вторник, 14 юни 2016 г.

Щастието и неговите форми

Щастието приема много форми. А освен всичк друго е химична реакция в мозъка ни. Сигурно за това хората казват „Има химия по между им.“ Всяка тяхна реакция, всяко действие носи на другия безброй импулси . А всеки такъв отключва малка и неподправена частица щастие. Когато погледите ни се засекат за по-дълго от секунда, един на друг, то тази химия обърква целият ни жизнен цикъл. Забравяме да дишаме, забравяме да мигаме, сърцата забравят умора, а съзнанието забравя всичко останало.
Щастието е математика. Щастието е теория на вероятностите. Щастието е игра. И както във всяко едно от тези има баланс и правила, така те важат с пълна сила и за него.
Щастието изразено с равносието на Наш звучи колкото и просто, толкова и сложно за постигане. Всички са щастливи ако следват най-благоприятните за себе си стратегии, предугаждайки действията на останалите. Уви, ако някой наруши този баланс, то непременно някой започва да страда, което не води непременно до по-голямо щастие на другиго. В такива моменти, в главата ни се заражда „Дилема на затворника“.  Всеки от нас може да спечели всичко или всеки от нас да изгуби всичко. Може някой да спечели едно и да загуби друго, а другият да загуби повече. Ако всички стигнем до споразумение, то всички биха били щастливи. Ако някой от нас се споразумее с другиго, то най-вероятно и двамата ще изгубим, но по различен начин. А ако никой не се споразумее, то всички ще загубим.
В теорията на игрите има тъй наречената минимаксна процедура. Там всеки от нас ще е най-щастлив когато играе най-добре. Щастието може да е както крайно, така и безкрайно. Във всеки един момент се опитваме да правим най-добрия избор. Ако ние сме не ход, се опитваме да видим най-доброто в другите, но ако на ход е някой друг, то виждаме най-лошото. И така се стараем да оценим всичко. Тази стратегия освен непечаливша, неинтересна и трудно приложима, води и до алтернативни решения. Тъй наречените „политически решения“ или „компромиси“. Всички са „пат“. Никой не печели. Следователно, кому е нужно ?
Парадокс е, че всеки иска да е щастлив, но никой не иска да даде първи щастие. Колкото повече контролираш, толкова по-самотен оставаш. Колкото по-бързо тичаш към нещо, то толкова по-бързо се отдалечава.   Парадокс е, че оценяш истински нещо, когато вече го нямаш. Ти си щастлив не когато вземаш, а когато раздаваш..

Човекът е като пламъка: пламъкът в горенето непрестанно се самораздава, но и непрестанно всмуква енергия. Престане ли да се самораздава, той угасва.

Богомил Райнов

четвъртък, 9 юни 2016 г.

Числата на живота

Всички знаем какво са числата на Фибоначи. Ако ли не, то поне живеем с тях всеки ден. Всеки ден търсим перфектните пропорции, с които мозъкът ни да се нахрани.
Ето например в човешките отношения. Запознаваме се с някого – към нулата добавяме едно. Все пак знаем вече как се казва. Говорим си малко и опаля, научаваме още. Хоп още една единица. Вече сме на две. Редицата расте. Оп. И още едно. Три. До тук добре. Имаме начало на една обещаваща редица. Ако сега добавим още едно не е зле, но излизаме от спиралата. Три е повратна точка. Имаме достатъчно информация за да продължим или да спрем. А сега на къде ? Ще пробваме ли да добавим.
Продължаваме. Ако успеем да добавим нужното , стъпките стават по-големи. Разговорите по-дълги и прогресията рязко добива съвсем различни измерения.. 5,8,13. Само миг след това сме на 34..
А сега какво ? 

вторник, 25 август 2015 г.

Точките

Движим се от точка до точка. Аз съм А, ти си Б, а всичко, което искаме да постигнем е в точка В.
Докосвам те от точка до точка. Пръстите ми са на точка А, умът ти е в точка Б, а пълното блаженство, там някъде в точка В. Какво ще стане ако пръстите ми изпреварят ума ти ? Или той изпревари тях ? Резултатът би бил един и същ – ще имаме различен брой точки от другия. А никой не иска да има по-малко.
                Можем ли за момент да си представим, че не всичко в ежедневието ни е точки ? Да не трябва да стигнем спешно от точка А до точка Б. Да не трябва да следим всички точки в изреченията на другите, а да можем спокойно спокойно да се включим в разговора. Да не трябва да събираме точки от Кауфланд или Била, за да взимаме отстъпките. Да не трябва да мислим за всяка пропусната или добавена точка в нашият IT свят. Да не трябва да мислим кога и как да сложим Точката.
                Мислете му.. или пък недейте. Ваша си работа. Но да си знаете - никакво желязо не може да влезе в човешкото сърце така вледеняващо, както точка, поставена на време.

неделя, 16 август 2015 г.

Разни хора - разни теми

Попитах различни хора, за различни теми, които са им интересни...




Съмнение

Съмнение . Ти си моята втора любов. Без теб не мога. Ти ме караш да мисля повече от колкото някога бих могъл. Ти ме караш да бъда по-добър и по-лош във всичко, което мога. Съмнение, обичам те до лудост. Защо до лудост ли ? Защото ме влудяваш.
Съмнение. Изгората на всеки един от нас, от която не може да се откаже. Не и когато вече знае твърде много за живота. Аз имам, ти нямаш. Това е като умножението в математиката, когато има минус. Моето плюс съмнение по твоето минус съмнение е равно на съмнение и за двама ни. Каша.
         Съмнение. Умелият начин да кажем „не“ на нещо, което ни харесва. То е най-прекият път до собственота пагубност. И най-далечният път към всекиго друг. Съмняваш ли се, най-вероятно си прав. Уви, не винаги искаш да си....
Съмнение. Съмнявам се? Съмняваш се? Не се! Вярвай си!
-------------------------------------------------------------------------

Празнота
Усещаш, че там някъде има нещо. Нещо ти липсва. Празнота. Чудесна отправна точка да я направиш една преливаща Пълнота. Чудесно е да знаеш своята отправна точка към щастието.  По-празно няма да стане. От тук – само нагоре. А нагоре няма лимит. Всичко става по-хубаво, по-прекрасно.
Празнота. Чувствам те, обгръщам те, обичам те. Ти ме караш да искам повече. Ти ми даваш всичко, от което имам нужда за продължа своето пътешествие. Имам ли теб, знам, че мога само да градя.
Празнота. Гордея се, че те познавам. Ако те нямаше, нямаше да знам кой съм и защо съм тук. Опознае ли те човек...
-------------------------------------------------------------------------
Житейски решения
Има едни моменти, в живота ни, в които сме на кръстопът. Много от нас искат да им казват – „житейски решения“. Решавали жетейския ни път. Сякаш те пишат списание „Пътеки“. Сякаш тези години, месеци, дни, минути, секудни... Сякаш всяка една от тях е предопределена и ако всяка случайност не е случайна. И ако направя нещо друго животът ми ще тръгне от президент на ЮАР към продавач в „Левче“ в Надежда.
         Житейсктие решения не са това, което бяха. Има плюсове и минуси. Има „За“ и „Против“. Има всичко, което ще те накара да се разколобаеш. Единственото, което трябва е да четеш вселенските знаци. Ако си тръгнал за някъде и всичко почва да се обърква преди да е започнало – Спри. Огледай се. Ако няма коли, подводни камъни, ако не си в шах  и ако не е лято – премини, продължи или каквото искаш там прави.
Приятелю, житейските решения се взимат многократно. Не бъди краен. Не бъди повърхностен. Дори и да те запушат, винаги има начин да заобиколиш, на цена, която сега ти се струва по-висока, но в бъдеще тя ти се отплаща. Няма нещо като напразен опит. Има единствено пропилени възможности..



вторник, 11 август 2015 г.

"Истината или се осмеляваш ? "

Очите са пълни с блясък. Умът пълен само с чудни мисли. Сърцето бясно препуска. Дъхът ту секва, ту жадно иска още. Светът спира, тук и сега. Нищо друго няма и не би имало значение, щом това е на лице. Премреженият поглед среща нечии чужди очи, искащи, блуждаещи. Тази секунда се превръща в цяла споделена вечност.
Устните нетърпеливо се сливат и заиграват валс. Сърцето спира, прескача такт, а след това  стремглаво се опитва да изскочи от гърдите. Ръцете жадно обгръщат телата. В единият момент разперените длани притискат силно, изведнъж се отпускат и мигновено остават само и единствено връхчетата на пръстите. Те нежно се спускат, надолу, нагоре, по-надолу, по-нагоре, бавно и внимателно, запомнящи всеки милиметър от кожата...
Умът отдавна е изгубил битката със страстта. Тя владее телата по-силно от всяка друга сила позната на човека. В умът ни има единствено и само „ДА! Сега! Тук! Да! Искам! Направи го отново.“

А сега какво ?  

понеделник, 6 януари 2014 г.

Ромео, Жулиета и хризантемата



Ромео и Жулиета са били щастливи може би единствено и само, защото тяхната любов е била невъзможна. Пречещите обстоятелства ся я правили толкова красива и желана. Забраненият плод винаги е най-сладък, казват хората. Той е познанието, което нямаме, но искаме толкoва неистово. Той е въпросите, които не задаваме, защото ни е страх от отговорите. И в момента, в който си мислим, че сме намерили правилния отговор излиза нов аргумент, ново пречещо обстоятелство. Отново искаме да се изненадаме, сякаш ако спрем да го правим светът ни ще свърши. Толкова не сме свикнали да сме спокойни и щастливи, че дори когато щастието дойде не знаем и не можем да се отпуснем да му се насладим напълно.
Искаме да откъснем всяко кокиче, хризантема или каквото и да е там красиво цвете. За да можем да го имаме поне за малко, да се опитаме да го разберем, как то е устроено, как то ухае и в крайна сметка колко дълго ще издържи преди да умре така – откъснато от корена си.  Уж го правим от любов, а тя реално е някаква абстракция. Не e нещо, което можеш да пипнеш, да помиришеш, да вкусиш. Реален е единствено „актът на обичане“, което е да се грижиш, да познаваш, да откликваш, да проявяваш чувства, да се наслаждаваш. Любовта създава и засилва усещането за пълнота на живота. Любовта не се притежава, не се ограничава. Ако тя е такава, то тя не вдъхва живот. Така любовта създава трудности на хризантемата . Малкото отъкснато цвете, което е имало нужда от това, единствено да му се насладим, а не да го притежаваме. 
Последен привкус от най-вкусната стафида. Последна глътка сладък дим. И след това идва нов ден, с ново пречещо обстоятелство, което да ни предизвика да се чустваме малко по-несигурни, но малко по-живи. Малко по-усмихнати. Но това разбира се е ако успеем,  да си простим, че повече сме убивали, отколкото създавали любов.


петък, 15 ноември 2013 г.

По улиците

             Минавам по улуци непознати и виждам нови неща. Нови неща, ама познати. Всичко уж еднакво, но пък ново. Всички хора уж еднакви, но пък и всеки луд с номера си.
             Червените щори до моста на влюбените, случайно преминаващата кола, с някой познат в нея. Това и още много déjà vu-та. Това е за нас живота. Стигаме до някъде и се спираме. Вивждаме много познати елементи и се опитваме да разгадаем значението им. А така дори не разбираме какво ни спира да видим какво има по-натам. Какво има? Живот. Какво друго може да има. АКо те е страх, не продължавай. Така ти е добре, чудесно е.
             От време на време, еднопосочни улици. По тях е лесно. За това ги подминаваме. Продължаваме , подминаваме. Продължаваме по линията (на живота). Не се оглеждаме. Пресичаме смело сякаш знаем, че всичко вече е предначертано. Не ни интересува, че всяка крака напред може и да означава крачка назад. И рано или късно заставаме на кръстопът. На такъв, на който не се страхуваме от нищо, но просто не знаем на къде да поемем. И както ни учат като малки – огледай се, ослушай се и премини.