неделя, 25 януари 2009 г.

The battle of the writers

Правилата : 1 дума, 30 минути време за писане, неограничен брой символи
Думата : граници
Претендентите : Елчето,Йоренцето
Идеята : Хубава и дадена от Елчето, но опорочена и замърсена от мен
Самите неща : Първите няколко са на г-ца Кожухарова, а следващото, което е без особено абзаци е на г-н Георгиев

"И когато бензинът свършва..когато храната бъде изяждана, а водата пресушавана...и когато сърцето забравя, а лицето остарява...И дрехите се износват, а машините се чупят...А как не искам филмът да свършва...Защото с него ще свършат кадрите..и очите ще останат празни...

Купуваме си продължение, за да не бъдем спирани...Доливаме гориво, за да не изоставаме...И е достатъчно едно препятствие..за да ни спре..ограничи...унищожи.Нужно ни е пространство, време и вечност...за да поставяме свои граници и там..Търсим граници, за да копнеем да ги преминем..а щом прескочим оградата, се молим да се върнем.Продължаваме, за да купуваме...време, пространство..вечност..

Противоречим на поставените от света граници, за да докажем, че сме свободни...И доказвайки на другите независимостта си...се ограничаваме от собственото ни непреодолимо желание да променим нещо, в името на себе си..Затворници, обградени с лопати, ключове, храна, вода и любов, която не можем да си позволим да използваме...Мога, да...Знаейки какво мога, слагам черта на всичко, което никога няма да предположа, че може да бъде можено.

Защото "защото" започва твърде недовършено...някой каза така.

Без граници, ще сме животни, непознаващи дома, незнаещи, че само сърцето, имащо граници, живее свободно...в тях...Или както Санчо казва, дай ми свободата да ми бъде заповядвано...Така ще съм свободен да изпълнявам"

"Граници. Нашите граници. Границите на обществото. Какво можем да разбираме под граници. Трябва ли да се ограничаваме, когато не искаме. Трябва ли да ограничаваме другите или това е само начин да се защитим. Не знам и ти не знаеш. Той дали знае. Не винаги е нужно да имаме граници за да разберем кога трябва да спрем или кога да продължим въпреки общоприетите разбирания. Винаги може да искаме повече. Не винаги ще успяваме, но спрем ли да опитваме – какъв е смисълът изобщо, че някога сме тръгнали по пътят на „проба – грешка, проба-грешка”. Би трябвало всеки да може да прави това, което го кара да бъде щастлив, което го кара да се чувства пълноценен. Е не винаги е възможно всички да раздаваме щастие или постоянно да получаваме такова. Това може би са границите на реалността, но не и границите на желанията. Макар и да е казано, че „Пътят до Ада е послан с добри намерения.”, понякога не ни остава нищо по-добро от добрите ни намерения и желания.
Вдъхновяваме, биваме вдъхновявани. Граничм с глупостта, на границата на безмерното щастие сме. Кой определя кое е границата на нещата? Ние!Аз. Ти. Защо тогава си мислиш, че това е лудост. Че съм луд. Ти си луд. Ти си човекът, който отказва да види моите граници. А пък аз съм човекът, който отказва да приеме твоите. “Sky is the limit”, но дори и това си е ограничение, някои достигат и извън небето така, че няма нищо кой знае колко не възможно. Наистина всеки е малко луд и наистина когато намери някой луд колкото него иска да изпаднат в обща лудост наречена споделена любов.
Няма рамка, няма дума понякога с която можеш да сложиш нещо, да го опишеш. Както в сънищата чуваме и виждаме нещата, точно такива каквито искаме да бъдат, така и можем да размием границата между реалността и сънищата и да ги превърнем в реалност. За това биха били нужни доста усилия и доста сляпа вяра, но ако това е цената да открием един съвършено нов свят, в който се чувстваме по-добре, защо да не я платим..
Умираме и се прераждаме всеки ден и слагаме живота си в нови и нови граници. Ако спрат да са ни нужни, дали ще спрем да умираме, но да продължим да се прераждаме. Ако всеки от нас има смелостта да хване щастието за ръка, да целуне съдбата и да отпие глъдките щастие, да довъзпламени пламъкът в очите отсреща, дали това щяхме да наричаме любов или това, което ни задъхва и докарва лудо сърцебиене..
Границите са поставени за да могат да се измислят нови по-добри такива. Да можем в неествени ситуации, да дадем най-доброто на което сме способни, което разбира се трябва да се стремим да надхвърля до сега поставените стандарти. Спрем ли да се ограничаваме, премахнем ли преградката в мозъка ни, която ни казва – НЕ!, може би ще разберем какво е да сме истински щастливи или ако не истински щастливи то поне малко по-малко нещастни."

Няма коментари:

Публикуване на коментар