По улиците

             Минавам по улуци непознати и виждам нови неща. Нови неща, ама познати. Всичко уж еднакво, но пък ново. Всички хора уж еднакви, но пък и всеки луд с номера си.
             Червените щори до моста на влюбените, случайно преминаващата кола, с някой познат в нея. Това и още много déjà vu-та. Това е за нас живота. Стигаме до някъде и се спираме. Вивждаме много познати елементи и се опитваме да разгадаем значението им. А така дори не разбираме какво ни спира да видим какво има по-натам. Какво има? Живот. Какво друго може да има. АКо те е страх, не продължавай. Така ти е добре, чудесно е.
             От време на време, еднопосочни улици. По тях е лесно. За това ги подминаваме. Продължаваме , подминаваме. Продължаваме по линията (на живота). Не се оглеждаме. Пресичаме смело сякаш знаем, че всичко вече е предначертано. Не ни интересува, че всяка крака напред може и да означава крачка назад. И рано или късно заставаме на кръстопът. На такъв, на който не се страхуваме от нищо, но просто не знаем на къде да поемем. И както ни учат като малки – огледай се, ослушай се и премини.

За шаха и живота

Човешките мисли и взаимоотношения са като една игра на шах. Аз правя един ход, човека от среща прави един ход. И така се редуваме. Ход след ход, ден след ден. Правим малки стъпки очаквайки големия сблъсък. Очакваме размените, офицер за офицер, кон за кон, офицер за кон.. До тук добре, всички сме на равно. Няма ощетени. Дали обаче играем за победа? Или за равен ? Това ще разберем в края на играта. Когато всичко е претрупано и няма от къде да минем, прескачаме в мислите си като кончетата. Но също като тях не скачаме никога по права линия, а някъде малко по в страни. Колко е опасно това за нас или за човека от среща, те първа ще се види.

С течение на играта вече сме разменили доста фигури, но най-вероятно някой е с една пешка напред. Една пешка, която в началото на нашата игра не значи нищо или поне така си мислим. Но след като сме разменили нашите най-силни фигури – цариците (тайните ни ), топовете (стълбовете в нашата игра – споделените мигове), офицерите (бързите първи и втори впечатления, които си правим) и конете ( кривите пътечки, по които поемаме в опит да разчупим ситуацията) ни оставят само онези малки незначителни пешки. Те са онова, което ще реши съдбата ни. Ако сме до тях може и да спечелим, ако пък сме до чуждите, може и да сме на равно. Животите ни са се превърнали в игра. Дали на шах не знам. Знам, че малкото камъче преобръща колата.

Цената ни

Цената на хората. Какво е тя, каква е тя? В най-ранна детска възраст, всички сме безценни. Всички сме равни. Всички ревем, всички искаме, всички се усмихваме без да знаем защо. Никой от нас си няма и понятие, че някой ден някой ще го оценява. И идва един слънчев ден, в който разбираме, че някой ни цени. Цени ни за това, което сме. Тогава мозъкът ни започва да работи по друг начин. Сякаш това, което сме вече не е достатъчно. Трябва да имаме още от себе си, трябва да „повишим“ цената си. И не, не е никак лошо. Сега имаме цел искаме все повече допълнителни качества, които трябва можем да изградим единствено с опит и знания. Така малко по малко променяме мирогледа си и съответно и цената ни се мени. Всеки ден я търсим и се опитваме да я измерим и ако не можем просто си я създаваме. Създаваме си посока. Нова посока на мислене, на действие, на живот. Тъй като движение е равно на живот. Спрем ли да се движим и живота свършва. Колкото повече се движиш, толкова повече се развиваш и съответно ставаш толкова по-ценен. А колкото по-ценен си станал толкова повече хора виждат части от теб. Намират себе си в тях, но малцина могат да видят всичко. Това разбира се е ако ти самият можеш да се видиш изцяло. Ако не можеш, значи не трябва да бързаш всички да узнаят истинската ни стойност. А ако това, което пасва „ като по мярка“ на истината, което е изгодна за теб.. не вярвай на очите си!

Лакомията

Публикация N200 за блога. От публикация 100 са минали три години и няколко месеца. Живота ми е доста по-различен от тогава, но не и блогът ми. За добро или лошо. Та. enjoy... Тази сутрин се замислих над нещата от живота благодарение на един комар. Цяла вечер жужа над мен и не ме остави да спя. Сутринта когато се събудих, той все още беше там. И си кръжеше най-нагло. Но вече беше опиянен от победата си през нощта и беше забравил, че вече лети дооста по-бавно и лесно мога да го убия. Както и стана съответно. Та идеята ми за всичко това е как и при хората това е почти по същия начин. Тръгваме с една идея, после я надграждаме, в което няма нищо лошо. Лошото е, че забравяме от къде, как и защо сме тръгнали. Когато ни е най-хубаво нищо друго няма значение. Не се съобразяваме с нещата, които вършим. Забравяме онова „ и това ще мине“ . Но то на хубаво лесно се свиква. Лакомията и продотщината малко по малко ни убиват. Както с комара. Имаше в себе си предостатъчно запаси от кръв, но не – трябваше да се полакоми за още и това го уби. Ясно ми е, че всички сме егоисти. Че всеки се опитва да граби с пълни шепи щастие. Да си купува спомени. Да прави каквото си иска без, някой да го ограничава. Ясно ми е, че няма пълно щастие и че няма безплатен обяд. Това, което може би не ми е ясно е защо понякога въпреки убежденията си, въпреки, че вътрешно знаем развоят на нещата решаваме да вярваме в друга истина. Решаваме да вярваме в онази грозна истина, че хората се променят и най-вече, че се променят заради нас. Надеждата е хубаво нещо. Искаме да е най-хубавото, ала всичко е някак.. почти. Тя умира последна. Но умира .. почти. Лакомията я изяжда. А щом я изяде е време да се завъртим в някое ново приключение. Стига толкова актьорски усмивки. Един живот живеем.

Тайната на усмивките

Кое е най-голямото оръжие, което човек притежава. Всички знаем, че това е усмивката. Ако не го знаете. Вече го знаете. Не трябва да се страхуваме от хората, които се мръщят, а от тези, които вечно са усмихнати. Защото така никога не знаете какво им е в главата. Подсъзнанието им слага една вечна усмивка, докато в съзнанието има толкова много по-различни неща. Има много усмивки. Наистина твърде повече отколкото може да научим. Поне не за всички хора. Ако не друго поне може да се научим да разпознаваме усмивките на един човек, някой чийто усмивки си заслужават. Усмивката крие всички тайни за човек. Усмихваме се когато сме радостни. Имаме друга усмивк, когато сме тъжни. Имаме трета усмивка когато толкова ни боли, че не можем да направим нищо друго освен да се усмихнем. Толкова много сме се научили да се усмихваме, че понякога се губим в тях и не знаем с коя точно усмивка сме вече и така объркваме не само себе си, а и другите около нас. Всички обичаме да се усмихваме. Не всички знаем как, кога и защо, но сме сигурни, че го обичаме. За това поне аз ще се опитам да се доверя на подсъзнанието ми да се усмихва когато си иска макар да знам, че то доста често е в конфликт с това, което е в съзнанието ми. Усмих.

Светлината е за вас

Не може да очакваш от другите онова, което не можеш да очакваш от себе си. Светлината в твоята стая не е достатъчна да озари целия свят. Тя дори цялата къща не е достатъчна да освети. Може единствено и само твоята стая. Твоето кътче. Светлината е твоето щастие. Ако не си готов да поканиш някого у вас, не му обещавай светлина, защото дори и да е от фенера, батериите му ще свършат бързо, а и не се знае колко ще издържат изобщо. А у вас дори и нощната лампа пръска достатъчно светлина. То във вас дори и лунната светлина е достатъчна щом си обещал някому светлина.. Но не очаквай от другите да намерят светлината, която ти не виждаш, вместо теб. Елате с нас, светлината е за вас.

Усмихнатите гости

Отварям нова страница. Там няма чудовища. Или поне само "скелети от гардероба". Тази страница не е лоша. Мисля, че даже никак.. даже. Чувствам се малко като Паисий. Пиша история на "свещи" Може да е тъмжно, но поне не ми е самотно. Хубаво е. Шумно колкото може. Тихо - колкото позволява. Чувам дъжда. Днес цял ден вали. И знаете ли какво ? Хубаво ми е като вали. Защо пък изобщо съм си помислял, че трябва да ми е лошо ? Аз живея щастлив живот. Ако някой не е готов да сподели усмивки с мен, тогава преминавам на друга страница. Тя е хубава, неопетнена.. Баш като да житействам отгоре й. Колко нови страници можем да започнем " беш ли мааму тате" Няма лимит сигурно. Най-вероятно докато на теб не ти омръзне. И тогава просто........изгасям светлината, обръщам се, усмихвам се и знам, че утрото е по-мъдро от вечерта и заспивам. И се събуждам с голяма усмивка.

Пълната чаша

Чашата никога не е наполовина пълна или наполовина празна. Нашата чаша винаги е пълна. Пълна е с емоции. От там нататък наливаме вътре. Само, че  никога не съм се замислял когато наливам в пълна чаша, когато тя прелее кое остава в нея и кое прелива. Дали новото ми идва в повече или съм готов да пусна старото да се излее, вече да не е в моята "дневна чаша". А когато наливам студена бира в чашата ми, топлата бира ли става по студена или студената бира става по-топла? Никога няма да разбера.. Защо ? Защото чашата ми прелива и не ме интересува какво излиза, а какво остава.

Усмивките вчера, днес и утре

Бързай бавно. Така и не го разбрах какво е това. Явно си е до човека. Аз винаги тръгвам точно на време и бързам за да мога да съм по-рано там.  Понякога тръгвам и по-рано , за да не бързам. Тогава обикновено закъснявам, защото си мисля, че имам достатъчно много време , а в крайна сметка – нямам. Да тръгна по-рано с цел да не бързам разбира се,  се случва доста рядко. Просто не съм аз.. Или поне не от „Аз“ които съм бил до сега.

Сега когато всичко е ново имам време за всичко. Имам време да спра дори за малко, да се насладя на красотата. Красота, която се предлага даром всеки ден, но много малко се спират да я оценят. Нямат време да спрат, да се заслушат и да се усмихнат.  Пет минути и ще си се ухили до уши. Мен толкова ми трябват. Независимо колко ми се спи, колко бързам или къде отивам.  Петте ми минути щастие никой не може да ми ги отнеме. По-добре така , 5 миннути по-рано, отколкото 10 минути изгубени в нищото.  Да мога днес да се обърна и да видя, че вчера не съм изгубил нито една минута напразно. Това ще ме накара , да се усмихна днес, а това, да се усмихна утре.

Нещо забравено

Най-големите истини за себе си откриваме тогава, когато сме сами. Сами в мислите си, сами в мечтите си. Тогава, когато леки хладни тръпки ни побиват, се замисля къде и защо правим грешки. Една равносметка след друга. Всички се събират на едно място и много лесно и ясно можем да прозрем нашата истина за нещата от живота. А когато отново се стоплим те отново се разпръскват, засичат се една с друга, препокриват се, сливат се, образвуат нова още по-объркана и така отново прегръщаме нашият хаос на неразбраното щастие.

Фазите на любовта

Във всяка връзка има начало, завръзка, развръзка и край. Проблемите в днешно време в повечето връзки е че мислим за друг етап от връзката, на който още не сме. Някои още от началото мислят за края. Без завръзка, без развръзка. Чудят се какво ли ще е ако вече човека го няма и го приемат за даденост. Приемат за даденост, че този човек няма да го има след време и не могат да му се насладят, сега когато трябва. Търсят под вола теле. Толкова сме несигурни в себе си, че търсим несигурност и в другия. Обичайки го, ние не го притежаваме. Притежаваме единствено себе си и то не за дълго.

Малко от нас могат да си простят за това, че повече са убивали отколкото създавали любов. За това, че без начало отиваме на развръзка. Щом сме се сблъсквали с любовта значи всеки от нас в един момент наранява, в друг бива нараняван и си мисли, че това е затворен цикъл. Не винаги. Ако срещнеш човек, с който сте на една и съща страница и двамата може да се постараете да вървите ръка за ръка, хванати. Бързаме ли много, не е задължително да отидем някъде по-бързо. Или поне някъде на по-хубаво. Не случайно има много поговорки свързани с това. „Хубавите неща ставали бавно.”„Бързата работа – срам за майстора.” , „Бързай бавно.” , „На къс ум краката му дълги.” , „Два пъти мери, един път режи.” . На скоро чух нещо близко до тези поговорки – Избери следващия си ход правилно или някой друг ще го направи вместо теб.

Всяка завръзка е най-хубавото, което ти се случва в цялата връзка. То дори името е такова – „за-връзка”. Там всичко е за връзката. Там и двама поставяте двама ви като нещо повече от себе си. Това са онези хубави моменти, в които живота е усмихнат, където споделяте приятна тишина, където не ви е нужно да мислите. Сладката мъка на незаспиването. Онези мистични коремни пеперуди, които се хранят със щастие.

И неизменно идва края. Объркан. Понякога заслужен, понякога не. Понякога красив, понякога не. На всеки му се иска да вярва, че на края всичко ще бъде наред, ако не е значи, не е краят. Всичко обичат щастливия край. Но щастливия край е по филмите, където не показват какво става след това. И въпреки това всеки от нас би изживял още една любов дори това да значи още един път да има край. Защото любовта е най-великото приключение, а края си е просто край...

Белот

Цакаш, цакат те. Цакаш, цакат те. Играта не свършва. Все някой трябва да е от горе. Все някой трябва да спечели. Дори и да водиш в резултата винаги може да се обърне и да си губещата страна. За това е много важно да познаваш партньора, с който играеш, да познаваш и противниците си. Но макар и да не познаваш противниците си, ако знаеш как играе човека срещу теб, ще можеш да се нагласиш по неговия начин на игра.

Игрите не винаги са неограничени. Има прости правила, който трябва се спазват. Ако играете на боя, то там силата се предполага, че трябва да я държи един и другите да се съобразят с него, освен ако някой няма по-добра боя за игра. Може да играете на без коз. Там всички са равни. Там изненади толкова няма. Там всеки знае с какво разполага и се съобразява с това. Там няма козове в ръкавите. Няма.. И има всичко коз.. там всеки е за себе си. Там всеки изненадва с нещо. Там от нищото можеш да извадиш голямото нещо. Там ограничения няма. Там всичко е коз. Там всеки е с коз. Там има значение кой почва първи и кой ще вземе последната ръка. Всичко по между е „ала-бала”.

            В края всичко е една игра на карти, игра на козове, игра на цакане. Омръзнало ми е да играя на карти...

Мило мое блогче

Написал съм го преди време, но просто сега го намерих в писанките си..

"Мило мое блогче. Аз те обичах. Ти мен също ме обичаше. Аз защо те оставих. Защото трябваше да съм щастлив. Аз наистина бях щастлив и за това нямах нужда от теб. Ти имаше ли нужда от мен. На дали. Ти дори не си живо ако аз не съм там. Имаш нужда от мен само когато, аз имам нужда от теб. Ти си живо, защото аз съм там. От какво имах нужда аз? От любов ли мило блогче ? Да. Дадоха ли ми я ? Несъмнено. А аз какво. Аз им се изсмях. Аз живеех за себе си. На кратко аз бях този, които уж не исках да бъда, онзи който мразех. Ти ще си този, който ще трябва да ме слуша. Ти ще си този, който трябва да ме търпи. Не че вече не го знаеш. Но знаеш ли какво. Аз видях какво е любов. Тъжно ми е, че аз на теб никога няма да мога да ти покажа какво е то, защото кагато съм щастлив, аз нямам нужда от теб. Когато съм щастлив аз нямам нужда от никой, освен от човека, с който съм щастлив. Обичам те. Знам, че ти няма нужда да ме обичаш, за това, че ти пълня само с глупости. За това, прости ми. Обичам те...."

Ретроспекция

Не мога да пренапиша онова, което вече не знам. Онова, което съм изгубил, но се надявам да намеря. Искам да намеря нов път. Да опитам нови неща. Да избягам от непознатото, което уж трябва да ми е близко. Искам да съм някъде, където аз не познавам никой и никой не ме познава. Да мога да открия новите си любими неща, за които все още не подозирам, че са такива. Да гледам на живота по нов по-хубав начин.

Мога да започна да пиша за нещата, които не знам, но на дали ще са истина. Иска ми се да вярвам, че е така, но има само един начин да разбера – като ми се случат. Тогава ще спра да се съмнявам в тях и ще ги обгърна с целия си аз.

А до тогава мога да пиша единствено за нещата, които знам. Животът ми тук и сега. Познати хора, близки хора, важни хора и всичките ми моменти с тях. Ще пиша за тях, за да не забравя един ден какво е било. Ще пиша за тях за да мога с усмивка да погледна в дните назад. Дните, в които знам, че нямам всичко, но имам достатъчно...