Happy New Year

Нека започнем и новата ледено слънчева 2009та година с един кратичък размисъл над нещата от живота
"Проспиваме, недоглеждаме, правим се че не забелязваме. Мълчим, премълчаваме, правим се че не ни пука. Бездействаме, кротуваме, правим се че не можем нищо. Не чуваме, оглушаваме, правим се че не ни се слуша. Оглупяваме, губим разсъдака си, правим се че сме тъпи. Ставаме все по безчувствени, по-каменни, правим се на неуязвими. Правим толкова много за постигнем толкова “нищо”. Когато сме искрени сме твърде неподготвени да защититим тезата си, тъй като не сме я обмислили за да доказваме нещо, а просто споделяме битието си с някого."

Последен пост за 2008ма :)

[6:14:53 PM] red flag каза: или както е казал георги господинов " ... защото бягството от думите е лесно , но как ще се спасим от онова което премълчаваме "

Понякога ние сме мъдрите, понякога друг може да го каже по-добре от нас и това да ни доведе до нови по-проникновени размисли. Искаме да кажем нещата така както са си, но никога не намираме думите. Няма правилни и грешни думи за нещо, което искаш да изживееш. Има само едни думи – твоите. Когато си ги спестяваш не постигаш нищо. Всички можем да се научим да бягаме. Аз, ти.. винаги можем да тичаме с бясна скорост, да не виждаме какво става около нас, да загърбим мислите си, да ги надбягаме, да ги изоставим назад . Но какво ли ще стане когато те се научат да ни догонват.ю? Когато се уморим от тичане ? Ще спрем ли тогава да премълчваме? Ще спрем ли да се страхуваме от собствените си мисли ? Ще можем ли някога свободно да изкрещим всичко онова за нас, което сме отлагали и отлагали.. Ще можем ли да усетим душевното удовлетворение да нямаме задръжки в ежедневната си реч. Да можем когато поискаме да кажем – „Обичам те, макар и да не го чувствам.”, „Забавно ми е да съм с теб и това ми е достатъчно.”, „Какво разбираш ти от сродни души, че си ми заговорил(а) така – всякаш си видял(а) всичко от света.” Неща, които си спестяваме за да няма недоразумения, небивалици, караници.. Понякога е наистина глупаво да искрен, но нима ние не сме едни оглупяли хора искащи малко повече внимание? Едни творци с вечно насочен среден пръст и дълбок непукизъм към обществото, което уж не ни разбира. Копнея за деня, в който няма да ми се налага да премълчавам и това да не кара хората да се чувстват неловко или обидени.

Весела нова година. :)

Pride and prejudice

Всъшност няма нищо общо, но като цяло ми омръзна да пиша "Искрено и лично".. :)
"

Тръгнах насам с една мисъл, но изведнъж – вече бях тук, със съвсем друга. Макар и бавно нещата покрай мен се смениха безпаметно много. Искам да не забравям, да помня, но все се случва, че виждам неща, не ми понасят на зрението и на психиката. Макар и очите да ми се затварят, все пак това е момент на пробуждане, осъзнато самосъхранение. Не ми приличало да се правя на непукист, но.. какво друго ми остава понякога ? Може би само тази доза себеуважение, самосъхранение наречена – непукизъм. Искам да вярвам, искам да мога, искам да не греша, искам да искам, искам ако мога, искам за да мога, искам само едно нещо..,искам да не губя, искам да ми е трудно.

"
Следва продължение, задължително. Но е късно, спи ми се и утре имам още лична драма за дооправяне :)

Коледна история

Коледа е, стават чудеса.. Аз и разкази прописах и-хъ-хъ-хъ. Този специално е за "почитателите" на блога, които ми поискаха да съм напишел чудна коледна история.. и се опитах да им направя коледен подарък...

"

Всичко започва с коледата. Хубавите коледни песни, добрият дух на празниците, лакомства, храна на корем, милосърдието на хората. Тази история е една смесица от всички тези неща.

На вън бе една студена декемврийска вечер. Студена, студена, колко да е била студена.. колкото един нормален зимен ден. Въпреки това достатъчно простудно за да тракат зъбките на малкия Яворчо.

Яворчо бе добро дете, но не винаги е бил такъв. Беше израстнал в добро и богато семейство. Точно поради своето богатство, той бе станал един разглезен лигльо, който никой не можеше да понася. Тогава баща му реши, че е време да му даде житейски урок от какъвто явно имаше нужда. Наближаваше лятото и бащата на Явор му каза : „- Синко, трябва да ти кажа нещо много лошо. Спешно трябваше да дам цялото ни имущество за стари дългове, които не предполагах, че някой някога ще потърси.. и сега трябва да се преместим да живеем само аз ти и майка ти в някоя малка селска къщичка. Вече съм спазарил всичко с малкото пари, които ми останаха.” В този момент всякаш целият свят на дванайсет годишния момък пропадна. Той спря да чува каквото и да е. Как можеше.. как.. Ах. Ужас. Как сега щеше да му се налага да живее в някаква проста къщурка. А кой ще му оправя леглото, кой ще оправя белите, в които се забърква и да поема вината вместо него, .. кой,а ? Никога не беше предполагал, че ще дойде такъв ден. Не беше готов. Кестенявата му главица не можеше да осмисли факта, че ще трябва да стане самостоятелен. Големите му кафеви очи се насълзиха, но въпреки това, не се разплака. Трябваше да се държи мъжки пред баща си. И така започна всичко.

Времето минаваше, а Яворчо учеше всеки ден нови и нови неща. Как примерно да си върже сам връзките на обувките, как да ги излъска и каква е разликата между боята за обувки и гъстият черен мармалад. Когато го разбра не му беше особено вкусно, но за напред ще знае защо този „мармалад” мирише странно. Седмиците започнаха да минават неусетно. „Бедният живот (помисли си Яворчо), не е чак толкова лош колкото предполагах. Макар и да се чувствам глупаво и да върша всичко по непредсказуемо тъп начин, хората не ми се смеят и ми помагат да се науча на нещо.” Видя, че не към всички хора може да се държи по еднакъв начин – както преди. Учеше се да се съобразява с тях и виждаше колко добре могат те да се държат с него. Налагаше му се от време на време да си прави сам за ядене.. и след случая с „мармалада” той установи, че макар и да не го бива много много в кухнята това, което той сам си направи за ядене му се услажда много повече от каквото и да е било друго.

Идваше вече Коледа. Бащата на невръстния хлапак виждаше голяма промяна в сина си. Макар и само няколко месеца от разглезен богат цирикащ лигльо, момчето се бе превърнало в богат (но не предполагащ за това) млад мъж на място. Реши да го изкара двамата да отидат до гората и да си харесат някоя елха за коледното тържество. И така и направиха. Облякоха се дебело и тръгнаха за гората на оглед. След двучасово разознаване на борчетата и елхичките те най-накрая си харесаха една китна елхичка висока колкото момъка. И решиха да дойдат да си я отсекат на следващия ден. Върнаха се у дома и Яворчо започна въодушевено да разказва на майка си как с баща си са прекали няколко часа заедно и колко са се забавлявали докато са гледали дръвчетата и как са им измисляли разни странни форми, на които уж приличат. Бащата слушаше това и сърцето му се стопляше много повече от колкото би го стоплила една камина за години напред. И реши, че е време да направи коледния подарък на сина си. Вечерта когато малкият заспа, той отиде и отсече елхата и я занесе в имението им, в което за момента живееха и поддържаха само прислугата. Даде им разпореждания как да украсят къщата и какво да сложат под елхата.

Яворчо цялата вечер почти не можа да мигне от вълнение. Още в 7 сутринта той заподскача до леглото на родителите си. Баща му стана, оправи се набързо и двамата заминаха към мястото където трябваше да е коледното дръвче. И когато пристигнаха там – О, ужас. Някой го беше взел. Светът на младежа отново се срина. Този път обаче наистина го заболя, тъй като това не беше нещо, с което той беше свикнал, но въпреки това бе обикнал от пръв поглед. Богатството беше нещо преходно, любовта към нещо-не винаги. Този път не се сдържа и зарони крокодилски сълзи. След като видя това, баща му го прегърна силно и му каза, че всичко ще се оправи. Момчето не искаше и да чуе, но какво ли можеше да направи. Двамата се прибраха. Яворчо беше посърнал от мъка по дръвчето. Макар и нещо съвсем незначимо и преходно то олицетворяваше неговият нов живот – малките, но ценни неща, които ни радват. А сега го нямаше... Баща му го хвана под ръка и му каза – „Яворе, утре е Коледа. А тогава както знаят всички стават и чудеса. Опитай се да поспиш, а пък утре ще видим.. Знае ли човек какво може да ни предложи утрото.” .. И така. Вечерта току що започваше. Момчето не можеше да заспи от мисълта за елхичката, но въпреки това умората надделя и то се онесе. Баща му нежно го взе от леглото му заедно с одеалото и го премести във вече запалената кола и така 3мата, заедно със съпругата му тръгнаха към имението. Пристигнаха почти на зазоряване. Бащата отвори врата на колата съвсем безшумно и също толкова нежно както и преди занесе отново сина си до старото му легло без той да се събуди.

Яворчо отвори очи и видя старата си стая.. Каза си „Ех че сън. Това е досущ като старият ми дом. Само че никога не бил толкова украсен и хубав. Жалко, че не е реално.”Облече се с дрехите от уж въображаемия гардероб и слезе на долния етаж където беше всекидневната. И на средата на стаята, какво да види – НЕГОВАТА ЕЛХИЧКА! „Сънят” му ставаше все по-хубав. Под елхичката имаше всичките му любими сладки, но той предпочете да отиде до кухнята и да си направи нещо сам. След това се върна отново да се порадва на елхата докато не се е събудил. Помисли си „Ех какава хубава Коледа щеше да е, ако можех да имам елхичката, татко и мама до мен. Нищо повече. Не че не е хубаво да съм богат, но ми беше нужно да не съм за да видя какво е да оценя щастието.”

В този момент майка му и баща му влязоха в стаята, баща му се приближи до него, щипна го по бузката и му каза „Весела коледа, сине.” ......

"

Когато розите танцуват

Ето това са няколко от най-любимите ми цитата от последната пиеса, в която съм играл. Тогава за жалост бях прост келеш с други приоритети за момента и направих твърде малко представления на ролята на живота ми.. Пиесата се казва „Когато розите танцуват” от Валери Петров. (има малки корекции по текста, но само за осъвременяване..нищо повече)Ето ги и цитатите..

„Съпругата : От няколко години река Сълзийка не е намалявала водите си, тъй като в нея се оттича язовир „Георги Димитров”. Кой от жителите на селата наоколо би очаквал, че в тези блатисти места, които.. .. Това не беше по силата на политическите партиим които търсеха леко и паразитно да печелят. С такова огромног предприятие обаче се зае новата власт. И тя имаше право; защото големият въпрос бе в това, че аз те обичам, ти също ме обичаш, макар че не искаш да си го признаеш, ние двамата се оичахме, и то от колко време. Спомняш ли си, когато се срещнахме за първи път? Това беше преди повече от дванадесет години, когато се започнаха системните проучвания. Предварителните изследвания показаха, че най-малко около пет хиляди неща ни свързват : навици, покойното ни дете, шегите ни, начинът по който всеки настоява другият да изяде по-доброто късче от тортата, а после казва : „Много бързо се съгласи!”, общите ни идеи, общите години на трудности, страдания. Разбира се, тези неща не биха могли да те привържат към мене, ако ти не ме обичаше, но ти ме обичаш и именно в това е голямото значение на залежите в долината на Съзлийка...”

“Съпругът : Аз те обичам!

Приятелката : Тъкмо това не е вярно! Не ми се сърди. Ти не ме обичаш! Ти обичаш в мене ... как да кажа.. възможностите, които не си осъществил.

Съпругът: Какво, какво ?

Приятелката : Случаите, които си пропуснал. Изглежда, че хората винаги имат чувството, че не са изживели живота си така, както биха могли. Ще им се да започнат отново. И това “отново” съм аз за тебе. Затова и не ти е нужно да ме познаваш. Такава или инаква, ти обичаш в мене пропуснатото, онова, което се отдалечава. Ти не ме виждаш дори... ето, както сега... ти ме целуваш в тъмното, без да ме виждаш коя съм, каква съм, защото аз съм за тебе младостта....

”

Night in Nanera

За посветените...заглавието на поста може би трябва да достатъчно обяснително кога и как е писано това. И на въпроса им - Какво пишеш.. Е явно това съм написал. Мен лично адски много ми харесва какво съм написал (и хи хи хи хи), но за жалост няма да имам емоционалния заряд и лекота на мисълта за да го завърша.

"

Никога не виждам нещата, такива каквито искам да бъдат. Винаги -да, но никога - да. Какво ъъ? Да. Нещо като неразбирателство със самия мен. Защото наистина понякгоа важностите, които си придаваме ,не са нъжни. Вярвам, че можем да бъдем много по-очарователни, но въпреки ината си.. не можем да покажем това.. въздишаме, премисляме и.. както и да е. Песента е актулна, разговора е актуален, ти - за жалост, не. И това никак не би трябвало да е някаква морална пречка, тъй като.. времето загубено в глупости е моето истинско житейско време.. глупост.

Не те докосвам и не мога. Каква ли е посоката на живота ми сега? Ти ли беше, не беше ли, имаше ли, познаваше ли ме, аз.. такова намерение ли взех. Може би, не мога да споря с с блоговете, на твърде умни хора..

"

Дали е искрено и лично :) ?

След 2 дни прекарани в този иначе уютен град Пловдив, отново изпитах "писателска" нужда. Липсата на компютър и каквато и да е техника покрай мен явно ми действат творчески и същото така и по други не много благоприятни начини, но да не задълбаваме излишно. Та снощи след като се прибрах в 1.05 а.м. реших, че е дошло времето да напиша нещо преди лягане. Много си харесвам финала.. като цяло другото не е кой знае какво, но финала е много як.. :D :D .. и е пряко свързан със средата на "нещото"

"Хора и други хора. И човеци. Приятели. Познати. Всеки има свои граници, дефиниции, рамки за хората. Моите може би са прости, елементарни, ограничени, но въпреки това – сдържани. Никога и никому не мога да нарека приятел, преди да сме преживели нещо наистина емоционално стойностно. Това „емоционално” не мога точно и аз да знам как да дефинирам .. като загадка ли като условие ли. Т.е. какво трябва да направи човек за да е достатъчно за мен :).. Човек сам избира пътя си, по който да гради битието си и в определен момент нямам нищо против, аз да съм част от него, но тази част трябва да бъде твърде убедителна за да ме подтикне да градя история с „него” . Винаги изпускам важни частици. А „изпускам” е понятие с много вариации. Понякога мисля твърде много и мащабно. Понякога си затварям очите за очевидното. Понякога в стремежа си да имам нещо, почвам да се отдалечавам от тази си цел. Понякога имам нещо, което дори не осъзнавам какво се крие в мен и просто иска да бъде оценено. А понякога просто изпускам мисълта си и се отнасям някъде другаде."

Искрено и лично част 2

Изморен съм. Мисля си, че вече знам какво ще се случи във всеки един момент. Не мога да избягам от отчаянието на реализма. Знам твърде много за твърде много, но и така знам твърде малко за твърде много. Много са онези, които искат да оставят ясна диря в битието ми, малко са тези, които имат смелостта да застанат зад думите си. Всеки почва да ми се струва уникален и в известен смисъл – е такъв. Но до време. Адски бързо постъпките на хората ме довеждат до мисълта да ги катекоригизирам и поставя в определена рамка, на определно място в лавицата ми с познати. Почти всяка чужда грешка си има причина, и в доста от случаите причината е следствие от мой импулс. За това понякога съм твърде дисциплиниран, защото ако дам нотка емоция и реализма смачква всяка доза оптимизъм. Предполагам това е някакво суеверие, породено от редица случайни случки. Самите хора ми дават по свой си начин инструкции какво да правя, а аз трябва само да се науча как да ги прочитам правилно, освен ако самите инструкции не са твърде голяма и неразбрана каша. Чувам - когато искам, чета - когато мога, разбирам -почти винаги, приемам - почти никога. Аз съм многофункционалният, прекрасният, отвратителният, непоносимият, вечно намръщеният, вечно усмихнатият, този който не можеш да понасяш, този без когото не можеш, онзи който те прегръща винаги, онзи който те отвръща винаги, човекът с вкус, човекът който не може да си позволи вкус, упоритото магаре, телето с рогата напред, рибката, която си мълчи , тазманийският дявол, който не знае как да мълчи. Не знам и не искам да знам. Опитвам, ще продължавам да опитвам и няма да спра да опитвам, независимо какво, кого и как. И все пак.. изморен съм.

Искрено и лично

Днещният ми скайп разговор с един от творците, на които наистина се възхищавам каква ясна и целенасочена мисъл имат. Имат един уникално по-добър изказ от моя, а именно това е което аз търся у един творец за да го прочета и да се опитам да вникна до колкото е възможно в неговото "нещо". Та на този творец му дадох да прочете най-искреното и непринудено нещо, което съм писал някога. Писал съм го преди 3 години и малко, но както събеседника ми каза.. явно някои от идеите още са актуални, за което се радвам... Та ме окуражи да съм поствал повече искрени неща и аз казах, че ще се постарая до колкото глупостта ми го позволява. (Защо глупостта ли... защото - ""Опасно е да си искрен, освен ако не си глупав." Д.Б.Шоу ) И ето и нещо, което написах преди 3-4 дни

"

Всичко винаги е било писано след някакъв прилив на енергия, най-често негативна. Но явно това е моят начин. Записвам моето „дежа ву”. Подреждам мислите си на хартия, за да мога да изпразня главата си за нови такива (може би). Най-вероятно нещо такова. Пиша и пиша. Чакам своята минутка слава. Чакайки я,.. май само това правя – чакам. Както някои хора казват – „Ако те болеше колкото те мързеше да беше умрял.”. И в известен смисъл наистина става нещо такова. НЕ съм постигнал нищо кой знае какво, но пък с разрухата му и с обидите добре се справям. Всеки ден си казвам – стига, не трябва така повече и всеки ден е – утре. А ако няма утре, ако този поток спре, тогава какво ми остава – омразя и неблагодарност. Би трябвало да съм по-способен от това, нали ? Но вече всъшност мога само да гадя. Успея ли да надскоча мечтите си, значи тъкмо започвам да живея.

"

Мисли и въпроси.

Тези неща съм ги писал доста на скоро, но те както и доста други до сега не са имали особено многобройна читателска аудитория. Както и повечето ми други мои писания, не са нещо дълбоко филисофско и което задължително трябва да се прочете в живота ("Малкият принц" примерно). Няма и да променят живота ви ако ги прочете, но така и така сте стигнали до тази страница с желанието да попиете част от "творчеството" ми , за това - дерзайте, четете, бъдете щастливи.
п.п. Бих се радвал и да чета произведения на други млади или не толкова млади автори. :)
"

Колко добре е нужно да познаваме себ си ? Как да отворим заключените врати в мозъка ни криещи тайните на сътворението, тайните на нашите други „аз”-ове, които те пазят тъй добре ? Може би има много начини и може би има и твърде много „аз”-ове, за коио ние не знаем. Винаги успяваме да покажем на себе си колко искаме ние да сме си най-важните. Оглеждаме се, мислим, пробваме, търсим начин.. и пак нещо липсва. Какво ли е то ? На нас ли ни липсва ? На мен ли ми липсва ? Дали пък това не са мисли на някой друг ? Дали живота се свежда до няколко прости истини ? Ако само задаваме въпроси и не дочакваме техбните отговори, до къде ли ще се разпростре фантазията ни- да си отговаряме сами..? Ще станем ли по-добри човеци ако знаем своето минало, бъдеще и настояще и имаме шанса да ги променяме ? Ще бъдем ли равносилни на майката природа искаща да ни накаже за грешките, които допускаме спрямо нея ? Имаме ли възможност да пренебрегнем драскотините си или винаги трябва да сме максималисти и да търсим нова, съвършена обвивка, ново амплоа? Можем ли да останем само със себе си, когато в нас има толкова много други ? Ще бъдем ли някога толкова наситени с щастие, че да казваме по едно „благодаря” за всичко и на всеки? А някой може ли да ми отговори на тези въпроси ?

"
"

Какво научихме за толкова време. Неща които харесваме, неща които не харесваме ? Ще можем ли някога да разберем какво е било да ни омекват краката при всяка среща. Погледаът ни да се размива при всяка целувка.. Да виждаме нещата такива каквито искаме да бъдат, а не такива каквито са те всъшност. Това ли правим ? Дали не сме твърде упорити за да преодолеем себе си. Изрязваме моментите и си ги нагласяме така както искаме да ги видим и чуем. Не ни интересуват последствията. Не умеем да прощаваме. Не може да спим, сърцата ни туптят за да дадем прошка, но все пак оставаме твърдоглави крайност, до която не е необходимо да стигаме. Твърде много мислим за нещата такива каквито могат да бъдат, а не за нещата такива каквито са. Това ни уморява и ни подтиска. Дали ако успеем да разгадаем някой друг, някой който чувстваме близък, но дори и ние самите не знаем защо. Може би защото виждаме отражение, проблясък на нещо, което сме искали да забележим. Придаваме важности на себе си, придаваме важности на другите и в крайна сметка може би никой не ги е заслужавал. Опитвам се да разсъждаме над постъпките си, над думите си. Как и какво не е трябвало да правим, но как трябва да отстояваме решенията си – макар и грешни. Търсим смисълът на живота в прости неща от ежедневието и ги наричаме „знаци на съдбата”. Има много променливи, има и много константи. Ние искаме да виждаме само константите. Искаме да бъдем сигурни в себе си, макар и твърде често да отричаме и да казваме, че сме хора на импулса и сме на автопилот. Може би автопилотът ни дава сигурност и се крием зад него. На дали ще успеем да разбулим мистерията на човешката саможертва. Понякога жертваме доверието си, добрите си намерения, времето си.. само и само да можем да докажем, че не сме толкова безсърдечни за колкото ни смятат, че можем да бъдем по-човечни и от най-милосърдните, че можем да направим по-голяма прошка от тази, която е направил Исус с разпналите го римляни, че дори и мислите ни да са някъде на далеч можем да се грижим и за другите, а не само за себе си.
Имаме моменти, в който мълчанието ни дава сила, яростта ни дава упора, тишината – посока. Не напразно ни е дадена способността ясно да изразим какво чувстваме, искаме и можем, но за жалост малцина са тези, които са осъзнали всичко това на куп. Успеем ли да видим света такъв, какъвто сме си го представяли – настръхваме. Може би тогава е момента, в който сме осъзнали какво искаме. Дойде ли този момент не може да искаме нищо повече от живота, освен може би да се случат поне половината от нещата, които истински искаме.

"

Новото е добре забравеното старо..

След като се замисля още една главна идея за направата на блога беше освен, че понякога ми идва твърде скучно да общувам със себе си, а другите вече спат или просто ги няма и за това да мога да пусна Eeyore’s thoughts свободно. Та а и освен това исках да покажа и някои от старите си неща, които най-много харесвам и смятам, че са се получи добре като цялостна идея. Така или иначе вие мои читатели предполагам сте ги чели вече, но все пак „Колкото повече – толкова повече.”(Един дебелак обичащ да яде сладки неща). Повечето нямат заглавия и може би и няма и да имат тъй като ако не съм измислил още тогава, значи нямат нужда от такива...

„Чувстваш че летиш, но ти трябва чуждото присъствие за да можеш да отлепиш крака от земята и да се понесеш в сладкия захлас на безтегловността. Всеки се е сблъсквал с любовта или ако нее то за в бъдеще ще. Някои дори сещат таз ласка още в твърде ранните си детскограднни години. Там любовта е най-сладка и безприкосновенна тъй като няма чак такива съревнования от рода на на кой мама и тати са по-по-най. Те си се обичат по техен си красив начин.

Любовта като цяло си е една голяма сладка мъка. Низ от компромиси, романтика, разочарования и нови надежди. Ха.. някои може би несъзнателно я сравняват с дядо Коледа. Когато са по-малки вярват, че ще открият истинската си любов, а като пораснат и някой им казва, че такова нещо нещо не съществува и те спират да вярват. На тез людя аз мога да им заявя, че детските мечти могат и да се сбъднат, но не трябва от рано да губим надежда за тях. Може и идеите и надеждите да са като прословутия рейс, който идва и си отива на всеки 15 минути, но ти все пак искаш да подраниш на спирката, защото не всеки рейс ще те отведе до мястото, до което искаш да стигнеш. Ето нещо такова ще да е това табу любов. А всички зли езици що плюят него то те значи най-нуждаят се от него.

Опознай врага за да го победиш казват някои. Но съвсем лично и откровено мога да кажа, че понякога се случва “Опознай врага за да го обикнеш”. А заобичаш ли нкого живота ти става малко по-нестабилен, но пък малко по-хубав.

Всички знаем да обичам, да се влюбваме, да мразим и да проклинаме. Но не всички можем да оценим ползата, която всички тези неща ни носят. Влюбвайки се ние сеем късчета радост у всичко и всеки около нас. Обичайки ние самите ставаме по-добри човеци. Проклинайки ние изкарваме онзи негативизъм, който сме насъбрали и прави и нас и обкръжаващите ни малко по-нещастни. Мразейки ние насочваме по-силно любовта си към тези, които я заслужават.

Може и да не вярваме наистина в някое твърдение и тайничко да се надяваме то да се окаже неправдоподобно, но когато постоянно сипем отгоре някакви случайно чути аргументи ние започваме да се заблуждаваме много трайно и много убедително. За това мили мои бъдете влюбени, обичайте, мразете, ненавжидайте, радвайте се, правете що е на сърце, а не що някоя що някоя догма е определила. Но най-важното от всичко – останете човечни и не се заблуждавайте от чуждо изградени идеали.

„

„Живота е пълен с изненади. Всеки един нов ден е началото на нещо, което ще отклони житейския ни път в посока, която трудно можем да определим. Понякога се чудя до колко искам да се оставя чуждото влияние да ме промени. Какво става когато ти искаш едно, а другите хора не точно това. Всичко си има свое собствено начало, което не можеш да знаеш кога ще пробъде. Края .. той вече е доста по-относително понятие, тъй като началото може и да го пропуснеш, тоест изобщо да няма такова, но края.. ех края.

Ако всяко едно начало те кара да потреперваш или да се замечтаваш тогава няма ли всичко да ти стане все едно... Ето за това ние не сме устроени така. Винаги има някой много специален, близък. Той те мотивира за всичко. Само неговия поглед те кара да се срамуваш, да летиш, да се разплачеш, да мечтаеш и да забравяш за това дали ти е скучно или пък си на амнайстото небе от щастие. Мислиш си ей та това е човека за мен. Но пък винаги докато не се опознаем виждаме само добрите черти и е въпрос на шанс колко бързо и как точно ще ги преодолеем и ще разгадаем другите. Дори и несъзнателно, дори и без да си имаме и на идея ние нараняваме и биваме наранявани.

Продължавайки обаче да упорстваме може да постигнме нещо красиво и значимо. Но скривайки се зад различни роли малко объркваме както самите себе си, така и хората, за които ни пука. Можем да бъдем много отвратителни – като един студен есенно-зимен ден, в който вали дъжд и е адски студено и самотно. Но можем и да променим този ден с нашата топлина, можем да направим потреперването приятно, студа – сладка мъка, а дъжда – топъл майски разхладител. Харесвайки някой ние оглупяваме или пък точно обратното.. твърде много поумняваме. Зависи колко отдадени искаме да бъдем. Ако оставим изцяло чувствата да бъдат водеща сила – ние изгубваме контрол над каквото и дае, но пък получаваме красота, каквато никой друг на света си няма. Обаче отнемайки ти я всичко става грозно и безлично. Ако оставим пък разума да взима решения ставаме твърде предпазливи, твърде очакващи, твърде дисциплинирани за да можем да се обвържем достатъчно емоционално с човека, с когото споделяме еднакви желания. Понякога пък когато нещо не ни харесва се опитваме да го променим. Опитваме пак и ако не стане го зарязваме или пък в малко случаи се нагаждаме, но трябва адски много да ни пука за него.

Казваме “обичаме те”, но не го чувстваме. Казваме “не те обичам”, но не го мислим. Защо тези думи твърде много са си изчерпали значението. Може би защото много други са чули това преди нас.. Ние обичаме себе си. Всичко останало е добре замаскиран фарс. Дори и понякгоа да не се харесваме не можем да избягаме от това, което сме. Някога някой ден ще се намери човекът, който ще ни разтърси из основи, но дали в цялото му търсене, страхът от това да него изпуснем няма да ни доведе до именно това – да изгубим любовта на живота ни, заради нашето его, разбирания и очаквания. Един прекрасен човек бе споделил, че истинската любов идва не тогава когато си намерил перфектния човек, а тогава когато започнеш да смяташ някого за такъв.

”

„И какво ако..

И какво ако грешиш за себе си. За собствените си идеи и идеали. До това до къде се простират възможностите ни/ти. Можем ли да предвидим какво ще се случи след час, два, ден, седмица.. И какво ако не можем. Ако не можем да спрем да мислим за бъдещето и все пак да не можем да знаем какво ще се случи. Това дали ни обезкуражава или пък твърде обратното. И каккво ако тишината се превърне в най-добрия ни слушател, защото не говорим, а само мислим, премисляме всички варианти, всички „ако”, които могат да се появят. Но пък винаги пропускаме последната възможност, която точно тя най-вероятно се случва. И какво ако не помъдряваме достатъчно от грешките си, а се впускаме във все нови и нови такива. Трябва ли това да ни накара да спрем да опитваме, защото така няма да грешим. Вероятно,не. Забранената ябълка винига би ни била най-вкусна.. дори и твърде утопична. И какво ако мечтите ни не се сбъднат и не бъдем всички красиви и богати и няма мир по целия свят. Това дали ще спре да ни мотивира да грешим. Може би да, може би не. Само времето ще покаже. И какво ако винаги търсим извинение. Това по-слаби ли ни прави, по-безотговорни, по-безрасъдни или пък по-ограничени. Сигурно, дори понякога и повече от това, но пък понякога пък и нищо от това. Важното е да продължим танца на живота ни. А дали той ще бъде валс, пого, кючек или прощален блус, не винаги зависи от нас или някой друг, а просто с годините така се случва... И какво ако не вярвате в написаното ли. Ами нищо. Просто се заслушайте в тишината и всичко около вас само ще ви разкаже всичко каквото и както си е.

”

„Историята на залеза и дървото

Залезът беше тъжен. Защо ли.. Какво толкова можеше да сполети един залез. И все пак нещо не бе наред. Той твърде бързо скри очите си под воала на планината. Някой явно му бе казал тъжната истина. Или той сам бе я разбрал. Всъшност нито едно от двете нямаше значение, защото явно нещо имаше .. и то не му даваше мира.

Голямото дърво отсреща явно знаеше всично. Държанието му го издаваше. Беше обезпокоено и нервничеше наляво надясно. Ето .. ето залезът го забеляза и веднага почервеня от яд....... Взе да става страшно. Явно не само голямото дърво знаеше, защото сега и по-малките почнаха да си шушукат нещо и да търчат насам натам.Всички стана и явно замисляха нещо. Какво.. само един Бог знае. Залезът стана още по-червен. Всичко сочеше, че този ден няма да завърши без някоя голяма глупост. По-ниските дръвчета не смееха да помръднат, защото не искаха да взимат ничия страна....

Изведнъж той изчезна. Просто ейтака, сякаш бе капчица вода оставена на жарко слънце. Внезапното му изчезване сякаш трябваше да бъде зов за помощ, внимание. Но явно на голямото дърво не му пукаше особенно. То знаеше, че така или иначе утре пак ще се видят и ще се преструват, че нищо не е било.Защо да си прави труда за нещо повече като то и така си е добре. И така лека полека всичко потъна в тъмнина и само гласове в нощта. Гласовете на виновните, гласовете на наивните, гласът на самотата..

”

„Soulwishes

Този трепет, това усещане. Низ от всеповтарящи се чувства. Незабравим блясък в очите. Това което те кара да не можеш да заспиш всяка вечер с часове. Една усмивка, един поглед, едно докосване. Ето толкова малко и трябва на една душица. Да бъдеш обичан и да обичаш. Но това не вианаги е възможно, нали? ...Понякога се залавяме за сламката в морето от лутане, са надеждата това да ни помогне за утрешния ден. Мислиш си, че така ще помогнеш на себе си, пък защо не и на човека отсреща. Но това впоследствие се оказва една огромна ЛЪЖА. Ти вече си наранен и не можеш да поставиш любовта към някой друг над любовта към себе си. Вече го няма онова нетърпение от това да зърнеш,... да докоснеш другия.... Тогава загърбваме тази сламка и се сещаме за моментите в живота ни, в които сме толкова щастливи, че можем да умрем щастливи, без да съжеляваме за нищо. Ето това искам аз! Точно тези моменти на щастие!

”

Remember remember the 8th of December

8ми декември. Ден на студента. Ден, който повечето студенти свързват с нещо като състезание по пиене. И като цяло и не са далеч от истината. Аз лично имах щастието да празнувам 3 празника. Всичките с различни хубави моменти, но определено бих казал, че последният обра всички точки при каквото и да е положение. Благодаря на Никола, че ходатайства за мен и на любезната Мимс, която направи това реалност за нас.. както и на Елекс и Мишо, които ни приютиха.
Та последните 2 години идва един период от вечерта, в които творческото ми "Аз" решава да се отцепи от останалата неумряла, немъртво пияна част от хората и да направи някакъв опит да се ирази. Нещата не са нещо особено, имат добри моменти, но недоразвити.. Ето ги и тях

“Някога дори и добрите песни, които ни вдъхновяват не могат да влияат достатъчно. Влюбени или не. Пияни или просто мислейки се за такива. Какво искаме и какво получаваме. Живеем или съществуваме. Плащаме за своите грешки или живеем на гърба на чуждите. Не винаги може да обмисляме грешките си и дори безкрайни съжлаения няма да помогнат, тъй като всичко направено и казано остава. Кой гилотина желае – гилотина остава. Кой зло мисли – до край зло върши. Укора в сърцето остава и компромисите имат своят край. Блусът става чалга и приятното нещо, което вече неискам да познавам. Преминавайки през това замаяната глава от било то любов, алкохол или каквото и да е се опитва, да разбере своята грешка и въпреки това човек не може да оцени щетите, които е нанесъл. Едно лицемерие не би трябвало да повлияае на преценката ни за група хора. Та ти ако се чувстваш по-велик ще рече ли това, че ти владееш всички живи същества на Земята. Кой кому дава право да се разпорежда с чувствата ни, възприятията ни. Кое ни дава право да мисли кое е по-добре за другите. Е ти какво ? Винаги си по-умен от мен! Млък! Винаги какво мисля ли ? Млък! Къде ходя, какво обичам да правя ? Млък! Не по-скъпите неща определят качеството, а по-истинските “Благодаря и мерси казват се на всички омразата основа е на хорските привички." - 08.12.2007

“Въпреки всичко аз оставам ли.. Ли, ли, дали? Защо, как иначе. Въпрс, въпрос,въпрос. Чакаме ли отговор ? Защо не? Страх? Угризения? Някога, когато, защото.. Отговори.. Нужни ли са ? Ако все пак искаме да чуем нещо то на дали би било нещо, което обмисляме, тъй като ние вече сме премислили достатъчно незадоволяващия ни отговор. Макар непукисти, оптимисти, реалисти, песимисти – винаги можем да стигнем до неудволетворяващото ни „мнение”,”решение”... Както мога да летя, така мога да накарам теб да летиш, така и всички да забавят всичко в себе си и да се насладят на мигновеното щастие.” (всъшност тук имаше и малко повече, но е някъде на малките листчета предоставени ми с най-голямо удоволствие от Анджа и които си нямам и на идея къде са и как ще си ги разчета :D ) - 08.12.2008

Нов блог, ново начало.

След около 2 годишно прекъсване на блог нещата и след малко мрънкане от страна на Владо.. ето че блогът стана реалност.. правя го само от този следобяд така че първоначалната версия няма да е нещо кой знае какво, но надявам се в последствие визуално да стане по-приемлив (това ще стане единствено ако ми се занимава.. :D )