понеделник, 6 януари 2014 г.

Ромео, Жулиета и хризантемата



Ромео и Жулиета са били щастливи може би единствено и само, защото тяхната любов е била невъзможна. Пречещите обстоятелства ся я правили толкова красива и желана. Забраненият плод винаги е най-сладък, казват хората. Той е познанието, което нямаме, но искаме толкoва неистово. Той е въпросите, които не задаваме, защото ни е страх от отговорите. И в момента, в който си мислим, че сме намерили правилния отговор излиза нов аргумент, ново пречещо обстоятелство. Отново искаме да се изненадаме, сякаш ако спрем да го правим светът ни ще свърши. Толкова не сме свикнали да сме спокойни и щастливи, че дори когато щастието дойде не знаем и не можем да се отпуснем да му се насладим напълно.
Искаме да откъснем всяко кокиче, хризантема или каквото и да е там красиво цвете. За да можем да го имаме поне за малко, да се опитаме да го разберем, как то е устроено, как то ухае и в крайна сметка колко дълго ще издържи преди да умре така – откъснато от корена си.  Уж го правим от любов, а тя реално е някаква абстракция. Не e нещо, което можеш да пипнеш, да помиришеш, да вкусиш. Реален е единствено „актът на обичане“, което е да се грижиш, да познаваш, да откликваш, да проявяваш чувства, да се наслаждаваш. Любовта създава и засилва усещането за пълнота на живота. Любовта не се притежава, не се ограничава. Ако тя е такава, то тя не вдъхва живот. Така любовта създава трудности на хризантемата . Малкото отъкснато цвете, което е имало нужда от това, единствено да му се насладим, а не да го притежаваме. 
Последен привкус от най-вкусната стафида. Последна глътка сладък дим. И след това идва нов ден, с ново пречещо обстоятелство, което да ни предизвика да се чустваме малко по-несигурни, но малко по-живи. Малко по-усмихнати. Но това разбира се е ако успеем,  да си простим, че повече сме убивали, отколкото създавали любов.