вторник, 20 март 2012 г.

Винаги ли ще е така ?

Вторият поред доста добър фючъринг с Никея. Very much enjoy...

"Не искам да сънувам никой и за ничии устни да ме боли. Да не страдам тихо, времето ми да е свободно от всякакви мисли, не ми трябва да се влюбвам наново и наново да забравям. Уж достигнах възраст, в която да си казвам, че аз си стигам, но отново нещо се случва, някой преминава и от самовлюбените ми мисли остава само стремежа към едни устни и към общия им дъх с моя. Винаги ли ще е така?
И се питам отново и отново. И какво ? Пак се влюбвам. Много лесно забравям. А с всяка нова среща губя по малко от себе си. Те ми крадат времето. Крадат ми от "моето" време. Няма години, няма месеци, няма дни. Минути нямам дори. И какво ? Пак за устни си мисля, пак да въздишам тежко, пак срещу себе си. Винаги ли ще е така ?
Да можех да погълна дъха си... И някак да знам, че ще се свърши, че никога няма отново да се чудя: къде е, само на мен ли ми пука, много ли искам и има ли смисъл? Не знам. Намирам само малки песъчинки от скъпи спомени, защото целите парчета биха ме срязали на две. Страдам за изгубената наивност и намерената съвест. От кога ми пука толкова? Искам облекчение. Винаги ли ще е така?
Знам, че светло бъдеще има. Защото най-тъмно е точно преди заранта да разцъфне с целия си блясък. Събирам си всичките прашинки скъпи спомени в шепите и духвам срещу вятъра. Така тези, които са ми нужни се връщат пак при мен, а другите отлитат някъде да бъдат щастливи, скъпи спомени на някой друг. Вече май не знам колко и кога ми пука, но все пак облекчение ще има. Винаги ли ще е така ?
И когато вече не ме е страх и прашеца на миналото е попил дълбоко в кожата ще се смея на това сега. Ще имам нови скъпи спомени, а лошите ще ме карат да си мисля, че раста. Всъщност всичко ще ми е ново - дрехите, косата, ръцете, пръстите, ноктите, вените, мускулите, сърцето, гръбначния стълб, малкият и големият мозък и дори меланхолията ми ще е нова. Аз съм нещо различно през всяка секунда от живота си, дори разликата да е само в съдържанието на кислород в дробовете ми. И щом всичко е преходно, май винаги ще е така?
А колкото съм нещо различно, колкото се променям всяка секунда, толкова повече се доближавам до другите различни. Толкова по-еднакви ставаме с тях. Уж сме уникални, а май в края всички сме еднакви. Всеки е нещо като копие на копие, малко по-избледняло от предишното и малко по-светло от следващото. И щом не успяваме да намерим нищо ново, май всичко винаги ще е така!
"

понеделник, 12 март 2012 г.

Стефка и сока

Напоследък ми върви на фючъринги. Този е с Никея. Мини разказчето го започна чичи. Интересно ми стана като го прочетох отново, че наистина не мога да доловя коя част съм писал аз и коя тя. enjoy...


"Стефка отвори бутилка прасковен нектар и седна на синия диван. Държи го. Дали ще го пие? Едва ли го е взела за украса. Искам да й изпия сока. Без да я съдя. Без да искам нищо повече от това, което би могла да ми даде. Не е задължително да е всичко, или нищо. Малко сок, малко... Ще взема да й купя един. Не искам само да взимам. А ако й дам повече от колкото иска? Изпитвам жажда. Дали тази жажда няма да я удави? Май все искам да давам повече от колкото мога да получа. И в тази моя жажда тръгвам да плувам в непозната посока. Колкото повече си мисля, че знам накъде се давя, толкова повече не знам какво нагълтвам. Дали всичко е заради нейния сок, или моята жажда - не зная. Суша - това е всичко. Живея в пустиня и всеки оазис се оказва мираж. Дали и тя не е илюзия? Дали не си въобразявам, че съм жаден, за да поддържам идеята, че съм жив? Дали това е сокът, който ще смекчи устните ми, ще върне живота в сърцето ми? Ще седна на синия диван и ще я попитам. Още преди да си отворя устата, тя се вкопчи в мен и бутна бутилката в устата ми. Изпих половината. Целуна ме по бузата и се втренчи в мен. Ожаднях.:

понеделник, 5 март 2012 г.

Tribute to..

Чудих се дали да не изчакам пак за едно "три в едно", но и две не е лоша цифра. Особено когато е свързана с едното нещо. enjoy...

"Ето, заставаме на същото място. Не чак толкова много време след това. Не чак толкова много думи след това. И не чак толкова много дела след това. А защо сме толкова много различни ? Какво изгубихме ? Какво открихме ? Какво научихме? Какво забравихме ? Какво изобщо направихме ? Явно си зададохме твърде много и твърде сложни въпроси, чиито отговори така и не дочакахме.
Вече май и ние самите не знаем кои сме, какви сме, защо сме... Ту търсим рационалното, ту емоционалното. А когато намерим точния баланс помежду им, все става така, че нещо да се наклони повече. Може би е така, защото се опитваме да имаме онова-което-нямаме. То е нашата утопия. Химерата, с която се опитваме да се преборим.
Може би всички живеем в хармония само в някои моменти. В другите търсим своята малка терапия. А всичко, което ни помага е терапия..
"


"Как две минути станаха два месеца, после две години.. А сега започна обрано броене. Годините станаха месеци, а сега месеците са минути. С тази пълна регресия почваме да се чудим дали прогресията не била напразна. Дали задачата, която се опитваме да решим има точен отговор или е някакво число в период? Може ли да намерим и приложим правилната формула, с която да убедим себе си у другите, че това е вярното решение ? При толкова много дадени, неизвестни, константи и нови в уравнението, има ли изобщо начин да сведем всичко до краен отговор, бил той положителен, отрицателен или нула ? Знаем, че не всичко е математика и че не всичко има своят завършен отговор, но това е само, защото ние никога няма как да бъдем завършени."

събота, 3 март 2012 г.

Другата цена

Поредния фючъринг с Морика enjoy...
Както всичко и хората имат своята цена. За всеки според всеки тя е различна. За едни не можеш да дадеш цена. За други пък определяш една цена и според времето тя се мени. С всяко действие, с всяка крачка курса варира. И идва един момент, в който целият пазар се срива и хората от безценни, губят изобщо цената си за нас. Може би това имат предвид хората под – да изгубиш някой.
Лихви не сме свикнали да искаме или да даваме на когото и да било. Цената е цена тогава, когато искаме тя да е цена. Когато сами пишем етикети в ума си, когато обръщаме човек от всички страни, да видим съдържанието, да видим срока на годност. Сами си изграждаме критерии за определяне на цена, която е безкрайно изкуствена и несъществуваща. Цена? Не. Размяна? Може би, не знам... Доверие? Добродушна наивност? Рикошет на любов, мечти, ласки, топлина? Рикошет тогава, когато това, което даваш, е достатъчно силно. Рикошет... пълен с енергия. Ето това няма цена.

четвъртък, 1 март 2012 г.

Едно празно етикетче

enjoy... "Всеки от нас има нужда от време на време да подрежда. Най-често имаме нужда да подреждаме мислите си. А когато подреждаме мислите си най-често тръгваме да подреждаме гардероба си. Подреждаме стаята си. Подреждаме всичко онова, което може да бъде подредено лесно и бързо. Само и само за да избягаме от това да подредим онова, което е наистина объркано. Самите ние.
Веднъж отворили кутията на Пандора обаче връщане назад няма. Нещата се променят. Това не значи, че винаги е към по-добро. Кой знае какъв скелет ще изскочи от гардероба, който се опитваме да подредим. А скелетите обикновено са плашещи и отблъскващи. Въпреки всичко обаче за нашо добро е, да сложим всичко там, където му е мястото. Да дадем на всеки и на всичко по едно етикетче, надписано и предназначено точно какво и къде трябва да е. И едно празно етикетче...
"