неделя, 18 януари 2009 г.

"Всеки ден да почва с теб и да свършва пак със теб, аз мечтая за това.."

И този път ще пропусна дългата редаторска вметка. Ще кажа само 3 думи сляти в абривиатура - П.И.Ф.

"И ето той отново пое своят път към залеза. Наоколо имаше само дръвчета, намокрени от вече топящият се сняг. Беше краят на един от онези топли януарски дни, в които се радваш на всичко и на всеки. И така. Пътуването към залеза.. Там го очакваше.. Хм. Очакваше го непознатото. Крепеше го надеждата и сляпата вяра в чудесата. Онова малко нещо наречено любов щеше да го съпътства през цялото пътуване, а дори и след него. Любовта към неизвестното, към това да раздава щастие.
Търсеше вдъхновение. И именно към това той се беше запътил. Отиваше да изпълни и обещание дадено твърде отдавна.
С всяка изминала минута се приближаваше и се сливаше със сянката си. Залезът се скриваше, но това не го демотивираше. Макар и да му минаваха само някакви странни и неухотни мисли, той все пак се съсредоточаваше върху главната си идея. Времето си играеше номера с него. Ту се забързваше, ту всякаш секундата течеше като минута – бавно и тягостно.
Беше студено. Музиката допълваше ефекта. Нещо определено му липсваше. Може би и доста хора знаеха какво. Той сигурно също знаеше, но го беше страх, беше го яд, да си признае. Питаше се дали не си губи врмето. Взираше се наоколо и макар да беше светло, навсякъде се виждаше само празнота. Все пак.. целта му беше някъде там, по-близко, близко.. Нямаше време за глупави риторични въпроси, като това дали си губи времето. Разбира се че – не. Може да правеше глупости в глупаво време, но със сигурност не си пилееше времето. Знаците макар и малко бяха на негова страна. А той вярваше в тях, защото през годините те бяха неговият най-сигурен пътеводител. Нямаше толкова общо със суеверието, колкото с правилното разчитане на простите истини на ежедневието.
И ето. Случи се. Безброй ослепителни светлини блуждаеха около него. Обстановката беше повече от магична. Всички души се бяха слели в една. Всички гласове се бяха слели в едно. Всеки поглед взираше едно. Всички потреперваха в един и същи момент и сладката нотка на удволетворение оставаше в сърцата им. Той се чудеше дали можеше да види по-красива гледка в момента. Да има по-високо удволетворено душевно състояние от това, в което той се намираше в момента. От това, в което всички се намираха. Имаше и мърморковци, които се опитваха да развалят всичко, но всички ги игнорираха достатъчно много за да не попречат на всеобщият делириум. Минута след минута ставаше все по-магично и все по-омайно. Беше толкова хубаво, че едва ли някой някога би могъл да го опише с думи. Милиони мисли минаваха през главата му и все пак една го съсредоточаваше – те,тя,то..
За никого там в момента не същестуваше друг свят, друга реалност. И това щеше да продължи още много дълго време. Време изпълнено с много красота, много идеи за сътворението, много истина и малко от каквото и да е било лошо нещо. Всичко каквото той кажеше се сбъдваше „Искам да..” и то вече беше факт. Може би само малката му доза песимизъм развали част от желанията му. За това той реши, че точно сега е любимец на съдбата и може да си пожелае каквото и да е. И все пак той запази правото си за едно последно желание, което най-силно искаше....
Всичко бе побеляло. Залезът го нямаше, а изгрева бе заел мястото му. Мечтите вече бяха реалност, а тя нещо вледеняващо красиво.

"

1 коментар:

  1. Всеки път,щом чета нещо твое,го чета на един дъх. Просто имаш невероятен стил на писане.Човек зачете ли първия ред и неусетно се чувства някак си въвлечен в картината,която си нарисувал :)

    ОтговорИзтриване