За шаха и живота

Човешките мисли и взаимоотношения са като една игра на шах. Аз правя един ход, човека от среща прави един ход. И така се редуваме. Ход след ход, ден след ден. Правим малки стъпки очаквайки големия сблъсък. Очакваме размените, офицер за офицер, кон за кон, офицер за кон.. До тук добре, всички сме на равно. Няма ощетени. Дали обаче играем за победа? Или за равен ? Това ще разберем в края на играта. Когато всичко е претрупано и няма от къде да минем, прескачаме в мислите си като кончетата. Но също като тях не скачаме никога по права линия, а някъде малко по в страни. Колко е опасно това за нас или за човека от среща, те първа ще се види.

С течение на играта вече сме разменили доста фигури, но най-вероятно някой е с една пешка напред. Една пешка, която в началото на нашата игра не значи нищо или поне така си мислим. Но след като сме разменили нашите най-силни фигури – цариците (тайните ни ), топовете (стълбовете в нашата игра – споделените мигове), офицерите (бързите първи и втори впечатления, които си правим) и конете ( кривите пътечки, по които поемаме в опит да разчупим ситуацията) ни оставят само онези малки незначителни пешки. Те са онова, което ще реши съдбата ни. Ако сме до тях може и да спечелим, ако пък сме до чуждите, може и да сме на равно. Животите ни са се превърнали в игра. Дали на шах не знам. Знам, че малкото камъче преобръща колата.

Цената ни

Цената на хората. Какво е тя, каква е тя? В най-ранна детска възраст, всички сме безценни. Всички сме равни. Всички ревем, всички искаме, всички се усмихваме без да знаем защо. Никой от нас си няма и понятие, че някой ден някой ще го оценява. И идва един слънчев ден, в който разбираме, че някой ни цени. Цени ни за това, което сме. Тогава мозъкът ни започва да работи по друг начин. Сякаш това, което сме вече не е достатъчно. Трябва да имаме още от себе си, трябва да „повишим“ цената си. И не, не е никак лошо. Сега имаме цел искаме все повече допълнителни качества, които трябва можем да изградим единствено с опит и знания. Така малко по малко променяме мирогледа си и съответно и цената ни се мени. Всеки ден я търсим и се опитваме да я измерим и ако не можем просто си я създаваме. Създаваме си посока. Нова посока на мислене, на действие, на живот. Тъй като движение е равно на живот. Спрем ли да се движим и живота свършва. Колкото повече се движиш, толкова повече се развиваш и съответно ставаш толкова по-ценен. А колкото по-ценен си станал толкова повече хора виждат части от теб. Намират себе си в тях, но малцина могат да видят всичко. Това разбира се е ако ти самият можеш да се видиш изцяло. Ако не можеш, значи не трябва да бързаш всички да узнаят истинската ни стойност. А ако това, което пасва „ като по мярка“ на истината, което е изгодна за теб.. не вярвай на очите си!