Not my best piece of work, но пък.. enjoy...
"Понякога плащаме безумни цени за щастие. За всеки то е напълно разлчино нещо, дори противоположно.. И до момента, в който сме щастливи – цената не е от значение, детайлите не ни интересуват и грабим с пълни шепи. На хубавото бързо се свиквало. И никой не искал да се връща назад към старото не толкова хубаво. Но така или иначе ще дойде момент, в който трябва да платим цената, която сме обещали и тогава ще видим, че всичко трябва да си има граници. Дори и щастието.
Рано или късно ще разберем, че всичко което правим е само и единствено за нас. Чувал съм, че се раждаме сами и умираме сами, а в помеждутъка някой се вмъква да ни пречи. Но то всичко ще е за добро. Ще ни помогне да разберем повече за нас самите, отколкото ние можем да си го представим. Сами избираме дали да се променим и да поемем непознат път или не, а ако не ни харесва винаги можем да изберем обратното. А нещата или са така или грешим. Но когато някой това ни го каже, ние освен да му се изсмеем, какво друго да направим. Чак в последствие може би ще разберем, че това е било знак, че може и да сме били на правия път, но да не ни достигало малко увереност. Това могат да бъдат само догадки и с онова толкова нашумяло изречение „Е не се знае..”, за което винаги се знае, че всичко е така както изглежда. Макар и да не знаем, че всичко е така както е, никога не пречи да се надяваме обратното. А имаме ли надежда, живота е малко по-хубаво оранжев или розов или кой каквото го влече..
"
петък, 29 януари 2010 г.
четвъртък, 21 януари 2010 г.
Какво ли ще правим ако не мислим ?
Всеки автор имал нужда от своята муза. Било хубаво. И така.. in search of inspiration vol. N enjoy...
"Колко е трудно понякога да разберем самите себе си. Уж знаем всичко което ни трябва и което някога ще научим и все пак се чувстваме, че не знаем нищо. Така се случва, че все търсим отговора някъде в миналото, като с това се опитваме да поправим бъдещето. А настоящето просто го игнорираме ако не ни изнася. Всичките ни добри намерения понякога се оказват просто плод на алчността ни. Малка доза неосъзнат егоизъм, от които се опитваме да черпим сили. Толкова много бързаме да покажем всичките си добри страни, че дори не оставаме за минутка другите да подишат малко чист въздух и да искат да разберат поне половината от нещата. А когато малко по малко го осъзнаем рядко има някой насреща, който иска да узнае още малко. И тогава.. за съжаление е късно. Опитваме се да погледнем в миналото, да поправим бъдещето, и така безкраен кръговрат от мисли. А мислите, когато не се споделят, имат навика да ни объркват, побъркват, да ни карат да правим непонятни неща. Извиненията не винаги ще ни помогнат, но пък няма и да навредят, при условие, че не забравяме, че всичко, с което се прекалява ни вреди. За това – всичко с времето си. А дори когато си кажем „Дано да е до скоро”, вече сме една крачка по-напред от колкото сме си обещали да не сме само преди минутка. И така до..."
"Колко е трудно понякога да разберем самите себе си. Уж знаем всичко което ни трябва и което някога ще научим и все пак се чувстваме, че не знаем нищо. Така се случва, че все търсим отговора някъде в миналото, като с това се опитваме да поправим бъдещето. А настоящето просто го игнорираме ако не ни изнася. Всичките ни добри намерения понякога се оказват просто плод на алчността ни. Малка доза неосъзнат егоизъм, от които се опитваме да черпим сили. Толкова много бързаме да покажем всичките си добри страни, че дори не оставаме за минутка другите да подишат малко чист въздух и да искат да разберат поне половината от нещата. А когато малко по малко го осъзнаем рядко има някой насреща, който иска да узнае още малко. И тогава.. за съжаление е късно. Опитваме се да погледнем в миналото, да поправим бъдещето, и така безкраен кръговрат от мисли. А мислите, когато не се споделят, имат навика да ни объркват, побъркват, да ни карат да правим непонятни неща. Извиненията не винаги ще ни помогнат, но пък няма и да навредят, при условие, че не забравяме, че всичко, с което се прекалява ни вреди. За това – всичко с времето си. А дори когато си кажем „Дано да е до скоро”, вече сме една крачка по-напред от колкото сме си обещали да не сме само преди минутка. И така до..."
вторник, 12 януари 2010 г.
Въпроси, отговори и нещата от живота
Няколко поредни дни е захващано от тук, от там. В крайна сметка получи някакъв що годе завършен вид. enjoy...
"Ние тръгваме, а какво оставяме? Искаме ли да оставим? Къде оставаме? А ако не оставим? А изобщо вълнува ли ни поне един от тези въпроси? Въпросителна след въпросителна, ние продължаваме да задаваме въпроси, чиито отговори вече предогаждаме или някоя друга сложна думичка, която искаме да споделим.
Видим ли искра, сме готови да запалим огън. Уви, не всички искри са толкова силни, нито всяко дърво е готово да гори на кладата. А тези неща се разбират чак като се опиташ да се стоплиш малко, а нищо не пламва. А понякога така се случва, че изведнъж искрата изчезва. Ей така в нищото. Върви я разбери, върви я търси.
Най-големите истини за себе си откриваме тогава, когато сме сами. Тогава, когато леки хладни тръпки ни побиват, се замисляме къде и защо правим грешки. Една равносметка, след друга. Всички се събират на едно място и много лесно и много лесно и ясно можем да прозрем нашата истина за нещата от живота. А когато отново се стоплим – те отново се разпръскват, засичат се една с друга, сливат се, образуват нова още по-объркана равносметка или теория. И така, отново прегръщаме нашият хаос на неразбраното щастие.
"
"Ние тръгваме, а какво оставяме? Искаме ли да оставим? Къде оставаме? А ако не оставим? А изобщо вълнува ли ни поне един от тези въпроси? Въпросителна след въпросителна, ние продължаваме да задаваме въпроси, чиито отговори вече предогаждаме или някоя друга сложна думичка, която искаме да споделим.
Видим ли искра, сме готови да запалим огън. Уви, не всички искри са толкова силни, нито всяко дърво е готово да гори на кладата. А тези неща се разбират чак като се опиташ да се стоплиш малко, а нищо не пламва. А понякога така се случва, че изведнъж искрата изчезва. Ей така в нищото. Върви я разбери, върви я търси.
Най-големите истини за себе си откриваме тогава, когато сме сами. Тогава, когато леки хладни тръпки ни побиват, се замисляме къде и защо правим грешки. Една равносметка, след друга. Всички се събират на едно място и много лесно и много лесно и ясно можем да прозрем нашата истина за нещата от живота. А когато отново се стоплим – те отново се разпръскват, засичат се една с друга, сливат се, образуват нова още по-объркана равносметка или теория. И така, отново прегръщаме нашият хаос на неразбраното щастие.
"
понеделник, 11 януари 2010 г.
Елче feat. Eeyore vol. 2
Предния път го нарекох Battle Of The Writers, този път ще е просто един фючъринг проект, на двама човека, забравили своя път към писането. Темата е.. темата. Толкова различни и до някъде толкова еднакви.. enjoy...
"Учим за да живеем и живеем за да се учим. Пращаме едни и същи послания, а получаваме различни отговори. Или пък пращаме различни послания и получаваме едни и същи отговори. Няма как да кажем със сигурност кое как е. И на бялото черно да кажем, някой път ще сме с правото си. Някъде бях прочел, че това, което прави живота интересен е възможността да осъществим мечтите си! А ако прекалено бързо искаме да ги постигнем, тогава няма ли да живеем прекалено малко или прекалено скучно, защото какво е човек без мечти ? Да не кажем – нищо, но със сигурност е нещо близо до това. Как трябва да постъпим ? Ще има ли кой да ни покаже къде са грешките ни, а ще можем ли ние да го поправим? Малка въпросителна, голямо многоточие и още куп недоисказани неща.
Едно време когато в училище ни караха да бягаме на стадиона.,ни казваха, че за да не се изморяваме, трябва да тичаме по-бавно в началото , за да не грохнем накрая. Обаче аз за себе си разбрах, че както и да бягам - винаги се изморявам накрая, с тая разлика, че ако началото съм бягал по-силно, имам повече точки. Може би и за това се опитваме да сме така в живота - безрезервно отдаване и винаги изморени накрая. Може би грешим като сме припряни, някой не успява да ни хване темпото, обаче животът ни придобива скорост, а сърцето ни бие по-лудо, коленете ни премаляват накрая, но тичайки виждаме зелената трева ,небето, но не и онези, които не задминават.
Трябва ли докато сме свежи и имаме сили да хванем всяка пътечка, да отиграем всяка възможност или не трябва да се бърза трябва да чакаме да идва времето на всичко. Ама то никъде не пише на кое къде му е времето... и за това малко или много ще страдаме, но няма как. Някои от нас малко по-добре се справят с това да улучат правилното време и правилното място, други – не. Това не бива да ни обезкуражава, да ни прави по-малко отдадени. Разбитите мечти или сърца, не са измислени вчера и нито ще сме първите нито ще сме последните. Дали сме пробвали всяка възможност, която е трябвало - сигурно не. Никой не може да знае.
Дали е трябвало да пробваме всяка възможност - сигурно не. „Бързай - бавно” е казал народа, но пък можеш ли вечно да чакаш ? А ако изпуснеш мечтата ей така да си иде ? Следващия път пък ще я задминеш и тя ще остане някъде зад теб още недоразвита, но и никога няма да може да се развие, защото не си й дал време да диша. За това - ще поживем, пък ще пробваме, пък каквото видим.
Помниш ли какво искаше преди 10 години? Как го имаше и какво искаше след това? Времето минаваше, казваше си - Това е игра.. За какво мечтаеше преди 5 години? Къде отиде, какво видя, с кого се запозна, какво обикна, какво намрази..И пак опря до мечтата,а? Каква беше тя? Намери ли й име, кръсти ли я някак? Времето замина, нали?.. Какво искаше преди година? Какво откри, докато го искаше и какво намерери, докато забравяше откритото, вече забравено..Къде си сега? Продължи играта сам..проиграй живота си ако желаеш..намери си смисъл..и без това след година ще е друг. Единственото константно ще са въпросите ти. Забрави какво отговаряш.Хубаво е, че питаш, нещо в теб играе. Някъде работи машина, някой по-добър смисъл ще те застигне, за да задаваш по-подходящите въпроси. А като те застигне зима, ще намериш топлина и когато времето спре за теб, животът ще остане да задава въпроси за теб, бил си важен за него, обикнал те е...
Поне поиграй, опитай да не следваш правилата. Ако пък измислиш игра, достатъчно добра, за да бъдеш запомнен - ще играем по нея. Просто бъди тук, покажи, че си бил, че си играл с мен. Моля те. Опитай. Затвори очи. Видя ли колко е хубаво....
"
"Учим за да живеем и живеем за да се учим. Пращаме едни и същи послания, а получаваме различни отговори. Или пък пращаме различни послания и получаваме едни и същи отговори. Няма как да кажем със сигурност кое как е. И на бялото черно да кажем, някой път ще сме с правото си. Някъде бях прочел, че това, което прави живота интересен е възможността да осъществим мечтите си! А ако прекалено бързо искаме да ги постигнем, тогава няма ли да живеем прекалено малко или прекалено скучно, защото какво е човек без мечти ? Да не кажем – нищо, но със сигурност е нещо близо до това. Как трябва да постъпим ? Ще има ли кой да ни покаже къде са грешките ни, а ще можем ли ние да го поправим? Малка въпросителна, голямо многоточие и още куп недоисказани неща.
Едно време когато в училище ни караха да бягаме на стадиона.,ни казваха, че за да не се изморяваме, трябва да тичаме по-бавно в началото , за да не грохнем накрая. Обаче аз за себе си разбрах, че както и да бягам - винаги се изморявам накрая, с тая разлика, че ако началото съм бягал по-силно, имам повече точки. Може би и за това се опитваме да сме така в живота - безрезервно отдаване и винаги изморени накрая. Може би грешим като сме припряни, някой не успява да ни хване темпото, обаче животът ни придобива скорост, а сърцето ни бие по-лудо, коленете ни премаляват накрая, но тичайки виждаме зелената трева ,небето, но не и онези, които не задминават.
Трябва ли докато сме свежи и имаме сили да хванем всяка пътечка, да отиграем всяка възможност или не трябва да се бърза трябва да чакаме да идва времето на всичко. Ама то никъде не пише на кое къде му е времето... и за това малко или много ще страдаме, но няма как. Някои от нас малко по-добре се справят с това да улучат правилното време и правилното място, други – не. Това не бива да ни обезкуражава, да ни прави по-малко отдадени. Разбитите мечти или сърца, не са измислени вчера и нито ще сме първите нито ще сме последните. Дали сме пробвали всяка възможност, която е трябвало - сигурно не. Никой не може да знае.
Дали е трябвало да пробваме всяка възможност - сигурно не. „Бързай - бавно” е казал народа, но пък можеш ли вечно да чакаш ? А ако изпуснеш мечтата ей така да си иде ? Следващия път пък ще я задминеш и тя ще остане някъде зад теб още недоразвита, но и никога няма да може да се развие, защото не си й дал време да диша. За това - ще поживем, пък ще пробваме, пък каквото видим.
Помниш ли какво искаше преди 10 години? Как го имаше и какво искаше след това? Времето минаваше, казваше си - Това е игра.. За какво мечтаеше преди 5 години? Къде отиде, какво видя, с кого се запозна, какво обикна, какво намрази..И пак опря до мечтата,а? Каква беше тя? Намери ли й име, кръсти ли я някак? Времето замина, нали?.. Какво искаше преди година? Какво откри, докато го искаше и какво намерери, докато забравяше откритото, вече забравено..Къде си сега? Продължи играта сам..проиграй живота си ако желаеш..намери си смисъл..и без това след година ще е друг. Единственото константно ще са въпросите ти. Забрави какво отговаряш.Хубаво е, че питаш, нещо в теб играе. Някъде работи машина, някой по-добър смисъл ще те застигне, за да задаваш по-подходящите въпроси. А като те застигне зима, ще намериш топлина и когато времето спре за теб, животът ще остане да задава въпроси за теб, бил си важен за него, обикнал те е...
Поне поиграй, опитай да не следваш правилата. Ако пък измислиш игра, достатъчно добра, за да бъдеш запомнен - ще играем по нея. Просто бъди тук, покажи, че си бил, че си играл с мен. Моля те. Опитай. Затвори очи. Видя ли колко е хубаво....
"
сряда, 6 януари 2010 г.
Ново начало на един нов ден
Е какво да кажа. Явно всяко начало на нова година ми дава нови творчески вдъхновения. enjoy...
"Мислите ни обгръщат, надеждите ни завладяват, а реалността остава някъде комуто е нужна. Кой не знае какво е чувството ?! То е нещо като да живееш с една постоянна усмивка, която пък е като една красива недовършена картина – винаги можеш да добавиш още малко за да стане по-добре, но не бива да прекаляваш, че може да развалиш всичко. Когато реалност освен тази, не ни е потребна имаме един цял казан с очаквания и гледаме все с големия черпак да гребем от тях, че по някое време ще вземат да прелеят иначе. Вътре има много различни отенъци, на много различни искания. На всички тях трябва да поставим рамки, за да знаем какво взимаме и какво да очакваме. Е разбира се винаги може да пробваме с нещо неочаквано, пък след това да му мислим
Оглеждаме се, мислим още малко, ляагаме и заспиваме с надеждата за утрешния ден, а на следващия се събуждаме в реалността със спомена за хубавия сън.
"
"Мислите ни обгръщат, надеждите ни завладяват, а реалността остава някъде комуто е нужна. Кой не знае какво е чувството ?! То е нещо като да живееш с една постоянна усмивка, която пък е като една красива недовършена картина – винаги можеш да добавиш още малко за да стане по-добре, но не бива да прекаляваш, че може да развалиш всичко. Когато реалност освен тази, не ни е потребна имаме един цял казан с очаквания и гледаме все с големия черпак да гребем от тях, че по някое време ще вземат да прелеят иначе. Вътре има много различни отенъци, на много различни искания. На всички тях трябва да поставим рамки, за да знаем какво взимаме и какво да очакваме. Е разбира се винаги може да пробваме с нещо неочаквано, пък след това да му мислим
Оглеждаме се, мислим още малко, ляагаме и заспиваме с надеждата за утрешния ден, а на следващия се събуждаме в реалността със спомена за хубавия сън.
"
вторник, 5 януари 2010 г.
Livingstone bio
Тъй като време на време и аз трябва да се разсейвам с нещо, малко по-весело, било то реално или не и тъй като бях помолен да напиша еднa, хмм да го наречем разчупенa биография, ето какво написах. enjoy...
"Владимир Владимиров – Livingstone е роден в Добрич, България - центъра на света, а ако не на света то поне на музикалните таланти. Той се отказва от семейния бизнес и мястото му в него (комбайнер) и вместо това решава, че ще последва мечтата, която все още не знае, че има. Вдъхновен от световното в САЩ, две години по-късно когато най-накрая разбира кой изпълнява We Will Rock You, прави своите първи проби на барабани, на които в последствие става нещо като полу-божество. Тъй като едното нещо води до другото и явно рокът е в кръвта му, Livingstone прохожда по стъпките на небезисвестния Slash (Сол Хъдсън) и прави солота на китара, за които предно споменатия още се чуди как точно да изсвири. Небеизвестната хардкор/рок група „Auto Dafe” веднага забелязват таланта на Владимир и така той става нейн член.
Научавайки за една българска поговорка, а именно – „Музикант къща не храни.”, Livingstone решава, че трябва да направи солова кариера. Той поема по пътя на хип-хопа и няколко години прави първия му голям концерт. Излезлият през 2002 година филм „8 Mile” е биографичен филм не по кариерата на Еminem (Маршъл Брус Матърс III), а описва детсвото на Владо. До 2004 той се изявява освен като всичко описано по-горе, а и като Dj по различни клубове и концерти, дори по неофициални данни Madonna (Мадона Луиз Вероника Чиконе), го била поканила да озвучава едно от турнетата й. За един талант като него, това не било нито на годините, нито на образованието му и за това отказал. От тогава на сетне решил, че трябва да почне да композира dance and house music и така докато завърши средното си образование. 2006та година дава старт както на висшото му образование в УФТ Пловдив, така и и на работата му по първото му демо. За него бива афектиран от двамата си съквартиранти, които се оказват бивш артист-алкохолик и планинар-бъдещ пушач. 2009 е съдбоносната година, през която той подписва договор с U.S.B. digital и дава началото на ново измерениe в музиката с дебютния си сингъл.
"
"Владимир Владимиров – Livingstone е роден в Добрич, България - центъра на света, а ако не на света то поне на музикалните таланти. Той се отказва от семейния бизнес и мястото му в него (комбайнер) и вместо това решава, че ще последва мечтата, която все още не знае, че има. Вдъхновен от световното в САЩ, две години по-късно когато най-накрая разбира кой изпълнява We Will Rock You, прави своите първи проби на барабани, на които в последствие става нещо като полу-божество. Тъй като едното нещо води до другото и явно рокът е в кръвта му, Livingstone прохожда по стъпките на небезисвестния Slash (Сол Хъдсън) и прави солота на китара, за които предно споменатия още се чуди как точно да изсвири. Небеизвестната хардкор/рок група „Auto Dafe” веднага забелязват таланта на Владимир и така той става нейн член.
Научавайки за една българска поговорка, а именно – „Музикант къща не храни.”, Livingstone решава, че трябва да направи солова кариера. Той поема по пътя на хип-хопа и няколко години прави първия му голям концерт. Излезлият през 2002 година филм „8 Mile” е биографичен филм не по кариерата на Еminem (Маршъл Брус Матърс III), а описва детсвото на Владо. До 2004 той се изявява освен като всичко описано по-горе, а и като Dj по различни клубове и концерти, дори по неофициални данни Madonna (Мадона Луиз Вероника Чиконе), го била поканила да озвучава едно от турнетата й. За един талант като него, това не било нито на годините, нито на образованието му и за това отказал. От тогава на сетне решил, че трябва да почне да композира dance and house music и така докато завърши средното си образование. 2006та година дава старт както на висшото му образование в УФТ Пловдив, така и и на работата му по първото му демо. За него бива афектиран от двамата си съквартиранти, които се оказват бивш артист-алкохолик и планинар-бъдещ пушач. 2009 е съдбоносната година, през която той подписва договор с U.S.B. digital и дава началото на ново измерениe в музиката с дебютния си сингъл.
"
неделя, 3 януари 2010 г.
In search of inspiration
Нова година, нов късмет. За още много години да сме заедно и да ми четете глупостите :) enjoy...
"Беше изминала една година от както Явор бе поемал ей така към непознатото. За това време, несъмнено се бяха случли доста интересни неща с още повече повратни моменти. Началото на пътя бе близо, а с всяка секунда сърцето му препускаше все по-силно и по-устремено. Сигурно чак хората на метри от него можеха да доловят ударите му.
Сега всичко бе колкото познато, толкова и някак приятно изненадващо за него. Планините бяха същите, само дето сега имаха един такъв успокояващо зелен цвят, а не онази бяла, студена нежност от преди. Необятно многото варианти някъде там напред, той преобръщаше в мисли, а те на свой ред преминаваха в живи картини. На дали някога, някой щеше да го разбере, истински да усети всичките причини за това негово пътуване. Е, може би това и не беше чак толкова неочаквано, тъй като дори Явор не можеше да опише всичко онова, което се случваше с него.
Той погледна към острещния прозорец и видя едно особено хълмче. По-скоро сами спомен, който му проблесна бе особен. Той се сети за онова малко студено сърце нарисувано върху запотения прозорец и какво означаваше то за него, тогава. Замисли се още как страстта му да прави това, което обича го бе отвеждала до достатъчно странни ситуации, на особено необичайни места.
И ето, денят на приключенията започна. Той попадна на място, което бе посещавал твърде отдавна за да помни. Макар и да ръмеше, това не попречи на ентусиазма му да покори всичко наоколо, с помощта единствено на собствени сили. Явор искаше да попие всеки детайл, всяко кътче, всяка малка капка красота, която ръмеше около него. Това, с което той не бе свикнал бе невероятната топлина на хората посрещаики го. Там от където той идваше дори и когато бъдеше безкрайно любезен, му се отвръщаше почти винаги с начумерена физиономия. Тук хората бяха любезни, забавни и с доброта в очите, искряща от тях като бенгалски огън. Беше неизбежно да не му останат хубави спомени.
И все още, той бе далеч от края на своето приключение. Явор дори не подозираше какви приятни изненади го очакваха. Той знаеше, че хубавите неща се случват тогава – когато не ги очакваш, но може би малко или много, тайно се надяваш. Толкова тайно, че аха-аха и ти да не знаеш, че се надяваш. И така.. Последваха няколко невероятни срещи, които промениха представите му за случайност, красота и традиции. Разбра, че една усмивка, явно може да означава няколко стотин, милиона, хиляди, милиарда неща, така и само едно единствено – нещо от което се нуждаеше отдавна. Но не просто усмивката, която слагаше за пред всички и когато се налагаше, а онази вътрешната, която той търси с очи и сърце. Как тя грейва от нищото и как бързо може да изгасне.
Часовете шеметно се изнизаха и колкото и да му беше неприятно – пътят към дома го зовеше. Този ден по пътя на издирване на вдъхновението определено бе повече от успешен, а равносметката.. задоволителна. На сбогуване с това магично място, той не каза : „Сбогом”, а „Чао, до нови срещи...”. И пое своя път към вече изчезналия залез.
"
"Беше изминала една година от както Явор бе поемал ей така към непознатото. За това време, несъмнено се бяха случли доста интересни неща с още повече повратни моменти. Началото на пътя бе близо, а с всяка секунда сърцето му препускаше все по-силно и по-устремено. Сигурно чак хората на метри от него можеха да доловят ударите му.
Сега всичко бе колкото познато, толкова и някак приятно изненадващо за него. Планините бяха същите, само дето сега имаха един такъв успокояващо зелен цвят, а не онази бяла, студена нежност от преди. Необятно многото варианти някъде там напред, той преобръщаше в мисли, а те на свой ред преминаваха в живи картини. На дали някога, някой щеше да го разбере, истински да усети всичките причини за това негово пътуване. Е, може би това и не беше чак толкова неочаквано, тъй като дори Явор не можеше да опише всичко онова, което се случваше с него.
Той погледна към острещния прозорец и видя едно особено хълмче. По-скоро сами спомен, който му проблесна бе особен. Той се сети за онова малко студено сърце нарисувано върху запотения прозорец и какво означаваше то за него, тогава. Замисли се още как страстта му да прави това, което обича го бе отвеждала до достатъчно странни ситуации, на особено необичайни места.
И ето, денят на приключенията започна. Той попадна на място, което бе посещавал твърде отдавна за да помни. Макар и да ръмеше, това не попречи на ентусиазма му да покори всичко наоколо, с помощта единствено на собствени сили. Явор искаше да попие всеки детайл, всяко кътче, всяка малка капка красота, която ръмеше около него. Това, с което той не бе свикнал бе невероятната топлина на хората посрещаики го. Там от където той идваше дори и когато бъдеше безкрайно любезен, му се отвръщаше почти винаги с начумерена физиономия. Тук хората бяха любезни, забавни и с доброта в очите, искряща от тях като бенгалски огън. Беше неизбежно да не му останат хубави спомени.
И все още, той бе далеч от края на своето приключение. Явор дори не подозираше какви приятни изненади го очакваха. Той знаеше, че хубавите неща се случват тогава – когато не ги очакваш, но може би малко или много, тайно се надяваш. Толкова тайно, че аха-аха и ти да не знаеш, че се надяваш. И така.. Последваха няколко невероятни срещи, които промениха представите му за случайност, красота и традиции. Разбра, че една усмивка, явно може да означава няколко стотин, милиона, хиляди, милиарда неща, така и само едно единствено – нещо от което се нуждаеше отдавна. Но не просто усмивката, която слагаше за пред всички и когато се налагаше, а онази вътрешната, която той търси с очи и сърце. Как тя грейва от нищото и как бързо може да изгасне.
Часовете шеметно се изнизаха и колкото и да му беше неприятно – пътят към дома го зовеше. Този ден по пътя на издирване на вдъхновението определено бе повече от успешен, а равносметката.. задоволителна. На сбогуване с това магично място, той не каза : „Сбогом”, а „Чао, до нови срещи...”. И пое своя път към вече изчезналия залез.
"
Абонамент за:
Публикации (Atom)
