четвъртък, 29 юли 2010 г.

Тъп и упорит

enjoy..."Какво е честността в наше време? Колко може да й се доверим? Какво значи тя за нас? Преди известен период от време Д.Б. Шоу е казал : „ Опасно е да си искрен, освен ако не си и глупав.” По-лесно е да се освобидиш от нещо, което таиш в себе си, да разкриеш тъмните си тайни. Всъшност не винаги е по-лесно не само, защото не сме научени да споделяме тези тайни, а и защото не знаем дали си заслужава. Заслужава ли си да кажеш най-мрачните си мисли на някого, ако след като ги чуе той няма да е повече до теб за да можеш да му споделиш и най-щастливите си ? Моят отговор е – не. Вашият - не знам. А техните – да. Тоест както за това, така и за други неща, аз имам едно виждане, а може би почти всички други – друго.
Има благородни лъжи. Има и неща, които трябва да си останат само в помраченото ни от съзнанието кътче. Може да си измисляме стотици химерни измерения, в което това не е така, но в този, в който искаме и ще живеем – нищо не е нищо и всичко е всичко. За това, две думи – тъп и упорит."

вторник, 27 юли 2010 г.

Страховете и истината

Тази седмица съм се разписал... enjoy... "Колко често се случва да казваме истината? Да си мислим да кажем истината? А да излъжем? Последното е доста по-често. Лъжем другите, лъжем себе си. Всеки ден нова лъжа. Тя се надгражда и става почти истина. Почти истина, защото вярваме на лъжата, като все едно е реалност. Дали това прави ежедневието ни по-приемливо? При всички положения. Дали прави живота ни по-добър. Със сигурност – не. Не може вечно да бягаме от това, което знаем. Все пак народна поговорка гласи „На лъжата краката са къси.” Тя навява много асоциации, но тази, която в случая ме интригува е, че наистина е невъзможно вечно да избягваме нещо. Рано или късно и обикновено, то е късно и в неподходящо време трябва да се изправим срещу страховете си. Щом са страхове, няма подходящо време да се изпъчим гордо срещу тях. За това най-доброто, което можем да направим е да спрем всякакво мислене и да се хвърлим в обятията им."

П.п. Не симпатизирам самоубийствени неща, изпълнени с прекалено много адреналин.

неделя, 25 юли 2010 г.

100те Йори Най

Последната седмица съм се отдал на блог-продуктивност. Първото от следващите няколко Йори Мисли съм го писал днес сутринта, а другите са писани в различни моменти от времето, но намерих в тях по малко от сегашните ми мисли. А и да, пост номер 100. Искам да го направя малко по-специален. enjoy...

"Човек би се изненадал колко неща се получават единствено със силата на мисълта. Когато много упорито си мислим нещо, доста вероятно е то да се случи. Е има си и определени граници. За по-необикновено неща трябва и много упорит труд освен силна емоция.
Предположенията ни са всъшност точно това – силна вяра в нещо. Нищо ново до тук. Новото е че не винаги сме прави. Всеки за себе си е прав. Но има и моменти, в които не признаваме неправдата си. От там нататък преценката ни се замъглява. Вече не знаем в какво да вярваме и в какво не. Тепърва откриваме несигурността в себе си, пробойната в кораба майка. A когато това се случи, какво ни остава ?

"

"Късно вечер, рано сутрин или когато и да е там през денонощието… Кой от нас не е стоял да чака обаждането, с главно “о“? Да гледаме нервно часовника и да си казваме “Още пет минутки и стига толкова“? И още пет, и пет по пет. Минаваме през тъй наречените “фази на смъртта” – отрицание, гняв, преговори, депресия, премирение.
Отричаме, че чакаме напразно вече толкова време, а нищо не се случва. Ядосваме се как може другите да са тъй безотговорни и да са ни оставили в незнание. Започваме да се убеждаваме, да чакаме още малко, тъй като може да е станало нещо непредвидено, и че нищо няма да ни стане ако изчакаме още малко. Започваме да си мислим най-лошото и да се депресираме и да мислим какво лошо нещо е станало и как въобще е можело да се ядосваме за глупости. В крайна сметка се премиряваме, че е минало достатъчно време по пет минути и е време да освободим съзнанието си от тези мисли…"

"Все идва един момент, в който сме много уморени. Уморени да гледаме, уморени да търсим, уморени да се усмихваме постоянно без причина. Реем се в произволни посоки и намираме странни неща, които изобщо не съответстват с това, което си мислим, че знаем. Но пък колкото си мислим, че знаем толкова повече и не знаем де. С властта идвали отговорностите.
Понякога изпускаме много важни моменти, за които определено ще/и съжаляваме. Може да ни се даде и втори шанс, а когато изпуснем и него – трябва да приемем нещата такива каквито са. Ни назад, ни напред. Освен да потрепераме малко на едно място и това ще му е.
Мечтите, желанията, ако щете идеалите – всички те някъде се събират на едно, но това едно много бързо става нула ако не побързаме да го направим две. „Бързай бавно.”- казват някои хора. За мен повече истина има в – Ако си мислиш да бързаш, сигурно има защо, за това забави се малко."

"Стоя си, мисля си, сещам се, чакам си. Съвсем обикновен ден със съвсем обикновени хора. А чакам да се случи нещо необикновено. Необикновено хубаво по подразбиране. Лошото винаги и веднага мога да си го спретна на бърза ръка. Все ще има какво да чакам. Я обаждане, което ще ме накара да се замечтая, я някоя случайна среща, която ще ми повдигне самочувствието за деня. Чакам липсващите фрагменти да се появят от нищото и да сглобят голямата история, коятo отдавна чакам. Е случва се и да предизвиквам събитията от време на време. Къде за добро, къде за лошо. Случва се и да търся онова, което знам, а може би няма как да намеря. Но не е ли в това смисълът на търсенето – да откриваш непознати и непонятни за теб неща и да се опиташ да ги вместиш в представите си?
"

"себе си"

Една от помощник редакторките (не от моите за жалост. ГГ u'r the one!) ми каза, че било хубаво и да го публикувам.So, enjoy... "Един от най-важните уроци, които можем да научим е това, че рано или късно оставаме сами със себе си. А останем ли така, трябва много да сме се постарали да ни хареса с кого общуваме. За да не се налага да се спасяваме от самите себе си, от демоните си, които наричаме грешки. И все пак ние сме това, което сме. Колкото и да искаме, не винаги може да избягаме от себе си.
Винаги имаме няколко „себе си”, от които да изберем. Някой път дълбоко заровените, се оказват най-полезни, стига да не сме забравили как да ги използваме. За това по-добре рано, отколкото никога. Късно не винаги има."

неделя, 18 юли 2010 г.

Искам ?

Последните 1-2 месеца го карам повече на шорт месидж систем и там влагам малко или много повечето си блог енергия. Но днес реших да ви споделя малко от нея, че е прекалено отдавна последният пост. enjoy..."За да искаш любов, трябва да също толкова адекватно и да даваш. Малцина са успяли само с „искам”. Ако сметнеш, че ти можеш да си от тях, тогава добре. Така да бъде. Няма да те спирам, който и да си. Шансът обаче, да си точно такъв е също толкова голям колкото и да те удари мълния. На някои им се случва по 2 пъти, на други никога.
Малко или много има някаква карма, в която дали вярваме или не е там. Биваме ръководени от нея, изпитваме страх от нея. Рано или късно идва справедлив момент, в който получаваш точно толкова, колкото даваш. Тогава разбираш стойността на това да даваш повече. Защото така се получава, че давайки повече получаваш много повече."