Йеленцето каза : хубаво е човек да отделя време да си спомня

И да.. наистина е така

Ех спомени спомени, мои детски спомени. Как нахлухте в мен. Как оставихте в мен пряитен полъх на младост. Как отново усмивката се върна на лицето ми. Как се смея от сърце и чувствам, че съм живял както искам,а не както трябва. Какво ли щях да правя ако ви нямаше. Какво ли щях да разказвам един ден. Какво ли щях да съпреживявам с моите другари един ден.
Живея с вас и не подозирам, че сте вътре в мен. Но когато излезете на яве. Чудеса от героизъм, чудеса от тъпотия, ..просто тъпотия. Нима някой може да ми предложи нещо по-добро от моите щастливи детски години. Аз не бих искал да разменя нито един ден от тогава за нещо.. Не е било като приказка, нито като филм, но за да постигнеш нещо добро първо трябва да минеш през няколко лоши неща.
Блясъкът на непорочният детски ум, начина му да пресъздаде една история по стотици различни начина за да изглежда тя по-реална или по-скоро..по-вдъхновщяваща останалите винаги са ме радвали. Спомних си, кога реално написах първата си „пиеса”. Беше твърде отдавна. Тринайсет дъгли години. Още тогава бях решил, че няма да съм комерсиален автор и още тогава ги оставих без хепи енд, при което останах и недооценен, но самият факт, че можах да съм сценарист и режисьор на такова събитие, бе достатъчно удволетворение за малката ми добра детска душичка.
Никога няма да забравя моментите, в които са ме подхвърляли на ръце. Никога няма да забравя първите си детски влюбвания. Никога няма да забравя лицата на онези, които когато съм бил малък са ми направили нещо лошо. Никога няма да забравя безкрайните часове прекарани в жомънка или стражари и апаши..или всички онези игри, които са ме/ни карали да кипим от енергия и радост.
Всичките рани, смях, любовни несполуки, приятели са имали своето време и своята отредена цел, за да ме изградят, да ме подготвят да се почувствам един ден човек. Да мога да живея...