се потапяме в бездната, която не знаем какво ще ни донесе. Другият вариант е да стоим зад собствените си стени по-малко нещастни и съответно по-малко щастливи. Така поставени нещата изборът винаги изглежда лесен, но щом има такъв той на дали е прост. Аз избирам делириума. А ти ?

понеделник, 14 май 2012 г.

Рими в рими

Намирам начин да заспивам, без в тебе да се взирам. Не бе той никак лесен, не бе и безболезнен, но определено за двама ни най-полезен. Онази енергия, която споделяме, трудно ми е да я компенсирам, когато се разделяме. Моите слова не са напразни. Знам. Колкото и това да ме дразни. А онова, което се опитваме да споделим, а не можем просто ни кара да бъдем празни. Хем усмивка, хем прегръдка, а в крайна сметка от раздялата - горчива глътка. Ще си пием, ще си помълчим и няма как, с очи ще се следим. Аз с моите, ти с твоите..

неделя, 13 май 2012 г.

Нещо в главата


Онази страст. Онова напржение. Онези моменти, в които се усмихваме без никаква причина. Забраненото е най0сладкото. Какво клише и каква проста истина за живота. Вземи едни Ромео и Смотлиета. Хем тъй, хем тъй. Те, както и ние са разбрали, че щом любом има, забранено няма. До крайност или до край, както при тях. „Всичко или нищо.” Или „По-добре малко отколкото нищо”. Това е задача, която ти трябва да решиш. И не става дума за теб или за мен. Не става дума и за нас. Всичко е до неправилното време, на правилното място. Това ще ни изнервя, това ще ни влудява, това няма да ни остава да спим. Но ако ни кара всяка сутрин да ставаме с усмивка, какво пък. Ако ли не, к’во прайм ?

понеделник, 30 април 2012 г.

Рими късно вечер

Идея си нямам защо точно в рима. Далеч от моя стил на писане, но все пак. Факт. enjoy...

"Тоз чар, таз харизма, виждам аз през моята любовна призма. Нима което върша аз е грехота, че толкоз силно желая аз твоята снага(душа)"? Нима туй сега, нима.. Явно туй е моята съдба. В рими да избухвам, себе си истински да чувствам. А реално рими аз никак не разбирам, просто опитвам да се провокирам. Ни поет, ни лирик, ни лаик, би оспорил тоз лик, някак си безлик. Все тая. Аз съм си от края до безкрая. А от там нататък. Безпорядък. Хора незнаещи, случки мечтаещи. Кой да знае, кой да мечтае? Аз или ти ? Ти или мечти ?

сряда, 25 април 2012 г.

Магнити

Беше едно странно включване, което прерасна в нещо малко по-голямо и блогово. enjoy...

Макар, че понякога границата между любовта и омразата е твърде тънка и много често я пресичаме безумно бързо. Уж те са като два полюса. уж далечни, а пък толкова се привличат. Не могат едно без друго. Все се чудим къде свършва едната граница и къде почва другата.Къде приятелството свършва и почва другото. Къде свършва другото и почва третото. Как и къде всичко от емоции става математика и почваме да смятаме : първо, второ, трето. Математика ли е нашия живот ? Можем ли да изчислим емоциите си? А ако можем да предвидим всичко, изобщо живеем ли или само съществуваме ? Чудя се. Смятам. А сметките все излизат криви. Но пък след това не се чудя. Защото вече математиката си е казала думата два минуса правят плюс. Но пък никога не се привличат и за това всеки с плюсовете си, с минусите си.. за себе си търси своите противоположни магнити плюс и минус правят... няма значение. Важното е че се привличат.

събота, 14 април 2012 г.

Записките на един луд

Заглавието говори достатъчно.. enjoy...
"Момента е такъв, че съм настроен да виждам необикновеното в най-простите неща. Мозъка ми спира да функционира нормално и има своя си логика за нещата. Логиката далечна от обикновената реалност. Той мисли само за него си и него интересува какво бих искал да мисля аз. Уж е моят мозък, но нямам никакъв контрол над него. Прави с мен каквото и коаго си поиска. Той е менм но аз не мога да бъда него. Задача, която не знам как да реша. защото той няма да ми позволи. Мен ми се спи, а той иска да си правим игри на думи. Игри, които трудно ще разбера веднъж започнал ги. Безкраен парадокс, на който искам да сложа края, но тъй като не го виждам няма да го поставя. Не мога да обясня, в което не мога да се взра, до докосна. Трябва да го приема като даденост. Само дето не мога. Всяка дума трябва да подложа на съмнение. Така мозъка ми ще бъде подготвен за всичко онова, което си мисли, че му се случва още преди да си го е помислило"

неделя, 8 април 2012 г.

Prove me wrong

Грешките. Нещо, което трудно може да осъзнаем, когато сме заслепени от собственото си его. Нещо, което не искаме да си признаем дори и тогава, когато виждаме, че нещата са точно такива, каквито са. Светът е такъв, какъвто е заради хората. Някои велики открития идват от случайни грешки. А други безмислени грешки водят до драми засягащи всички нас.
За жалост от време на време се налага да потърсим грешката и в нас. Колкото и непрадвоподобно да ни звучи това. Защото чувал съм, че нямало безгрешни хора. То май нищо няма безгрешно. То и за това има и една приказка „Който е безгрешен, нека пръв хвърли камък върху нея.” Но в следващия момент забравяме за това и почваме пак да се сочим с пръст. Сърдим се на хората, с които до преди няма и минута сме си говорили за живота. Объркваме и себе си и всичко и всички. Просто понякога сме твърде сръчни в това да виждаме нашите грешки като чужди. И тъй като това винаги е двустранен процес, никой не е виновен и всички са нещастни, защото нямат кой да посочат с пръст. Нищо, ще си намерим кой...

четвъртък, 5 април 2012 г.

Егоизъм

Егоизма жалко или не жалко е заложен в нас като неизменна част. Всеки от нас, всеки ден се стреми все повече към него. Доста често неосъзнато и за това наричаме себе си с някакви имена, които не ни подхождат. Налага ни се да помислим малко и за другите единствено когато имаме малка изгода от тях. Звучи доста крайна идея за живота, но е така. Дори и тази нужда да е дори малък разговор. Различни хора – различни нужди. Така или иначе всичко е егоизъм. Един малко завоалиран пример за това е как се ставаме по-близки с най-добрите приятели на интимните ни партньори. Защо го правим ? Не сте се замисляли, нали. Егоизъм. Да се харесаме на всички. А когато всичко свърши, какво става с тези хора, с които сме се сближили – забравяме ги. Егоизма ни вече няма нужда от тях. “Кой от къде.” както се казва.
А това дори не е и близко до най-ясните примери за егоизъм. Колкото по-рано всеки от нас спре да се заблуждава в обратното, толкова по-добре. А на всеки, който си мисли, че има нещо различно от това, мога само да кажа – Bitch, PLEASE!

вторник, 20 март 2012 г.

Винаги ли ще е така ?

Вторият поред доста добър фючъринг с Никея. Very much enjoy...

"Не искам да сънувам никой и за ничии устни да ме боли. Да не страдам тихо, времето ми да е свободно от всякакви мисли, не ми трябва да се влюбвам наново и наново да забравям. Уж достигнах възраст, в която да си казвам, че аз си стигам, но отново нещо се случва, някой преминава и от самовлюбените ми мисли остава само стремежа към едни устни и към общия им дъх с моя. Винаги ли ще е така?
И се питам отново и отново. И какво ? Пак се влюбвам. Много лесно забравям. А с всяка нова среща губя по малко от себе си. Те ми крадат времето. Крадат ми от "моето" време. Няма години, няма месеци, няма дни. Минути нямам дори. И какво ? Пак за устни си мисля, пак да въздишам тежко, пак срещу себе си. Винаги ли ще е така ?
Да можех да погълна дъха си... И някак да знам, че ще се свърши, че никога няма отново да се чудя: къде е, само на мен ли ми пука, много ли искам и има ли смисъл? Не знам. Намирам само малки песъчинки от скъпи спомени, защото целите парчета биха ме срязали на две. Страдам за изгубената наивност и намерената съвест. От кога ми пука толкова? Искам облекчение. Винаги ли ще е така?
Знам, че светло бъдеще има. Защото най-тъмно е точно преди заранта да разцъфне с целия си блясък. Събирам си всичките прашинки скъпи спомени в шепите и духвам срещу вятъра. Така тези, които са ми нужни се връщат пак при мен, а другите отлитат някъде да бъдат щастливи, скъпи спомени на някой друг. Вече май не знам колко и кога ми пука, но все пак облекчение ще има. Винаги ли ще е така ?
И когато вече не ме е страх и прашеца на миналото е попил дълбоко в кожата ще се смея на това сега. Ще имам нови скъпи спомени, а лошите ще ме карат да си мисля, че раста. Всъщност всичко ще ми е ново - дрехите, косата, ръцете, пръстите, ноктите, вените, мускулите, сърцето, гръбначния стълб, малкият и големият мозък и дори меланхолията ми ще е нова. Аз съм нещо различно през всяка секунда от живота си, дори разликата да е само в съдържанието на кислород в дробовете ми. И щом всичко е преходно, май винаги ще е така?
А колкото съм нещо различно, колкото се променям всяка секунда, толкова повече се доближавам до другите различни. Толкова по-еднакви ставаме с тях. Уж сме уникални, а май в края всички сме еднакви. Всеки е нещо като копие на копие, малко по-избледняло от предишното и малко по-светло от следващото. И щом не успяваме да намерим нищо ново, май всичко винаги ще е така!
"

понеделник, 12 март 2012 г.

Стефка и сока

Напоследък ми върви на фючъринги. Този е с Никея. Мини разказчето го започна чичи. Интересно ми стана като го прочетох отново, че наистина не мога да доловя коя част съм писал аз и коя тя. enjoy...


"Стефка отвори бутилка прасковен нектар и седна на синия диван. Държи го. Дали ще го пие? Едва ли го е взела за украса. Искам да й изпия сока. Без да я съдя. Без да искам нищо повече от това, което би могла да ми даде. Не е задължително да е всичко, или нищо. Малко сок, малко... Ще взема да й купя един. Не искам само да взимам. А ако й дам повече от колкото иска? Изпитвам жажда. Дали тази жажда няма да я удави? Май все искам да давам повече от колкото мога да получа. И в тази моя жажда тръгвам да плувам в непозната посока. Колкото повече си мисля, че знам накъде се давя, толкова повече не знам какво нагълтвам. Дали всичко е заради нейния сок, или моята жажда - не зная. Суша - това е всичко. Живея в пустиня и всеки оазис се оказва мираж. Дали и тя не е илюзия? Дали не си въобразявам, че съм жаден, за да поддържам идеята, че съм жив? Дали това е сокът, който ще смекчи устните ми, ще върне живота в сърцето ми? Ще седна на синия диван и ще я попитам. Още преди да си отворя устата, тя се вкопчи в мен и бутна бутилката в устата ми. Изпих половината. Целуна ме по бузата и се втренчи в мен. Ожаднях.:

понеделник, 5 март 2012 г.

Tribute to..

Чудих се дали да не изчакам пак за едно "три в едно", но и две не е лоша цифра. Особено когато е свързана с едното нещо. enjoy...

"Ето, заставаме на същото място. Не чак толкова много време след това. Не чак толкова много думи след това. И не чак толкова много дела след това. А защо сме толкова много различни ? Какво изгубихме ? Какво открихме ? Какво научихме? Какво забравихме ? Какво изобщо направихме ? Явно си зададохме твърде много и твърде сложни въпроси, чиито отговори така и не дочакахме.
Вече май и ние самите не знаем кои сме, какви сме, защо сме... Ту търсим рационалното, ту емоционалното. А когато намерим точния баланс помежду им, все става така, че нещо да се наклони повече. Може би е така, защото се опитваме да имаме онова-което-нямаме. То е нашата утопия. Химерата, с която се опитваме да се преборим.
Може би всички живеем в хармония само в някои моменти. В другите търсим своята малка терапия. А всичко, което ни помага е терапия..
"


"Как две минути станаха два месеца, после две години.. А сега започна обрано броене. Годините станаха месеци, а сега месеците са минути. С тази пълна регресия почваме да се чудим дали прогресията не била напразна. Дали задачата, която се опитваме да решим има точен отговор или е някакво число в период? Може ли да намерим и приложим правилната формула, с която да убедим себе си у другите, че това е вярното решение ? При толкова много дадени, неизвестни, константи и нови в уравнението, има ли изобщо начин да сведем всичко до краен отговор, бил той положителен, отрицателен или нула ? Знаем, че не всичко е математика и че не всичко има своят завършен отговор, но това е само, защото ние никога няма как да бъдем завършени."

събота, 3 март 2012 г.

Другата цена

Поредния фючъринг с Морика enjoy...
Както всичко и хората имат своята цена. За всеки според всеки тя е различна. За едни не можеш да дадеш цена. За други пък определяш една цена и според времето тя се мени. С всяко действие, с всяка крачка курса варира. И идва един момент, в който целият пазар се срива и хората от безценни, губят изобщо цената си за нас. Може би това имат предвид хората под – да изгубиш някой.
Лихви не сме свикнали да искаме или да даваме на когото и да било. Цената е цена тогава, когато искаме тя да е цена. Когато сами пишем етикети в ума си, когато обръщаме човек от всички страни, да видим съдържанието, да видим срока на годност. Сами си изграждаме критерии за определяне на цена, която е безкрайно изкуствена и несъществуваща. Цена? Не. Размяна? Може би, не знам... Доверие? Добродушна наивност? Рикошет на любов, мечти, ласки, топлина? Рикошет тогава, когато това, което даваш, е достатъчно силно. Рикошет... пълен с енергия. Ето това няма цена.

четвъртък, 1 март 2012 г.

Едно празно етикетче

enjoy... "Всеки от нас има нужда от време на време да подрежда. Най-често имаме нужда да подреждаме мислите си. А когато подреждаме мислите си най-често тръгваме да подреждаме гардероба си. Подреждаме стаята си. Подреждаме всичко онова, което може да бъде подредено лесно и бързо. Само и само за да избягаме от това да подредим онова, което е наистина объркано. Самите ние.
Веднъж отворили кутията на Пандора обаче връщане назад няма. Нещата се променят. Това не значи, че винаги е към по-добро. Кой знае какъв скелет ще изскочи от гардероба, който се опитваме да подредим. А скелетите обикновено са плашещи и отблъскващи. Въпреки всичко обаче за нашо добро е, да сложим всичко там, където му е мястото. Да дадем на всеки и на всичко по едно етикетче, надписано и предназначено точно какво и къде трябва да е. И едно празно етикетче...
"

вторник, 28 февруари 2012 г.

Простите правила

"Нещата са точно такива до доказване на противното. Има ли смисъл обаче да доказваме аксиома ? Някой преди нас вече достатъчно добре се е постарал да го направи. Мислим си, че евентуално може и да добием и други изводи, но в крайна сметка всичко се свежда до прости правила. А простите правила рядко имат изключения.
Ако ли се опитаме да потърсим спасение в теоремите, на дали някой би бил достатъчно великодушен за да изслуша всичко, което ще се опитаме да докажем. И пак се връщаме на простите правила. Едно от тези, които трябва да запомним е закон от физика, а именно, че всяко действие има равно по сила и противоположно по поосока противодействие. Иначе казано – Всичко се връща.
Простото правило си е такова и няма смисъл да се опитваме да му предадем по-голяма важност или да го превръщаме в нещо безсмислено сложно.Както всички знаем – „Пътят към Ада е осеян с добри намерения.” и май точно за това „Няма ненаказано добро”…
"

събота, 25 февруари 2012 г.

Най-красивото нещо, което съм чел

Заглавието само казва.. Не знам чие е.. ENJOY!...

"Why do we close our eyes when we sleep? When we cry?
When we imagine? When we kiss? This is because
the most beautiful thing in the world is unseen.
We are all a little weird and life’s a little weird
and when we find someone whose weirdness is
compatible with ours, we join up with them and
fall in mutual weirdness and call it love.
There are things that we never want to let go of,
people we never want to leave behind, but keep in mind
that letting go isn’t the end of the world,
it’s the beginning of a new life.
Happiness lies for those who cry, those who hurt,
those who have searched and those who have tried.
For only they can appreciate the importance of
the people who have touched their lives.
A great love? It’s when you shed tears and still
you care for her, it’s when she ignores you and still
long for her. It’s when she begins to love another and
yet you still smile and say I’m happy for you.
If love fails, set yourself free, let your heart spread
its wings and fly again. Remember you may find love
and lose it, but when love dies, you never have to die with it.
The strongest people are not those who always win
but those who stand back up when they fall.
Somehow along the course of life, you learn about
yourself and realize there should never be regrets,
only a lifelong appreciation of the choices you’ve made.
A true friend understands when you say, I forgot,
waits forever when you say, just a minute,
stays when you say leave me alone,
opens the door even before you knock
and says can I come in?
Loving is not how you forget but how you forgive,
not how you listen but how you understand,
not what you see but how you feel, and
not how you let go but how you hold on.
It’s more dangerous to weep inwardly rather than
outwardly. Outward tears can be wiped away
while secret tears scar forever.
In love, very rarely do we win but when love is true,
even if you lose, you still win just for having the
tingle of loving someone more than you love yourself.
There comes a time when we have to stop loving someone
not because that person has stopped loving us but
because we have found out that they’d be happier if we let go.
It’s best to wait for the one you want
than settle for one that’s available.
Best to wait for the one you love
than one who is around.
Best to wait for the right one because
life is too short to waste on just someone.
Sometimes the one you love turns out to be the
one who hurts you the most, and sometimes the friend
who takes you into his arms and cries when you cry
turns out to be the love you never knew you wanted.
If you really love someone never let go, don’t believe
that letting go means that you love best, instead
fight for your love, that’s what true love is.
------------
"

неделя, 19 февруари 2012 г.

Напоследък май ми върви на фючъринг проекти. Този е с така наречената мозъчна атака.. Благодаря много на Морика , за което. Темата е вдъхновение..
"Вдъхновението.. търся го с очи... но с очи какво намирам
[10:32:01] Eeyore: нищо
[10:32:09 | (10:32:11 — редактирано)] Eeyore: търся там където няма нищо и никой
[10:32:34] Eeyore: а докато го търся няма да го намеря
[10:32:37] Eeyore: май с всичко е така
[10:32:54] Eeyore: те и за това най-хубавите неща се случват когато най-малко очакваш
[10:33:37] Mori: Когато са вдъхновените очите ми,
ще видите три недомислени трепета
да падат по червения склон на ума ми.
Когато вдъхновявам ръцете си,
аз чакам една кошница залези
Да отминат по тихия път на хартията
[10:34:02] Eeyore: То идва и отминава
[10:34:10] Eeyore: единствено хартията остава
[10:34:22] Eeyore: докато не стане пожар и не я изпепели
[10:35:00] Mori: За вдъхновението няма чакалня.
Няма неудобни дивани, за които се борят сърцата ни.
[10:35:57] Mori: И улици няма, защото то не се води по скучния свят на нашите пътища.
[10:36:17] Mori: За вдъхновението има криле.
[10:36:21] Eeyore: път няма. още по-малко кратък път към него
[10:37:03] Eeyore: когато сме щастливи си мислим, че светът е под нас
[10:37:05] Eeyore: и че летим
[10:37:18] Mori: "Аз обичал съм всичките музи"- каза веднъж Вдъхновението
[10:37:33] Eeyore: А който обича всички
[10:37:36] Eeyore: не обича никой
[10:37:46] Mori: "познавам ръцете, очите, телата на всичките"
[10:38:10] Mori: виж... жив... си
[10:38:55] Mori: по твоите пръсти горешата музика чака...
да намериш единствена муза
да познаваш ръцете, очите и тялото, всичко
[10:39:06] Eeyore: да живея, да обичам и да бъда обичам. да вдъхновявам, да бъда вдъхновявам май това искам.. а май и всеки иска това
[10:39:34] Eeyore: когато си помислиш, че единствената муза ти си намерил, няма граници за теб
[10:39:44] Eeyore: искаш да опиташ от всичко
[10:39:48] Eeyore: по всяко време
[10:40:24] Mori: Дори не зная кога се събудих,
а за въпроса дали ще поискам страха ти
дори не съм мислила...
не знам какво искам
[10:40:47 | (10:41:25 — редактирано)] Mori: "всичко" е скучно... и тягостно
всичко е дишащо.. а дали всичко е живо?
[10:41:19] Eeyore: и аз не зная кгоа се събудих. не зная и как и кога заспах, не знаех как да поискам нито и какво да мисля. знам какво искам но не знам на каква цена го искам
[10:41:50] Eeyore: "всичко" не е за "всеки"
[10:42:02] Eeyore: аз искам "някой" за "мен"
[10:42:21 | (10:42:35 — редактирано)] Mori: "на какво си?"- попита ме Цветният полет на мислите ми,
а любовта ми крещеше "НА ТЕБ!"
[10:44:25] Mori: а кога ще позволя на уморените си думи да намерят стиха на прозорците? За сън не съм мислила... защото ти ми го взе. И за нощ не съм мислила... защото още не си ми я върнал.
взе ли ми, дадох ли ти и аз не знам. всичко което знам е че май вече нищо не знам. нощ или ден, исках те до мен, час или минута идея си нямам какво точно животът ми ще ми пробута
[10:53:59] Mori: не мога в рими да търся искрите ти. защото ума ми вече го няма. защото не мога да мисля за друго, освен за откраднатите ти мигове. и да крещя, че те искам, и да крещя, че усещам дъха ти по врата, по тила, по страха си, аз не мога да протегна ръката ти и да те дръпна към мен. Но съм щастлива. Аз знам, че те има.
[10:56:51] Eeyore: настръхвам само като знам, че те има. иде ми да плача като знам, че може да те няма. но не от тези сълзи, които всички виждат. а от тези, които само аз и ти знаем, че ги има. от тези, които са вътре в нас и всяка жесото прогаря пътя си надолу. всичко в главата ни започва да се нарежда, а сърцето ни взима да става все по-празно и безразлично. а аз, ти.. искаме да усещаме. искаме да чувстваме, да се чувстваме. да не се налага да крадем мигове, да не крадем усмивки
[10:59:01] Eeyore: не това искам. не да крада. не искам и да ми се подаряват. и така и така..
[10:59:04] Eeyore: и тъй и иначе
[11:00:30] Mori: Усмивките ти не можах да отрадна. Опитах, кълна ти се, всичко да ти взеха, но усмивките не можах. И колкото повече взимах от тях, толкова повече изгряваха на лицето ти. А тези, които бях успяла да скътам, пазих така ревново. Не давах на другите дори да ги погледнат. А усмивките ти се утрояваха. И моите също. Обичам да ти подарявам: подарих ти всичко, което можех да извадя от тъмнината на миналото си. Подарих си моето сега. Подарих ти моето после. И вчера вече е твое. А да броя не мога...
спомням си, когато те нямаше. И колко тъмно ми беше, и колко еднакво, и колко залязващо.... и после от горящите букли на залеза, се роди твоят пламък. И си отидоха мислите ми. И обичам сега
"

събота, 18 февруари 2012 г.

Думите и смисъла

enjoy...
"Не зад всяка дума стои смисъла на живота. За това и трябва да спрем да го търсим. Понякога думите са си просто думи и всичко точно така – както изглежда. Има твърдение, че ако нещо изглежда твърде хубаво за да е истина то обикновено не е. За това обикновено подлагаме и него на щателна проверка и подхождаме с доза недоверие. А когато изобщо не сме мислили всичко е било точно така – както е трябвало да бъде.
Думите са си прост думи. Някой ден ще го разберем, но кой знае кога ще е това. Докато дойде този ден, аз все пак ще търся и ще намирам смисъл в тях."

понеделник, 13 февруари 2012 г.

Огъня и музиката

Един малък Фючъринг с Дани Троев. Идеите ни се оказаха коренно различни, но пък... обещания фючъринг си е обещан. enjoy..

Дани Троев - " Толкова си крехка...
Как да те взема в сърцето си? Ако знаеш, сподели ми...
има ли за теб, за нас мъничко надежда?
В нея да те увия, че да не ми се счупиш в ръцете.
Твоята безопасност да почувствам и желанието в действие да превърна.
От сивия делник на сигурно място право в пъстрата душа да те отведа.
Да, знам разстоянието е кратко, на едно докосване разстояние, но защо...
Толкова е крехко...
думи, мигове, състояния, емоции.
Страх от затворяне на очите дори за секунда.
Да не се окаже този миг тъмнина черна дупка,
която може да погълне целия ни свят.
Но нека това остане тайна за нас,
Скрита от споделеността на погледите.
Нека никога не узнаем, аз своя избор направих -
вечността отразена в погледа ти...
Толкова сме крехки...
почти прозрачни, химера в сумрака на зимния ден.
Мигове безвремие - подарък от вселената
И там, две души в една се сляха,
за която тесен се оказа светът
и тя решение взе да го напусне...

...в края на галактиката
нова звезда се роди."

Eeyore "Интересно ли ви е как правим връзка между неща, които очевидно нямат такава. Ето, вчера си мислих за огъня, днес си мисля за музиката и главата ми създава абсурдни връзки между тях. Как едно време човек е щял да умре без огън и как сега много не могат да живеят без музика. Как музиката ни кара да се замисляме, замечтаваме..за малко огън. Някой малък пожар, който да въртим отново и отново в главата си.
Без значение дали е тъжен блус, безсмислена простотия или нещо каквото и да е, ние ще продължим да слушаме музика така, както ще търсим онзи пожар, за който само чуваме в музиката. Ще имаме нужда от топлината на музиката, така както от звука на огъня...
"

вторник, 7 февруари 2012 г.

Изборите рано сутрин

Доста често в живота, се случва така, че трябва да избираме. А стигне ли се до избор, той на дали е лек. Един път ще е емжду две неща, които обичаме, друг път може и да е между нещо, което обичаш и нещо, което трябва. Това, което „трябва”, неизбежно ще го направиш, а с това, което обичаш какво ? Там изборът не винаги е опция. Когато очите стоят широко затворени, тогава ще осъзнаеш, че връщане назад – няма. Това, кеото го правиш е то, защото го искаш. И съответно щом го искаш, значи го обичаш достатъчно.
Много думи ще минат през глава ни, докато се опитваме да осъзнаем изборите, които сме направили. Решенията, които сме взели. Идеите, с които ще напълним главата си след определени събития. Много са и маските, които ще сменим докато намерим тази, която ни харесва най-много, която доста често се оказва, не тази, която се харесва най-много на другите.
А дали вярваме или не, ежедневието ни е устроено така, че рано или късно , неизбежно ще се откажем от нещо, което обичаме, за нещо което обичаме повече. А самият избор, ще оправдаем със себе си. Моето извинение е, че обичам да пиша. Твоето какво е ?

Идеята за сънищата

Макар и двата поста да са от днес, единият го започнах преди няколко дни, за това ще ги разделя. enjoy...

"Макар да знаем, че е сън е по-добре да не се събуждаме от него. Макар и в леко изкривената реалност там ние намерихме това, което искаме. Сега искаме да избягаме от тази, от която не виждаме смисъл. Все бързаме за някъде, а все не знаем къде отиваме. Може би се събуждаме твърде рано, от съня, в които искаем да останем още малко. Опитваме се да заспим отново, за да си продължим съня. Съня няма да е същия със сигурност. Но пък доброто ни желание и благосклонното ни съзнание, могат да ни дарят с по-хубав. Това може да го разберем единствено, ако се опитаме да заспим пак, иначе цял ден ще си мислим за сънят, които сме имали, а не сме успели да досънуваме."

понеделник, 6 февруари 2012 г.

Думи

Амии.. думи.. enjoy...
"Всичко, което имам е думи. Думи да запомням. Думи да измислям. Думи да забравям. С думи да се играя, с думи да ме наиграят. Думите ме ограничават. Думите ми дават предимство. Само с думи не може. Понякога даже без тях е най-добре. Но ако думите мълчат, погледа трябва да говори. Ако думите мълчат, то единственият шум, пропукващ тишината ще бъде лудо туптящото сърце. Ако думите липсват, то понякога нищо друго не ни е останало. С тях не може, но пък и без тях не може. И все пак, не всичко, което имаме е думи."

вторник, 24 януари 2012 г.

Изборите

Миналия вторник като пътувах към Пловдив имах малко повече време да мисля за глупости и.. enjoy..

"Решенията, които правим не винаги са изборите, с които ще останем. Неведоми и непознати са пътищата съдобвни. До толкова сме свикнали с това "трябва" и "не трябва", че почти не виждаме какво "може" и какво не. Всичко е там пред нас. Пътища, знаци, тайни пътеки. Някой преди нас вече се е постарал да ги направи. Може да следваме предначертания път до там, до където знаем, че все пак ще стигнем. А пък може и от време на време да пробваме да открием някоя нова тайна пътечка, а пък където ни отведе - там. Все пак нямаме чак толкова бърза работа."

сряда, 11 януари 2012 г.

Не две, а три в едно куатро..

Някои месеци пиша по 2 неща, днес написах три. Трите много различни и все пак имащи общо начало.. enjoy..

"Животът ни е като компютърна програма. Трудно всеки би го сравнил така. Но и трудно всеки вижда нещата по моя начин. Та търсим все нещо, някой , който е временна версия и има пробен период 30 дни и последствие намираме начин, по който ако сме доволни от нея да я направим безвременна. Без срок, без идея дали няма да ни омръзне. С времето понякога ще се налага да ъпдейтваме програмата, тъй като света постоянно се променя. Ще излизат и програми, по-добри и по-удобни от тази, която използваме. Тогава има два варианта, може би три. Да сменим програмата, да ъпдейтнем нашата или да си оставим нашата такава, каквато е. И трите варианта винаги са възможни. Дори ако сме съхранили достатъчно добре нашата си програма някъде, ако ъпдейта не ни хареса може да възстановим всичко така - както по времето когато ни е харесвало."


"Една от истините за живота е че се раждаме сами и умираме сами. А през останалото време някакви хора ни пречат. Малцина са тези, които не се раждат сами и още по-малко тези, които не умират сами. Това ме кара да се замисля, че дори и тази “истина за живота”, не е точно истина. Дори и в нея има изключение. А когато почна да се съмнявам в общоприетите убеждения се раждат безумните идеи за живота от нещата.
Когато подложа нечия истина на съмнение единственото, което получавам е моята лъжа. За това знам, че всяка истина и всяка история си имат своите две страни. Една за пред хората и една за пред нас. От време ги бъркаме коя, коя е, но то е за добро. А пък и единственото наистина сигурно нещо на този свят, го е казал Айнщайн : Има две безкрайни неща – Вселената и човешката глупост. Не съм сигурен само за първото. “"


"The less we know, the less we care, but when love’s come around then we should be so aware. Because, when it hits you, the less u know the much you care, but you should be prepared. The less you care, the more you know and why is there, that and this all ? We ask, you tell, but in the end we all feel like tramps in a motel. Too slut, too used, too much been there done that, to say what is what."

сряда, 4 януари 2012 г.

За плановете

Е, дойде и време за пост номер едно за 2012. enjoy...

"Сега имаш едни планове. После други. Единият се проваля, вторият се променя и в крайна сметка кроиш нови. Опитваш се да се адаптираш как ли не. Няма начин. Все успяваш някак си, в някоя посока. За нещо ще ти трябва мъдрост, за друго ще ти трябва дързост, а за трето търпение. Кога всички тези неща си заслужават, само големият план, голямата картина може да покаже. Тя така или иначе вече е скицирана, само чакай някой да я оцвети с правилните шарки. Да й вдъхне нужния живот.
Сега рисуваме обилно по картината от днес. Чудно дали така зацапваме тази от миналото и ако е така дали изобщо вече има значение. По-важното е тази за бъдещето да остане неопетнена или поне с твърде лек, почти незабележим щрих. За това художника-мечтател трябва да си намери един писател, който с думи да му нарисува цялият му план-мечта. А така художника ще може да направи нов още по-хубав план, за който няма да се иска нито мъдрост, нито дързост, нито търпение. Чисто и просто много усмивки.
"