събота, 31 януари 2009 г.

Йеленцето каза : хубаво е човек да отделя време да си спомня

И да.. наистина е така

Ех спомени спомени, мои детски спомени. Как нахлухте в мен. Как оставихте в мен пряитен полъх на младост. Как отново усмивката се върна на лицето ми. Как се смея от сърце и чувствам, че съм живял както искам,а не както трябва. Какво ли щях да правя ако ви нямаше. Какво ли щях да разказвам един ден. Какво ли щях да съпреживявам с моите другари един ден.
Живея с вас и не подозирам, че сте вътре в мен. Но когато излезете на яве. Чудеса от героизъм, чудеса от тъпотия, ..просто тъпотия. Нима някой може да ми предложи нещо по-добро от моите щастливи детски години. Аз не бих искал да разменя нито един ден от тогава за нещо.. Не е било като приказка, нито като филм, но за да постигнеш нещо добро първо трябва да минеш през няколко лоши неща.
Блясъкът на непорочният детски ум, начина му да пресъздаде една история по стотици различни начина за да изглежда тя по-реална или по-скоро..по-вдъхновщяваща останалите винаги са ме радвали. Спомних си, кога реално написах първата си „пиеса”. Беше твърде отдавна. Тринайсет дъгли години. Още тогава бях решил, че няма да съм комерсиален автор и още тогава ги оставих без хепи енд, при което останах и недооценен, но самият факт, че можах да съм сценарист и режисьор на такова събитие, бе достатъчно удволетворение за малката ми добра детска душичка.
Никога няма да забравя моментите, в които са ме подхвърляли на ръце. Никога няма да забравя първите си детски влюбвания. Никога няма да забравя лицата на онези, които когато съм бил малък са ми направили нещо лошо. Никога няма да забравя безкрайните часове прекарани в жомънка или стражари и апаши..или всички онези игри, които са ме/ни карали да кипим от енергия и радост.
Всичките рани, смях, любовни несполуки, приятели са имали своето време и своята отредена цел, за да ме изградят, да ме подготвят да се почувствам един ден човек. Да мога да живея...

четвъртък, 29 януари 2009 г.

Вдъхновявай за да бъдеш вдъхновяван

Такаа.. Та значи.. Иначе казано.. Да. Има няколко теми, на които винаги се опитвам да напиша нещо твърде хубаво и да се спра да пиша по тях тъй като стават банални вече. Те са банални от години, векове... но все пак са актуални и предполагам още известно време ще остане така. Аз лично мисля, че търпя развитие на писането си. Не всеки път пиша по-добри и по-смислени неща, но мога да пиша по-често, което за мен е положително нещо. Темите са любов, вдъхновение и разочарование. Трите са взаимно свързани разбира се, но и по трите може да се пише отделно, без да се намесват другите. И трите са достатъчен повод да пише някои. Този път е вдъхновението....

"Всеки ден поемаме път към вдъхновението. Търсим го. Опитваме нови неща. Ако ли не търсим ново вдъхновение. Но това пътуване не може да продължи вечно, защото все пак сме хора – уморяваме се и имаме нужда да починем. Да починем от себе си, да починем от другите.
Не можем да не грешим, но можем да спрем да се залъгваме. Не може да не се залъгваме, но трябва да спрем да идеализираме понякога. Не можем да спрем да идеализираме, но понякога грешим. И ето. Порочният кръг се завърта. Пътищата се пресичат и отново всичко се връща на мястото си така както си го оставил. За това е по-добре да оставяме само хубави неща. Ако тръгнем да горим мостовете зад себе си, в един момент няма да имаме на къде да вървим освен към небето..
Когато почнем да губим съвсем вдъхновението си идват от онези дни, в които се питаме „Дали заслужаваме всичко това, което ни се дава?” . И понякога наистина не е лошо да се замислим върху това, но не бива да задълбаваме, тъй като може да се изгубим в мислите си твърде безвъзвратно и може да започнем да си създаваме реалност, в която сами си живеем. Тогава отново трябва да потърсим вдъхновение. Най-добре е ако то само ни намери, но това не изключва варианта и ние да го потърсим.
Благодарим, когато ни спрат дъха. Спираме да благодарим, когато това взима да се превръща, в твърде сложен романс на вдъхновението. Намираме своят начин да бъдем по-малко нещастни, но и далеч по-малко щастливи. Почваме да живеем така всякаш нищо не се е случило. Вътрешно може и да не е така, но какво от това. Доказваме ли на другите, че можем и без... Значи сме успели да заблудим поне някого. След време ще заблудим и себе си и тогава... Вдъхновението ще изчезне.


"

вторник, 27 януари 2009 г.

И живота си тече..

Този път редакторският увод няма да бъде многословен както обикновено. "Вики Кристина Барселона". Хубав филм, хубав режисьор, хубави актьори. Лек и от части вдъхновяващ. Част от музата ми този път бе от там.. Enjoy..

"Живота тече. Щастливи сме сами по себе си. Намираме други хора, с които се чувстваме по-щастливи, но понякога все нещо липсва между нас. А когато намерим този липсващ елемент живота ни става някаква брилятно написана приказка. Приказка, в която искаме да поживеем и да попишем още малко и.. малко и... Но какво ли става ако елемента изчезне. Тогава какво? Дали трябва да намерим друг, който да замени този, който идеално знаем, че пасва най-добре. На дали. Елемент като този, може да бъде само заместител, но реакцията, която ще предизвика в нас никога няма да бъде същата.
И така мислите ни ще се примесват с реалността. Виждаме, чуваме, премисляме, чувстваме едно, говорим, вършим друго. Обичаме, мразим - всичко с причина. Ако чувстваме, то значи, че рано или късно ще заобичаме или намразим, границата е твърде тънка и изкуството да криволичиш по нея наричаме любов. Тъй като любовта не е само чудесните моменти и всичко като в роман, а е много неразбирателства, много скандали и много обич и компромиси и за преодоляването им.
Когато сме искрени и се опитваме да получим от живота това, което искаме не винаги се получава както искаме, но и онова „а какво ако бях..” го няма. Ако сме направили точно онова, което сме искали няма да водим борба със себе си всеки ден. Това разбира се може да се приложи както за много сериозни така и за не чак толкова сериозните ни питания към живота. Но все пка.. не трябва да злоупотребяваме с доверието му. Всеки сам трябва да усвои своята рамка, в която да се помести.
Виждаме блясъка на живота и нима трябва да се откажем от него? Не! И да искаме той няма да ни позволи. Ще го мразим, ще го обичаме, и често името му ще изричаме. Но докато той все още е там, знаем че го има, не ще предадем надеждите си и все пак.. Живота тече.
"

неделя, 25 януари 2009 г.

The battle of the writers

Правилата : 1 дума, 30 минути време за писане, неограничен брой символи
Думата : граници
Претендентите : Елчето,Йоренцето
Идеята : Хубава и дадена от Елчето, но опорочена и замърсена от мен
Самите неща : Първите няколко са на г-ца Кожухарова, а следващото, което е без особено абзаци е на г-н Георгиев

"И когато бензинът свършва..когато храната бъде изяждана, а водата пресушавана...и когато сърцето забравя, а лицето остарява...И дрехите се износват, а машините се чупят...А как не искам филмът да свършва...Защото с него ще свършат кадрите..и очите ще останат празни...

Купуваме си продължение, за да не бъдем спирани...Доливаме гориво, за да не изоставаме...И е достатъчно едно препятствие..за да ни спре..ограничи...унищожи.Нужно ни е пространство, време и вечност...за да поставяме свои граници и там..Търсим граници, за да копнеем да ги преминем..а щом прескочим оградата, се молим да се върнем.Продължаваме, за да купуваме...време, пространство..вечност..

Противоречим на поставените от света граници, за да докажем, че сме свободни...И доказвайки на другите независимостта си...се ограничаваме от собственото ни непреодолимо желание да променим нещо, в името на себе си..Затворници, обградени с лопати, ключове, храна, вода и любов, която не можем да си позволим да използваме...Мога, да...Знаейки какво мога, слагам черта на всичко, което никога няма да предположа, че може да бъде можено.

Защото "защото" започва твърде недовършено...някой каза така.

Без граници, ще сме животни, непознаващи дома, незнаещи, че само сърцето, имащо граници, живее свободно...в тях...Или както Санчо казва, дай ми свободата да ми бъде заповядвано...Така ще съм свободен да изпълнявам"

"Граници. Нашите граници. Границите на обществото. Какво можем да разбираме под граници. Трябва ли да се ограничаваме, когато не искаме. Трябва ли да ограничаваме другите или това е само начин да се защитим. Не знам и ти не знаеш. Той дали знае. Не винаги е нужно да имаме граници за да разберем кога трябва да спрем или кога да продължим въпреки общоприетите разбирания. Винаги може да искаме повече. Не винаги ще успяваме, но спрем ли да опитваме – какъв е смисълът изобщо, че някога сме тръгнали по пътят на „проба – грешка, проба-грешка”. Би трябвало всеки да може да прави това, което го кара да бъде щастлив, което го кара да се чувства пълноценен. Е не винаги е възможно всички да раздаваме щастие или постоянно да получаваме такова. Това може би са границите на реалността, но не и границите на желанията. Макар и да е казано, че „Пътят до Ада е послан с добри намерения.”, понякога не ни остава нищо по-добро от добрите ни намерения и желания.
Вдъхновяваме, биваме вдъхновявани. Граничм с глупостта, на границата на безмерното щастие сме. Кой определя кое е границата на нещата? Ние!Аз. Ти. Защо тогава си мислиш, че това е лудост. Че съм луд. Ти си луд. Ти си човекът, който отказва да види моите граници. А пък аз съм човекът, който отказва да приеме твоите. “Sky is the limit”, но дори и това си е ограничение, някои достигат и извън небето така, че няма нищо кой знае колко не възможно. Наистина всеки е малко луд и наистина когато намери някой луд колкото него иска да изпаднат в обща лудост наречена споделена любов.
Няма рамка, няма дума понякога с която можеш да сложиш нещо, да го опишеш. Както в сънищата чуваме и виждаме нещата, точно такива каквито искаме да бъдат, така и можем да размием границата между реалността и сънищата и да ги превърнем в реалност. За това биха били нужни доста усилия и доста сляпа вяра, но ако това е цената да открием един съвършено нов свят, в който се чувстваме по-добре, защо да не я платим..
Умираме и се прераждаме всеки ден и слагаме живота си в нови и нови граници. Ако спрат да са ни нужни, дали ще спрем да умираме, но да продължим да се прераждаме. Ако всеки от нас има смелостта да хване щастието за ръка, да целуне съдбата и да отпие глъдките щастие, да довъзпламени пламъкът в очите отсреща, дали това щяхме да наричаме любов или това, което ни задъхва и докарва лудо сърцебиене..
Границите са поставени за да могат да се измислят нови по-добри такива. Да можем в неествени ситуации, да дадем най-доброто на което сме способни, което разбира се трябва да се стремим да надхвърля до сега поставените стандарти. Спрем ли да се ограничаваме, премахнем ли преградката в мозъка ни, която ни казва – НЕ!, може би ще разберем какво е да сме истински щастливи или ако не истински щастливи то поне малко по-малко нещастни."

Train Thoughts

Заглавието само подсказва, но да поясня все пак. Мислите, които ми дойдоха предните 2-3 дни докато бях във влака. Няма нищо цялостно, но каквото такова. Малка творческа криза преживявам явно :D..

"„Извинявай”. Защо ? Има толкова много „извинявай” – искрени, предумишлени, влюбени, разкайващи се. Има толкова много прични да се извиним и толкова рядко го правим. Гордост, предразсъдъци, страх, глупост – безброй причини да не го направим.


Някой слуша, някой гледа, трети спи. Независимо какво правят, те са обединени от една идея.
Стоиш там в стаята. Чувстваш че си сам. Всъшност не си. Но все пак.. така се чувстваш.

Колкото и да се опитвам понякога да кажем какво чувстваме, какво искаме да направим, някой преди нас просто го е направил по-добре. В това няма нищо лошо, стига да намериш наистина абсолютно точните думи, които отговарят на това, което чувстваш.
Вина има култови фрази, които няма да остареят , но те вървят ръка за ръка с тези, които са изчерпали значението си твърде отдавна.


Стоим там и чакаме. Какво точно? Труден въпрос. Винаги е различно и винаги може да се сведе до едно единствено нещо. Чакаме отговор. Отговора на надеждите ни, отговора на мечтите ни, отговора на единственият ни въпрос.
Стоим там и се чудим. Какво точно ? Можем ли да притежаваме вечността? А ако може, тогава какво? Най-вероятно е чудено винаги да се чувстваш сигурен, но удовлетворението и насладата от това да получиш шанс, късмет е много по-голямо от това да вървиш по строго начертания си график.
"

петък, 23 януари 2009 г.

Браво на Евчо

Не че толкова ме мързи, но за да е автентичен цитатът ще си го пейстна така както си е. Не разбрах точно каква е историята му, но знам, че ми хареса достатъчно много. И така.. "[10:00:17 PM] Ево каза: Dali syn nerealen, dali nesbydnata me4ta , dali trepet otshumql ili zabraveno 4uvstvo.... dali glas zaglahvasht v dale4inata ili samata tq , tishinata.... kakvo to4no e neznam... no znam 4e mi lipsva ujasno vsi4ko svarzano s nam. dali pyteka opustqla, dali krystopat, dali nashite ulici pak shte se presekat >? Dali kruile silno 6te raztvorim , da;i visoko 6te letim ili v burq zlobna 6te popadnem i nadale4 edin ot frug 6te se otdale4im..... dali usmivkata mi topla pak shte tyrsish uiili zavinagi ot moite 4uvstva 6te se otyrsish? ... dali syn nerealen .... v burq za posledno te vidqh... ne me potyrsi ti obratno i togava az umrqh ....."

неделя, 18 януари 2009 г.

"Всеки ден да почва с теб и да свършва пак със теб, аз мечтая за това.."

И този път ще пропусна дългата редаторска вметка. Ще кажа само 3 думи сляти в абривиатура - П.И.Ф.

"И ето той отново пое своят път към залеза. Наоколо имаше само дръвчета, намокрени от вече топящият се сняг. Беше краят на един от онези топли януарски дни, в които се радваш на всичко и на всеки. И така. Пътуването към залеза.. Там го очакваше.. Хм. Очакваше го непознатото. Крепеше го надеждата и сляпата вяра в чудесата. Онова малко нещо наречено любов щеше да го съпътства през цялото пътуване, а дори и след него. Любовта към неизвестното, към това да раздава щастие.
Търсеше вдъхновение. И именно към това той се беше запътил. Отиваше да изпълни и обещание дадено твърде отдавна.
С всяка изминала минута се приближаваше и се сливаше със сянката си. Залезът се скриваше, но това не го демотивираше. Макар и да му минаваха само някакви странни и неухотни мисли, той все пак се съсредоточаваше върху главната си идея. Времето си играеше номера с него. Ту се забързваше, ту всякаш секундата течеше като минута – бавно и тягостно.
Беше студено. Музиката допълваше ефекта. Нещо определено му липсваше. Може би и доста хора знаеха какво. Той сигурно също знаеше, но го беше страх, беше го яд, да си признае. Питаше се дали не си губи врмето. Взираше се наоколо и макар да беше светло, навсякъде се виждаше само празнота. Все пак.. целта му беше някъде там, по-близко, близко.. Нямаше време за глупави риторични въпроси, като това дали си губи времето. Разбира се че – не. Може да правеше глупости в глупаво време, но със сигурност не си пилееше времето. Знаците макар и малко бяха на негова страна. А той вярваше в тях, защото през годините те бяха неговият най-сигурен пътеводител. Нямаше толкова общо със суеверието, колкото с правилното разчитане на простите истини на ежедневието.
И ето. Случи се. Безброй ослепителни светлини блуждаеха около него. Обстановката беше повече от магична. Всички души се бяха слели в една. Всички гласове се бяха слели в едно. Всеки поглед взираше едно. Всички потреперваха в един и същи момент и сладката нотка на удволетворение оставаше в сърцата им. Той се чудеше дали можеше да види по-красива гледка в момента. Да има по-високо удволетворено душевно състояние от това, в което той се намираше в момента. От това, в което всички се намираха. Имаше и мърморковци, които се опитваха да развалят всичко, но всички ги игнорираха достатъчно много за да не попречат на всеобщият делириум. Минута след минута ставаше все по-магично и все по-омайно. Беше толкова хубаво, че едва ли някой някога би могъл да го опише с думи. Милиони мисли минаваха през главата му и все пак една го съсредоточаваше – те,тя,то..
За никого там в момента не същестуваше друг свят, друга реалност. И това щеше да продължи още много дълго време. Време изпълнено с много красота, много идеи за сътворението, много истина и малко от каквото и да е било лошо нещо. Всичко каквото той кажеше се сбъдваше „Искам да..” и то вече беше факт. Може би само малката му доза песимизъм развали част от желанията му. За това той реши, че точно сега е любимец на съдбата и може да си пожелае каквото и да е. И все пак той запази правото си за едно последно желание, което най-силно искаше....
Всичко бе побеляло. Залезът го нямаше, а изгрева бе заел мястото му. Мечтите вече бяха реалност, а тя нещо вледеняващо красиво.

"

четвъртък, 15 януари 2009 г.

Ще имаш ли смелостта да сграбчиш щастието за ръката ?

Вървим ръка за ръка със съдбата. Тя е до нас. И когато ни пусне ръката, това може би трябва да е момента, в който да потърсим нечия друга. Понякога виждаме това, което е до нас, взираме се и все пак то остава някъде назад. Влюбваме се, забравяме, обичаме, мразим, изливаме си душата, нараняваме.. Правим много неща, за да се почувстваме добре и въпреки това понякога ни трябва малко повече от просто „нещо”. И тогава трябва трябва да си задаваме въпросите.. „Трябва ли да пренебрегна това, което мога да имам в момента за да мога да имам може би нещо по-хубаво в бъдещето? „. Какво пък ?
Дали сме рeалисти или оптимисти, дали търсим или вече сме намерили, дали мечтаем или просто живеем. Света е пълен с безброй възможности, който можем да бъдем, но ние въпреки това в един момент от нашето съществуване искаме да се ограничим до една. Тя. Нея.Възможността.
Понякога имаме нужда някой да ни покаже това, което ние самите не виждаме в себе си и това ще промени всичко. Никога няма да бъде като на филм, но и филма никога не би могъл да бъде толкова истински, колкото някой наш съкровен момент. Обичаме начина, по който другия мисли, обичаме начина, по който другия присвива очи или се усмихва, обичаме неговото присъствие в стаята. Това никога няма да го намерим в някой филм и не трябва и да искаме любовта ни да бъде такава.
Възможността да опознаеш някого е много примамлива и зашеметяваща от колкото просто да си паразит, който си избира нова жертва след като старата вече не му е така потребна. Възможността да бъдете щастливи може би все още ви очаква. Ще ви попитам пак – Ще я сграбчите ли за ръката и да се почуствате отново..живи ? ...

сряда, 14 януари 2009 г.

"Чао. До нови срещи :))"

Направих си една заслужена почивка от няколко дни. И ето. Дойде ми вдъхновение да попиша малко. И предните дни имах някакво, но не беше цяло като идея. А това си го написах на един дъх. Започна с една идея, завърши със съвсем различна, но както днес ми казаха "пресъздавам емоцията"..или по-скоро мога да я записам.. или нещо такова. В момента не ми се търси точно какво беше. Новото нещо не е голямо, но за това пък ми звучи позитивно (айде Мимс.. влачи. пак позитивизъм :D )..

"Можем ли да устoим на пламъците в очите ни? Когато те ни изгарят, влудяват, карат ни да не можем да мислим за друго. Колкото и неправилно и неподходящо да ни изглежда, струва ли си риска да пропуснем този момент?Сигурно ще има и други подобни, но точно като този – никога. Тръгваме си и отново се връщаме. Размишляваме. Тогава си задаваме отново въпроса – „А защо не?”. Защо – защото можем. „не”.. е неумстната част. Щом това ни прави щастливи – „Да, защото..”. Понякога нещата потръгват. Знае ли човек. Може и да се чувстваме неловко и да приказваме глупости постоянно, но все ще дойде момента и на нашата муза. Ще бъдем прегърнати от съдбата, ще бъдем оригинални и изобретателни. Ще благодарим за това, което сме имали или ще се мразим за това, което не сме направили. Но когато дойде моментът, в който нечии очи те погледнат и съвсем ясно прочетеш и чуеш „Искам да те видя отново”, трябва задължително да изживееш този момент, ако разбира се и твоите очи казват същото. „Чао до нови срещи”... "

петък, 9 януари 2009 г.

Първо трябва да се научим да живеем в мислите си и чак след това да ги направим реалност.

Пропуснах ден, но какво.. макар и машина за писане и аз съм човек :D. А и имаше още малко останала еуфория по малоумното клипче с танца. Заглавието на поста, а и на самото нещо освен, че е изречение от "нещото", а е и мисъл, която ми дойде снощи точно преди да си легна и я записах на телефона си да не я забравя. Не че е гениална и ще помогне за глада в Сумалия, но си е моя и за момента си ми харесва. Няма да ви държа повече в неведение..

Живота ни е много странно нещо. Как приятелите се оказват онези, които ни предават. Тези, които мразим заради техните идеали и цели, всъшност се оказват с не лоши приоритети когато разберем нещо ново за тях – нещо, което подхожда на нас самите. Всеки ден откриваме нови неща за живота и всеки ден затвърждаваме стари добре измислени идеи. Понякога почваме да се въртим в порочен кръг на отчаяние, друг път в неизбежна елипса от хубави моменти. Кръга е знака за съвършенство и тъй като ние можем да бъдем със съвършено ясна мисъл само когато трябва да помогнем на самите себе си да се избавим от някаква ситуация. А елипсата ще да е онзи кръг на щастие, който искаме да бъде, но тъй като тя ще да бъде щастието, е неизбежно да не е перфектна.
Понякога ни идват наистина брилянтни идеи за живота, но ни е страх да си ги помислим, че са осъществими. А друг път си мислим, че сме открили Гениалното нещо, но всъшност това е пълна глупост и като излезем от еуфорията си разбираме, че то може да бъде гениално единствено за тези, които не го разбират, а те понякога са твърде малко. Макар, че гениалността не би трябвало да се измерва в това как другите те оценяват, а в това какво личностно удволетворение ти носи твоето откритие. И за това може би истински гениалните хора са по-отчуждени от света.
Ние винаги отдаваме особено внимание на онези, които ни карат да мислим, да се замисляме. Имаме си приоритети, но винаги можем да ги загърбим малко ако нещо, което сме загърбили като „реалност” се случи. Какво става с нас? Едва ли някой има ясна представа. А ако се опитаме да си изградим представа за бъдещето, ние почваме да мислим твърде много, твърде често, твърде мащабно. Плануваме за твърде напред, за твърде нереални неща. Изглежда всичко трябва да стане така – „Първо трябва да се научим да живеем в мислите си и чак след това да ги направим реалност. „
Винаги в живота ни идват въпросите – Кога..? Защо..? Как..? и винаги те са с различно допълнение. Никога няма да има едно ултиматно „Защо” или друг въпрос. Тъй като живота ни представя много различни ъгли, много свои страни. Можем да продължим да живеем в своят филм, но това трябва все някога да свърши, да осъзнаем какво наистина сме искали да знаем с въпросите, които задаваме, а не какво сме си мислили, че трябва да узнаем. С времето макар и не много – помъдряваме за изборите си и оглупяваме за живота си като живот. Малцина разбира се могат да балансират между годините. Те се доверяват на своят импулс, бил той и грешен и за това не трябва, а и не съжаляват. Дано и ние да се поучим от грешките, които ще допуснем сега, за да можем да бъдем по-щастливи в бъдеще.

сряда, 7 януари 2009 г.

We are dance Gods

Днес ще ви представя една друга моя страна. Не само тази, която пише. Тъй като писането ми понякога (80%) от случаите е малко мрачничко, сега ще ви представя малко доза позитивизъм и зареждащо със с позитивна и олигофренска енергия ;)

Нещото

понеделник, 5 януари 2009 г.

Третия път се случва само, защото преди това се е случило 2 пъти и той е задължителен ;)

Както обещах.. и днес ще има пост на нещо реално написано на 4ти Януари. То беше първото нещо, което онзи ден написах и бе началото на един доста приличен цикъл от "произведения". Бях вдъхновен от една песен - П.И.Ф. - Времето внезапно спря, както и от още нещо не по-малко важно. Не е типичния мой стил с риторични въпроси и ето го..

Времето внезапно спря. Мислите въпреки това продължаваха да напират, искащи, мечтаещи, блуждаещи. Топлината бе навсякъде, но въпреки това имаше нещо ледено там. Може би това бяха студените жестове, може би неприятните помисли. Беше нужно да се уточни, кое точно забулваше топлината. Очарованието на момента не можеше да бъде изгубено просто така. Може би вали, може даже да се превърне в потоп, знае ли човек. Но сега кой сезон сме ? Сняг ли вали или майският дъжд се опитва да ме разхлади, че явно имам нужда.

Сантименталните спомени на един Йори

Днес не знам по каква причина почнах да си подреждам всички вехтории, които държа в чекмеджето си и ми дойде една идея. Тъй като си пазя понякога някакви неща да ми напомнят нещо и реших да си ги подредя и да ги снимам в няколко категории. Много интересни неща ми напомниха някои от тях. Доста бях позабравил. Категориите съм ги кръщавал с имена на сериали или филми :). Ами това е. Have Fun

Love or something like it
1 2 3 4 5

A Life in the Theater
1 2 3

Friends
1 2 3 4 5 6 7 8

Another Life
1 2 3 4 5 6

Малките неща и простите истини

Вчера, днес и утре нещата, които поствам са написани вчера (4ти Януари), но за да не ви омръзна ги поствам на малки порцийки. Предполагам тези дни ще напиша и още неща, тъй като ще съм твърде отегчен от "Неелектрични измервания" този иначе сууупер интересен предмет. Така че...дерзайте

"Малките неща и простите истини. Етова такива неща осмислят ежедневието ми. Не ми е нужно да познавам някога да за да мога да разбера езика на жестовете му. Всичко е там в малките неща и простите истини. И да не го осъзнаваме, те определят всяко наше действие. Винаги ще се намери някой глас, който да ни поучава, но никога не е задължително да следваме сляпо начертаната от него посока. Понякога сме луди за останалите, но това е нашият начин да покажем, че по своему се интересуваме и ни пука. Пътищата ни се разделят, но винаги знаем къде точно това е станало, както и знаем, че в един неочакван момент, те пак се събират, но винаги по различно време. И се питаме – Можем ли да бъдем толкова търпеливи ? Ще съберем ли куража да променим времето, когато то най-малко е в наша полза.. "

неделя, 4 януари 2009 г.

I'm tired of waiting An' closing my eyes

Някои читатели на блога искаха разкази.. Подарих им един за Коледа. Ето още един, но този не е за тях. За мен си е .. и може би за новите читатели на блога. Почти не съм си спестявал каквото и да е. Доста искреност има там.. И ако действителни събития и лица се познаят в разказа, то това по всяка вероятност е с умишлена цел.



„Пътят на връщане е дълъг. Мисълта вече не е толкова бистра и устремена към величие. Наоколо е топло и уютно. Какво се обърка”. Това бяха първите мисли на Явор. Той току що беше излязъл от някакъв необясним транс, в който бе последните няколко дни. Пътят сега наистина му се струваше по-дълъг. Може би защото сега беше сам. Идното му пътуване беше изпълнено с много въпроси, намерения, обещания. Не всичко бе минало както искаше, но той знаеше, че винаги има и вариант, който не бе обмислил добре и обикновенно именно той се случваше.
Какво щеше да прави когато достигне крайната си дестинация. Идея си нямаше. Знаеше какво не иска – да се връща към някой стар порок, който бе загърбил.
Днес той достатъчно пъти бе чул думите „Не знам”, „Не мога”, „Не искам”. Той самият ги употребяваше много често в миналото, в настоящето и се стараеше те да станат възможно по-малко в бъдещето.
Слушайки другите той виждаше себе си. Взирайки се и нахално вторачвайки се в очите им той виждаше объркването в сърцата им. Другите очакхваха да се случи нещо – душаха учестено, не можеха да намерят място на ръцете си, нервно чупеха пръсти, а когато нещо се случи – те неохотно се отдръпнаха. Това потдикна Явор да потъне в размисли. Дали той беше твърде припрян и твърде невнимателен и неучтив ? Колкото и да го мисли, както той самия казваше „Колко и да го мислиш, няма да помогне за това по-добре – недей.” Но цял живот той бе мислил, защо сега да престава? Явно нямаше как. И пак потъна в размисли.
Днес му бяха задали въпроса дали съжалява, но отговора му беше ясен, отчетлив и без капка съмнение – Не! Нямаше и защо да го прави. Макар и непредвидени, ситуациите, в които попадаше се оказваха интересни за разрешаване.
Той подпря глава на стъклото и присви усмивката, която го бе съпътствала от пробуждането му. Изглеждаше унил. Може и така да беше, но той нямаше да си го признае или да покаже – на тези, които го познаваха. Битието му го бе калило да се старае да върши всичко с оптимизъм. Беше намерил правилната формула, по която да оформя себе си от тук нататък.
Той отвори широко очи и се вторачи в пеизажа, отминаващите хора и всичко онова, което той не можеше да притежа, освен в мислите си. Там винаги намираше нови непознати кътчета, някои твърде мрачни да бъдат изкарани на показа, други твърде нежни за да може някой изобщо да ги разбере. Та той сам не може да побере мислите си, а какво ли оставаше някой – философски настроен да се опита да откликне на поривите му.
Пътуването продължаваше, той бе все така вглабен в себе си и завладян от някаква непонятна за него сила. Затвовреше ли си очите веднагически го спохождаше един колкото ясен, толкова и размит женски образ. Опитваше се да си спомни, опитваше се да забрави. Трябваше да му се напомни, трябваше да направи точно този избор. Защо ? Едва ли би могъл да го разбере, но и не му бе толкова нужно да си обяснява всичко(колкото и непреодолима нужда да го прави да изпитваше понякога) тъй като – „факт” .. , а дали след „факт”-а ще има точка или запетая той можеше само да се надява.
Около него зазвуча една позната нему песен. Много хубава балада, в която романтиката и нежността са описани по един доста явен и хубав начин. А именно, че иска да легне, до някога и да чува как сърцето му тупти, да не иска да затваря очи и да не заспива и да може да остане в този момент до края на света. Около него грейваха усмивки и явно от някакава съпричасност или нещо такова и по неговото лице се прокрадна, една едва забележима усмивка, но все пак и това беше нещо.

Макар и в мизерия , предишния път когато беше пътувал, той бе намерил много по-гоялм лукс в спохождащата го добра компания. Това беше и една от идеите м за живота – че не заобикалящите ни хора и предмети ни определят, а важностите, които им придаваме.
Мслите в главата му всякаш взеха да се изпаряват, идваха все по-бавно и по-бавно. Главта му всякаш беше празна. За двайсет минути той беше изгубил ума и дума. Очите му придобиха кървав цвятм клепачите му натежаваха, главата му щеше да експлодира. И ето – затвори очите и без да беше извикал - онзи женски лик пак се настани в мислите му. Явно тя щеше да остане там за известно време, въпреки всичко. И да се противеше, беше безсмислено, а и той явно нямаше намерения да упорства.
Часовете минаваха, хората идваха и си отиваха, някои се опитваха да оставят следа, други успяваха без дори да са подозирали. Явор гледаше и слушаше с безразличие. Трансът, който го бе заобладал предходните дни му се се струваше, някаква далечна отживелица. Денят се бе слял с нощта, мислите бяха прелели в мечти. Настоящето мигновено се превръщаше в минало, а миналото в идея за бъдещето.

събота, 3 януари 2009 г.

Любов.. и още нещо

Сутринта е. Събуждам се. Каква е първата ми мисъл? Хубава. Може би е мисълта, с която съм заспал, може и да не е, но все пак ето – тя ме събужда. Приятна тръпка полазва по цялото ми тяло когато се сетя, че е възможно и да успея. Недай си боже този път имам добро предчувствие. Дааа. Казах си – днес е денят! Ако не днес, то –кога ? Самото очарование, което ми носи тази мисъл ме кара да се размечтавам, носи ми онази съставка, която ми липсва за да искря от щастие. Ето.. пресягам се в нищото и някаква магична топлина започва да сгрява ръката ми, а после и цялото ми съществувание. Тя ми се усмихва. Ах колко прекрасно. Значи все пак има надежда. Знаех си! Е навярно, след срещата с нея ще се рея цял ден и цяла нощ в облаците и няма да мога за миг да си помисля за нещо друго, а ако примигна, то за времето, в което очите ми са затворение за света, ще виждам само нея – колкото далеч толкова и близо. Може да звучи смешно и наивно, но искам тя винаги да е до мен. Когато заспивам тя да е до мен и когато се събудя сутрин тя да ми се усмихва и да прави денят ми по-позитивен и изпълнен с надежда. Да докосна устни до нея и .. блаженство, изваяно от боговете..

Този път описанието или нещо таковата ще е след поста, тъй като ще си/ви разваля цялото удоволствие. Ето я и нея