вторник, 28 декември 2010 г.

They call it - perfect match. We call it - coincidence. She call it - faith. I call it luck.

Докато се прибирах снощи към нас и нямах как да си запиша мислите някъде, тъй като дори и батерията на гсм-а ми ме остави, ми дойде тази мисъл в главата. За мое щастие я запомних и веднага я записах, докато не изчезне в безкрая. enjoy...

"Едната гледна точка – невъзможна. Хората около нас понякога виждат неща, които ние не можем. Но пък и виждат такива, които са много далеч от реалността. Те му казват „перфектно съвпадение” (perfect match). Там идва нашата гледна точка. Ние искаме и виждаме много по-малко, но пък много по-дълбоко. Ограничени в неограниченото. Свободни да виждаме, макар и заслепени. Ние му казваме „просто съвпадение” (coincidence). Тъй като не всичко е едно цяло има освен общи гледни точки, поне две индивидиуални моята и нейната/неговата. Нейната/неговата гледна точка. Тя/той вижда това, което изнася. А гледа да й изнася по-романтичната неща на нещата. За това и отговорите са по-прозрачни, по-незадоволяващи, но пък временно доста по-красиви. И именно заради това тя/той го наричат „съдба”(faith). И идва моята/твоята гледна точка на нещата. Аз и ти приличаме малко на „ние”. Не мога да видя всичко, което става около мен. Мога да имам реална престава за нещата, до толкова до колкото съм решил да се задълбоча. Този избор е малко труден, защото когато почна да ровя по-дълбоко рядко откривам нещата, за които съм тръгнал и леко се разочаровам. За това понякога обичам да си стоя отгоре. Аз му казвам „късмет”(luck). "

неделя, 26 декември 2010 г.

Знания, формули..

Две седмици отново ходя пеш на работа и по пътя за там взех пак да си пиша. enjoy...
"Никой не знае. А ако все пак знае, то какво ? Познанието е нещо много относително и много преходно. Звучи колкото и клиширашно, до болка познато, толкова и всеки път различно. Ние сме някога там, а то.. винаги е намирало своя път. Път безкраен. Път с много въпросителни, но по-добре така, отколкото безразличиеото на ежедневието и път без цел и посока.
A времето неусетно се понася към безкрая. И тогава се замисляме за края. Почваме да се питаме, за едни ултиматни неща За всяка крайност и за всяка трайност. Опитваме се да въведем математически модел, в който да има кратност. Трябва единствено да не се разочароваме, когато все още не намираме тази ултиматна формула, тъй като с времето към нея се добавят нови константи, неизвестни. Измисляме си, понагласяме нещата и всичко идва на мястото си след време. Формулата с константите и неизвестните е пренаредена, с нов смисъл и сме забравили за старата. Мислим единствено как да подобрим новата. Върнем ли се назад, значи нещо се е объркало, а обърквациите, никога не са били нищо хубаво.
"

понеделник, 20 декември 2010 г.

H to the E

Г-н Никалай Тадароф снощи ми зададе една интересна тема. Да пиша когато съм в онова особено състояние на духа. То освен състояние стана и нещо като главна тема на писанието. А след това като прочетох и едно изречение във фйесбука, всичко си дойде на мястото. enjoy...

"Щом да обичаш, значи да страдаш -> да мразиш, значи да си щастлив?

Скоро прочетох това екзистенциално изречение за живота. Накара ме да се замисля, колко по-лесно е да мразиш обичайки, отколкото да обичаш мразейки. Няма по-добро чувство от това всичко да е в краката ти, а то ще застане там само когато го накараш. Всички се питат колко точно е тънка разликата между любовта и омразата, но по някога аз не виждам ясно разграничение между двете. Има любов към омразата, омраза към любовта. Всичко е една игра на думи, в която ти си победител ако можеш да изпревариш нещата. Да си първият от горе, защото от там всичко може да изглежда малко, но по-добре така отколкото да трябва коленичиш некиму.
"

сряда, 15 декември 2010 г.

Студ

Публикация номер 125 и втора година за Eeyore's Thoughts. Зима си е, студено е. Благодаря на всички, които следят често или поне малко блога. За 2 години сте около 100на човека по мои сметки, което никак не е зле. Някой ден ще издам "Мемоарите на едно Йори" и тогава ще знам, че поне някой е чел нещо от тях. enjoy...

"Малко е студено. Как ли мога да се стопля? Кой ли може да ме стопли. Днес всеки си оставя я душата в хладилника, я просто обича снежните виелици. А аз искам просто на топличко. А сега вечер поемам по тъмните и студени пътеки към познатото непознато. А там е.. студено. Но не настръхвам от студа, а от топлината. Не треперя от студа, а от топлината.
Студът не е сив, но не е и бял. Не може да го измерим с малко или много. За всеки той е различен. Няма как да знаем, какво, кога, как и защо. Колкото и да се опитваме, разни хора – разни идеали, по разно време в разни ситуации. Рано или късно.
Дали търсим отговора в студа, дали в топлината ? Дали въпросите ни са студени или пък стоплят душата ? Дали си играем със студеното ни „аз”, за да постигнем топлина? Кой знае. Само знам, че всеки студ е началото и краят, а топлината това, което има между тях.
"

неделя, 12 декември 2010 г.

Идея

С наближаването на втората годишнина на Eeyore's Thoughts, творческият порив в мен отново взе да извисява глас. enjoy...
"Важна е идеята. Тя може би е идеала. Може и да е просто идея без цел. Може да е просто една забравена усмивка. Идеал, който не трябва само да гоним, а да изживеем. Идеалната усмивка за идеалната идея.
А какво точно е тя ? Мисля, че е нещо като тънката граница между реалността и фантазията.
Не всичко е черно и бяло. Розово или сиво. Има много различни начини за да покажем едно единствено нещо. Взимаме нещо старо. Харесваме си го. Опитваме се да го променим като добавим нещо ново. Не се знае дали ще проработи, но пък си струва риска. Все пак не е като да мислим всичко от начало.
Всичко е неясно. Няма нито начална, нито крайна дестинация. Има само идея. Понякога тя натоварва, понякога ни дава желание. Това, което ни трябва да знаем е това, което можем да бъдем. А е така, защото няма винаги да е „всичко или нищо” , „ сега или никога”. А като е така е много по-приятно да се отдадем на „сега” и да не ни трябва да знаем нищо друго."

неделя, 5 декември 2010 г.

Само..какво

Вчера имах интересна, задълбочено интелектуална среща, на която бяха анализирани доста проникновени размисли за бита, интелектуалната деградация и т.н. Единият ми събеседник ми зададе интересна тема за писане. Самоубийство. Ей това написах аз на примависта. enjoy...

"Самоубийство. Точка. Звучи ми малко повече като многоточие. Няма как де. Всеки ден се самоубиваме и самоунищоваме по малко. Сами избираме своята отрова. Но пък я приемаме и това ни прави по-малко нещастни. Има какво още да се иска, но Раят може да почака. Има достатъчно от него и тук. Всяко ново самоубийство, води до появата на една нова перспектива за деня.
Трудно е да се каже какво точно му е хубавото на този избор. Но за да го има като опция значи има своят чар. Би било чудесно обаче той да остане дълбоко скрит за нас.
Не знам дали има философски поглед над всичко това. В опита си да запазим добрия спомен за миналото, лишаваме себе си от бъдещето. Кому е нужно ? Защо това убийство на емоцията ? Огледай се, ослушай се и ако я няма, тогава премини нататък. Забрави вечността и приеми днешният ден, толкова хубав колкото е. А утре още по-самоубийствено се хвърли в океана от емоции.
"