Докато се прибирах снощи към нас и нямах как да си запиша мислите някъде, тъй като дори и батерията на гсм-а ми ме остави, ми дойде тази мисъл в главата. За мое щастие я запомних и веднага я записах, докато не изчезне в безкрая. enjoy...
"Едната гледна точка – невъзможна. Хората около нас понякога виждат неща, които ние не можем. Но пък и виждат такива, които са много далеч от реалността. Те му казват „перфектно съвпадение” (perfect match). Там идва нашата гледна точка. Ние искаме и виждаме много по-малко, но пък много по-дълбоко. Ограничени в неограниченото. Свободни да виждаме, макар и заслепени. Ние му казваме „просто съвпадение” (coincidence). Тъй като не всичко е едно цяло има освен общи гледни точки, поне две индивидиуални моята и нейната/неговата. Нейната/неговата гледна точка. Тя/той вижда това, което изнася. А гледа да й изнася по-романтичната неща на нещата. За това и отговорите са по-прозрачни, по-незадоволяващи, но пък временно доста по-красиви. И именно заради това тя/той го наричат „съдба”(faith). И идва моята/твоята гледна точка на нещата. Аз и ти приличаме малко на „ние”. Не мога да видя всичко, което става около мен. Мога да имам реална престава за нещата, до толкова до колкото съм решил да се задълбоча. Този избор е малко труден, защото когато почна да ровя по-дълбоко рядко откривам нещата, за които съм тръгнал и леко се разочаровам. За това понякога обичам да си стоя отгоре. Аз му казвам „късмет”(luck). "
вторник, 28 декември 2010 г.
неделя, 26 декември 2010 г.
Знания, формули..
Две седмици отново ходя пеш на работа и по пътя за там взех пак да си пиша. enjoy...
"Никой не знае. А ако все пак знае, то какво ? Познанието е нещо много относително и много преходно. Звучи колкото и клиширашно, до болка познато, толкова и всеки път различно. Ние сме някога там, а то.. винаги е намирало своя път. Път безкраен. Път с много въпросителни, но по-добре така, отколкото безразличиеото на ежедневието и път без цел и посока.
A времето неусетно се понася към безкрая. И тогава се замисляме за края. Почваме да се питаме, за едни ултиматни неща За всяка крайност и за всяка трайност. Опитваме се да въведем математически модел, в който да има кратност. Трябва единствено да не се разочароваме, когато все още не намираме тази ултиматна формула, тъй като с времето към нея се добавят нови константи, неизвестни. Измисляме си, понагласяме нещата и всичко идва на мястото си след време. Формулата с константите и неизвестните е пренаредена, с нов смисъл и сме забравили за старата. Мислим единствено как да подобрим новата. Върнем ли се назад, значи нещо се е объркало, а обърквациите, никога не са били нищо хубаво.
"
"Никой не знае. А ако все пак знае, то какво ? Познанието е нещо много относително и много преходно. Звучи колкото и клиширашно, до болка познато, толкова и всеки път различно. Ние сме някога там, а то.. винаги е намирало своя път. Път безкраен. Път с много въпросителни, но по-добре така, отколкото безразличиеото на ежедневието и път без цел и посока.
A времето неусетно се понася към безкрая. И тогава се замисляме за края. Почваме да се питаме, за едни ултиматни неща За всяка крайност и за всяка трайност. Опитваме се да въведем математически модел, в който да има кратност. Трябва единствено да не се разочароваме, когато все още не намираме тази ултиматна формула, тъй като с времето към нея се добавят нови константи, неизвестни. Измисляме си, понагласяме нещата и всичко идва на мястото си след време. Формулата с константите и неизвестните е пренаредена, с нов смисъл и сме забравили за старата. Мислим единствено как да подобрим новата. Върнем ли се назад, значи нещо се е объркало, а обърквациите, никога не са били нищо хубаво.
"
понеделник, 20 декември 2010 г.
H to the E
Г-н Никалай Тадароф снощи ми зададе една интересна тема. Да пиша когато съм в онова особено състояние на духа. То освен състояние стана и нещо като главна тема на писанието. А след това като прочетох и едно изречение във фйесбука, всичко си дойде на мястото. enjoy...
"Щом да обичаш, значи да страдаш -> да мразиш, значи да си щастлив?
Скоро прочетох това екзистенциално изречение за живота. Накара ме да се замисля, колко по-лесно е да мразиш обичайки, отколкото да обичаш мразейки. Няма по-добро чувство от това всичко да е в краката ти, а то ще застане там само когато го накараш. Всички се питат колко точно е тънка разликата между любовта и омразата, но по някога аз не виждам ясно разграничение между двете. Има любов към омразата, омраза към любовта. Всичко е една игра на думи, в която ти си победител ако можеш да изпревариш нещата. Да си първият от горе, защото от там всичко може да изглежда малко, но по-добре така отколкото да трябва коленичиш некиму.
"
"Щом да обичаш, значи да страдаш -> да мразиш, значи да си щастлив?
Скоро прочетох това екзистенциално изречение за живота. Накара ме да се замисля, колко по-лесно е да мразиш обичайки, отколкото да обичаш мразейки. Няма по-добро чувство от това всичко да е в краката ти, а то ще застане там само когато го накараш. Всички се питат колко точно е тънка разликата между любовта и омразата, но по някога аз не виждам ясно разграничение между двете. Има любов към омразата, омраза към любовта. Всичко е една игра на думи, в която ти си победител ако можеш да изпревариш нещата. Да си първият от горе, защото от там всичко може да изглежда малко, но по-добре така отколкото да трябва коленичиш некиму.
"
сряда, 15 декември 2010 г.
Студ
Публикация номер 125 и втора година за Eeyore's Thoughts. Зима си е, студено е. Благодаря на всички, които следят често или поне малко блога. За 2 години сте около 100на човека по мои сметки, което никак не е зле. Някой ден ще издам "Мемоарите на едно Йори" и тогава ще знам, че поне някой е чел нещо от тях. enjoy...
"Малко е студено. Как ли мога да се стопля? Кой ли може да ме стопли. Днес всеки си оставя я душата в хладилника, я просто обича снежните виелици. А аз искам просто на топличко. А сега вечер поемам по тъмните и студени пътеки към познатото непознато. А там е.. студено. Но не настръхвам от студа, а от топлината. Не треперя от студа, а от топлината.
Студът не е сив, но не е и бял. Не може да го измерим с малко или много. За всеки той е различен. Няма как да знаем, какво, кога, как и защо. Колкото и да се опитваме, разни хора – разни идеали, по разно време в разни ситуации. Рано или късно.
Дали търсим отговора в студа, дали в топлината ? Дали въпросите ни са студени или пък стоплят душата ? Дали си играем със студеното ни „аз”, за да постигнем топлина? Кой знае. Само знам, че всеки студ е началото и краят, а топлината това, което има между тях.
"
"Малко е студено. Как ли мога да се стопля? Кой ли може да ме стопли. Днес всеки си оставя я душата в хладилника, я просто обича снежните виелици. А аз искам просто на топличко. А сега вечер поемам по тъмните и студени пътеки към познатото непознато. А там е.. студено. Но не настръхвам от студа, а от топлината. Не треперя от студа, а от топлината.
Студът не е сив, но не е и бял. Не може да го измерим с малко или много. За всеки той е различен. Няма как да знаем, какво, кога, как и защо. Колкото и да се опитваме, разни хора – разни идеали, по разно време в разни ситуации. Рано или късно.
Дали търсим отговора в студа, дали в топлината ? Дали въпросите ни са студени или пък стоплят душата ? Дали си играем със студеното ни „аз”, за да постигнем топлина? Кой знае. Само знам, че всеки студ е началото и краят, а топлината това, което има между тях.
"
неделя, 12 декември 2010 г.
Идея
С наближаването на втората годишнина на Eeyore's Thoughts, творческият порив в мен отново взе да извисява глас. enjoy...
"Важна е идеята. Тя може би е идеала. Може и да е просто идея без цел. Може да е просто една забравена усмивка. Идеал, който не трябва само да гоним, а да изживеем. Идеалната усмивка за идеалната идея.
А какво точно е тя ? Мисля, че е нещо като тънката граница между реалността и фантазията.
Не всичко е черно и бяло. Розово или сиво. Има много различни начини за да покажем едно единствено нещо. Взимаме нещо старо. Харесваме си го. Опитваме се да го променим като добавим нещо ново. Не се знае дали ще проработи, но пък си струва риска. Все пак не е като да мислим всичко от начало.
Всичко е неясно. Няма нито начална, нито крайна дестинация. Има само идея. Понякога тя натоварва, понякога ни дава желание. Това, което ни трябва да знаем е това, което можем да бъдем. А е така, защото няма винаги да е „всичко или нищо” , „ сега или никога”. А като е така е много по-приятно да се отдадем на „сега” и да не ни трябва да знаем нищо друго."
"Важна е идеята. Тя може би е идеала. Може и да е просто идея без цел. Може да е просто една забравена усмивка. Идеал, който не трябва само да гоним, а да изживеем. Идеалната усмивка за идеалната идея.
А какво точно е тя ? Мисля, че е нещо като тънката граница между реалността и фантазията.
Не всичко е черно и бяло. Розово или сиво. Има много различни начини за да покажем едно единствено нещо. Взимаме нещо старо. Харесваме си го. Опитваме се да го променим като добавим нещо ново. Не се знае дали ще проработи, но пък си струва риска. Все пак не е като да мислим всичко от начало.
Всичко е неясно. Няма нито начална, нито крайна дестинация. Има само идея. Понякога тя натоварва, понякога ни дава желание. Това, което ни трябва да знаем е това, което можем да бъдем. А е така, защото няма винаги да е „всичко или нищо” , „ сега или никога”. А като е така е много по-приятно да се отдадем на „сега” и да не ни трябва да знаем нищо друго."
неделя, 5 декември 2010 г.
Само..какво
Вчера имах интересна, задълбочено интелектуална среща, на която бяха анализирани доста проникновени размисли за бита, интелектуалната деградация и т.н. Единият ми събеседник ми зададе интересна тема за писане. Самоубийство. Ей това написах аз на примависта. enjoy...
"Самоубийство. Точка. Звучи ми малко повече като многоточие. Няма как де. Всеки ден се самоубиваме и самоунищоваме по малко. Сами избираме своята отрова. Но пък я приемаме и това ни прави по-малко нещастни. Има какво още да се иска, но Раят може да почака. Има достатъчно от него и тук. Всяко ново самоубийство, води до появата на една нова перспектива за деня.
Трудно е да се каже какво точно му е хубавото на този избор. Но за да го има като опция значи има своят чар. Би било чудесно обаче той да остане дълбоко скрит за нас.
Не знам дали има философски поглед над всичко това. В опита си да запазим добрия спомен за миналото, лишаваме себе си от бъдещето. Кому е нужно ? Защо това убийство на емоцията ? Огледай се, ослушай се и ако я няма, тогава премини нататък. Забрави вечността и приеми днешният ден, толкова хубав колкото е. А утре още по-самоубийствено се хвърли в океана от емоции.
"
"Самоубийство. Точка. Звучи ми малко повече като многоточие. Няма как де. Всеки ден се самоубиваме и самоунищоваме по малко. Сами избираме своята отрова. Но пък я приемаме и това ни прави по-малко нещастни. Има какво още да се иска, но Раят може да почака. Има достатъчно от него и тук. Всяко ново самоубийство, води до появата на една нова перспектива за деня.
Трудно е да се каже какво точно му е хубавото на този избор. Но за да го има като опция значи има своят чар. Би било чудесно обаче той да остане дълбоко скрит за нас.
Не знам дали има философски поглед над всичко това. В опита си да запазим добрия спомен за миналото, лишаваме себе си от бъдещето. Кому е нужно ? Защо това убийство на емоцията ? Огледай се, ослушай се и ако я няма, тогава премини нататък. Забрави вечността и приеми днешният ден, толкова хубав колкото е. А утре още по-самоубийствено се хвърли в океана от емоции.
"
вторник, 2 ноември 2010 г.
Писателски клуб "Малко емо" Кръстец
Имахме една интересна авторска вечер, да не кажа сутрин. Благодаря, за което на Ники и Наталия. Ами..enjoy...
"Летим. Летим. И кацаме. Искаме да полетим. А дори не подозираме колко малко ни дели от шеметния, безмоторен, безумно опасен и въпреки това кратък и красив полет. Малки неща и още по-...големи нови значения на „удивление”. А пък ако в нашия си полет срещнем нечий друг, какво по-подходящо да полетим заедно, било и то както знаем за кратко, но пък за много хубаво.
Сигурно ще поставим много многоточия от полет до полет, но след това следват няколко хубави изречения. Несвързани, неразбрани за повечето хора, но пък наши си. Незаменими. Неповторими .. силно казано, но пък защо не ?
Ще се лутаме, ще се лутаме. Ще обещаваме, но колко ще изпълняваме ? Ще си задаваме екзистенциални въпроси, но кой знае на колко от тях ще намерим задоволяващ ни и адекватен отговор. Всеки ще има какво да каже. Все ще имаме въглени за разпалване, огън за поддържане. Или иначе казано нещо, което да ни интересува достатъчно много, за да отделяме времето си специално за него. А времето си е наше. И се случва така, че другите крадат от него. Понякога с наше позволение, понякога без. Но пък сигурно ще е за добро.
Знаем, че ненаказано добро – няма. Въпреки това, доброто си го вършим и нека пък да сме най-лошите и най-„наказаните”. За едните усмивки чужди най-доброто ще дадем.
Все някога ще надникнем в нечии чужди мечти и идеали. Какво ли ще открием там ? Дали ще ни хареса ? Дали ще можем да шепнем в ухото на фантазиите чужди ? Само онова... времето знае. Само то ще каже. Единственото е....
"
"Летим. Летим. И кацаме. Искаме да полетим. А дори не подозираме колко малко ни дели от шеметния, безмоторен, безумно опасен и въпреки това кратък и красив полет. Малки неща и още по-...големи нови значения на „удивление”. А пък ако в нашия си полет срещнем нечий друг, какво по-подходящо да полетим заедно, било и то както знаем за кратко, но пък за много хубаво.
Сигурно ще поставим много многоточия от полет до полет, но след това следват няколко хубави изречения. Несвързани, неразбрани за повечето хора, но пък наши си. Незаменими. Неповторими .. силно казано, но пък защо не ?
Ще се лутаме, ще се лутаме. Ще обещаваме, но колко ще изпълняваме ? Ще си задаваме екзистенциални въпроси, но кой знае на колко от тях ще намерим задоволяващ ни и адекватен отговор. Всеки ще има какво да каже. Все ще имаме въглени за разпалване, огън за поддържане. Или иначе казано нещо, което да ни интересува достатъчно много, за да отделяме времето си специално за него. А времето си е наше. И се случва така, че другите крадат от него. Понякога с наше позволение, понякога без. Но пък сигурно ще е за добро.
Знаем, че ненаказано добро – няма. Въпреки това, доброто си го вършим и нека пък да сме най-лошите и най-„наказаните”. За едните усмивки чужди най-доброто ще дадем.
Все някога ще надникнем в нечии чужди мечти и идеали. Какво ли ще открием там ? Дали ще ни хареса ? Дали ще можем да шепнем в ухото на фантазиите чужди ? Само онова... времето знае. Само то ще каже. Единственото е....
"
сряда, 27 октомври 2010 г.
Душата
Лиричния ми отдушник си заслужи .... enjoy...
"И така ден след ден, всичко е красиво, всичко има своята цена. Всеки я знае и ако е достатъчно щастлив, не гледа в съседните витрини, кое как се оценя. Душата била безценна казват. Макар и нещо, което не притежаваме, все пак е най-ценната разменна монета. Все по-малко и малко може да я усетим у някой друг. А когато го направим това е за нас едва ли не екстаза на живота ни и вплитаме ежедневието си в един лирично-романтичен свят на недоизказани, но въпреки това красиви моменти. Какво искаме да кажем с това ? Това, че всеки може да обича. Въпроса е да обичаш с душа. А дали ще ставаш всяка сутрин да носиш закуска и дали ще правиш всяка вечер релаксираш масаж, не е чак толкова важно. Важна е.. коя ?.."
"И така ден след ден, всичко е красиво, всичко има своята цена. Всеки я знае и ако е достатъчно щастлив, не гледа в съседните витрини, кое как се оценя. Душата била безценна казват. Макар и нещо, което не притежаваме, все пак е най-ценната разменна монета. Все по-малко и малко може да я усетим у някой друг. А когато го направим това е за нас едва ли не екстаза на живота ни и вплитаме ежедневието си в един лирично-романтичен свят на недоизказани, но въпреки това красиви моменти. Какво искаме да кажем с това ? Това, че всеки може да обича. Въпроса е да обичаш с душа. А дали ще ставаш всяка сутрин да носиш закуска и дали ще правиш всяка вечер релаксираш масаж, не е чак толкова важно. Важна е.. коя ?.."
четвъртък, 21 октомври 2010 г.
Есен
Прибирах се след репетиция и след по бира след репетиция и какво пък видя в тези листа болния ми мозък.. enjoy...
"Есен е. Вече. Прибирах се и видях нещо, което всеки е виждал, но му обръща такова внимание. Вятъря подреждаше листата в няколко последователни, перфектно оформени купчини. Листата, които са събирали мъдрост през пролетта и лятото. Нещата, които са ни са случили през този период май са точно тези листа. А есенният вятър е равносметката, която си правим. Какво сме научили. Какво сме събрали. Кое в коя купчина бихме сложили. Ще има ли неща, които все пак ще останат извън купчината и ще се чудим къде точно да сложим."
"Есен е. Вече. Прибирах се и видях нещо, което всеки е виждал, но му обръща такова внимание. Вятъря подреждаше листата в няколко последователни, перфектно оформени купчини. Листата, които са събирали мъдрост през пролетта и лятото. Нещата, които са ни са случили през този период май са точно тези листа. А есенният вятър е равносметката, която си правим. Какво сме научили. Какво сме събрали. Кое в коя купчина бихме сложили. Ще има ли неща, които все пак ще останат извън купчината и ще се чудим къде точно да сложим."
понеделник, 18 октомври 2010 г.
There always be a little something..
Всичко тръгна от заглавието, което ми дойде като изречение вчера. А днес ми дойде останалата част от вдъхновението.. enjoy...
"Онези малки неща, които променят ежедневието ни. Онези, които го спират. Онези, които рядко виждаме. Онези, които сме забравили. Онези, които не искаме да забравим. Онези, в които се взираме във всеки един момент. Онези, които го забързват. Всичко тръгва в една посока и може да се извърти пак така, че да сме в точка А.
Винаги ще има нещо малко. Нещо, което ще ни човърка. Нещо, което и да отричаме, да изтриваме, не бихме могли да изтръгнем. Идва и неизбежния въпрос. Дори и там, дори и да не може да ги изтръгнем, колко големи са точно тези малки неща? Ако все пак излезе на яве, то достатъчно голямо ли ще бъде ?"
"Онези малки неща, които променят ежедневието ни. Онези, които го спират. Онези, които рядко виждаме. Онези, които сме забравили. Онези, които не искаме да забравим. Онези, в които се взираме във всеки един момент. Онези, които го забързват. Всичко тръгва в една посока и може да се извърти пак така, че да сме в точка А.
Винаги ще има нещо малко. Нещо, което ще ни човърка. Нещо, което и да отричаме, да изтриваме, не бихме могли да изтръгнем. Идва и неизбежния въпрос. Дори и там, дори и да не може да ги изтръгнем, колко големи са точно тези малки неща? Ако все пак излезе на яве, то достатъчно голямо ли ще бъде ?"
понеделник, 11 октомври 2010 г.
Изгубените кламери
Легенда : Намерен кламер носи щастие. (край на легендата). enjoy..
"Изгубен кламер, вграден на жп гарата. – Щастието идва и ако бързо не се качиш, то си заминава ? Сигурно ще има и друг влак, но колкото по-далечна е дестинацията – толкова по-малко и по-на-рядко става той. За това по-добре билет с глоба, отколкото да чакаме неясен брой часове и все пак да изхабим всичките тези...
Кламер на прага на вратата. Праг на щастието, който чака да преминеш ? Виждали сме го преди това, но никога не сме подозирали, че като преминем от другата страна ще намерим много. Но те хубавите неща стават така – незнаейки. А незнаейки е тогава, когато не го мислим. Днес. Тук. Сега.
"
П.п. първия кламер намерих го видях на Жп гарата в гр. Пловдив в неделя вечер, а другият днес на прага на младежки дом :)..
"Изгубен кламер, вграден на жп гарата. – Щастието идва и ако бързо не се качиш, то си заминава ? Сигурно ще има и друг влак, но колкото по-далечна е дестинацията – толкова по-малко и по-на-рядко става той. За това по-добре билет с глоба, отколкото да чакаме неясен брой часове и все пак да изхабим всичките тези...
Кламер на прага на вратата. Праг на щастието, който чака да преминеш ? Виждали сме го преди това, но никога не сме подозирали, че като преминем от другата страна ще намерим много. Но те хубавите неща стават така – незнаейки. А незнаейки е тогава, когато не го мислим. Днес. Тук. Сега.
"
П.п. първия кламер намерих го видях на Жп гарата в гр. Пловдив в неделя вечер, а другият днес на прага на младежки дом :)..
неделя, 10 октомври 2010 г.
Подкуп или не ?
Не знам от къде ми дойде точно за купуването на щастието, но имах малко повече свободно време докато си чаках на Rosenhof и пописах. enjoy..
"Казват, че не можеш да си купиш щастие. Според мен вариантите за това са два. Първият е, че не можеш да си го позволиш в момента. Лошото при този вариант е, че не се знае дали след време същата оферта ще важи. Може би да, може би не. За това по мое мнение трябва дори с цената на малък заем да си опитаме късмета. Вторият вариант е, че никой май не се опитал просто да го подкупи. Не е нужно да го купува изцяло. Един, два или малко повече малки подкупа и – на ти щастие. Не винаги трябва да даваш, за да получаваш. Според вас сигурно има и други варианти. Сигурен съм. Аз пък искам да виждам нещата така."
"Казват, че не можеш да си купиш щастие. Според мен вариантите за това са два. Първият е, че не можеш да си го позволиш в момента. Лошото при този вариант е, че не се знае дали след време същата оферта ще важи. Може би да, може би не. За това по мое мнение трябва дори с цената на малък заем да си опитаме късмета. Вторият вариант е, че никой май не се опитал просто да го подкупи. Не е нужно да го купува изцяло. Един, два или малко повече малки подкупа и – на ти щастие. Не винаги трябва да даваш, за да получаваш. Според вас сигурно има и други варианти. Сигурен съм. Аз пък искам да виждам нещата така."
сряда, 6 октомври 2010 г.
Едно "може би"
Снощи пуснах думите сами да говорят за себе си, без да се опитвам да търся какъвто и да смисъл в тях. Тази сутрин на повторен прочит открих, че те имали къде скрит, къде не скрит смисъл. enjoy...
" “Mоже би” е просто един израз на несигурност, с който искаш да кажеш учтиво не, но същевременно си отваряш вратичка за евентуален вход. Това е много ловък похват, с който повече хора обичат да разсейват противника си. И казвам противник, защото те го възприемат така, а не като половинка. Защото всеки ден е една малка борба с идеалите им, които те не са могли да достигнат в сегашното си състояние. Дори да осмислим цялата тази концепция , не ни остава нищо друго освен да приемем творческите факти и да се насладим на изживяното, макар и вече приело друга, по-грозна и нечиста форма."
" “Mоже би” е просто един израз на несигурност, с който искаш да кажеш учтиво не, но същевременно си отваряш вратичка за евентуален вход. Това е много ловък похват, с който повече хора обичат да разсейват противника си. И казвам противник, защото те го възприемат така, а не като половинка. Защото всеки ден е една малка борба с идеалите им, които те не са могли да достигнат в сегашното си състояние. Дори да осмислим цялата тази концепция , не ни остава нищо друго освен да приемем творческите факти и да се насладим на изживяното, макар и вече приело друга, по-грозна и нечиста форма."
петък, 1 октомври 2010 г.
Нещата под друг ъгъл
Имах едно много интересно битово и житейско вдъхновение и по пътя за работа пописах малко на гсм-а. enjoy..."Когато всичко се скъса и не знаем кое, кога и къде е било, най-смисленото и добро, което можем да направим е бавно и спокойно да подредим всичко заедно. Дори и да не сме улучили точните места на всяко нещо, важното е, че няма да са разделени и да ги изгубим безвъзвратно. Най-лошото, което може да направим е да се ядосаме и да захвърлим всичко. Щом е било там, значи сме искали то да е там. А дали ще сложим усмивката преди или след всичко друг, не е чак толкова важно.. Важното е, че я има. А вече сами за себе си решаваме дали да сме най-добрите или най-лошите...."
сряда, 29 септември 2010 г.
...
..enjoy
"Кламерите вече не събирам, не ми трябва на мен такова намерено щастие.
А дали днес ще се усмихна веднъж или не, а утре два пъти, това си е моето щастие.
По-добре така, отколкото да се надявам на подарено щастие.
А какви думи ще използваш от тук нататък, не знам - това си е твоето щастие.
Моят намерен живот, не е твоето подарено щастие."
"Кламерите вече не събирам, не ми трябва на мен такова намерено щастие.
А дали днес ще се усмихна веднъж или не, а утре два пъти, това си е моето щастие.
По-добре така, отколкото да се надявам на подарено щастие.
А какви думи ще използваш от тук нататък, не знам - това си е твоето щастие.
Моят намерен живот, не е твоето подарено щастие."
събота, 25 септември 2010 г.
Време някакво
Днес, тъй като работният ми ден беше значително съкратен се отдадох на сериали. То и времето си беше такова меланхолично. Направих един от любимите ми писмени миксове. Enjoy..
"Четеш, препрочиташ. Чудиш се дали това си ти, а дали пък не е някой друг? И след много чудене, спираш да търсиш смисъл и се оставяш на времето да те завърти безпаметно. Време четирилистно. Време в жълт плик със сърчица затворено. Време разделно. На времето зелено и пъстро, а сега черно и бяло на лист отекващо.
А с времето думите се променят. Но пак с различни думи казваш едно и също нещо. По различен начин, но пак тъй еднакво звучи. И да не звучи, пак е там дълбоко в нас ечи. Да можехме да го излекуваме, но не. „Тоз порок сърдечен е вроден и вечен.” Думи много. Хора много. Малко са единствено тези, които и пред, които те е страх да ги изречеш. Само, че не можеш цял живот да живееш в страхове.
Може да се инатиш като магаре, но с всеки изминал ден слънцето залязва две минути по-рано. И така докато се озовеш в мрачната зима. Ще се питаш какво стана с лятото и как точно пропусна есента. И само с чудене и маене, денят ще се съкращава не с две, а с двайсет минути. Докато на края уж ставаш сутринта, а то все още е нощ.
"
"Четеш, препрочиташ. Чудиш се дали това си ти, а дали пък не е някой друг? И след много чудене, спираш да търсиш смисъл и се оставяш на времето да те завърти безпаметно. Време четирилистно. Време в жълт плик със сърчица затворено. Време разделно. На времето зелено и пъстро, а сега черно и бяло на лист отекващо.
А с времето думите се променят. Но пак с различни думи казваш едно и също нещо. По различен начин, но пак тъй еднакво звучи. И да не звучи, пак е там дълбоко в нас ечи. Да можехме да го излекуваме, но не. „Тоз порок сърдечен е вроден и вечен.” Думи много. Хора много. Малко са единствено тези, които и пред, които те е страх да ги изречеш. Само, че не можеш цял живот да живееш в страхове.
Може да се инатиш като магаре, но с всеки изминал ден слънцето залязва две минути по-рано. И така докато се озовеш в мрачната зима. Ще се питаш какво стана с лятото и как точно пропусна есента. И само с чудене и маене, денят ще се съкращава не с две, а с двайсет минути. Докато на края уж ставаш сутринта, а то все още е нощ.
"
вторник, 21 септември 2010 г.
Рима за..
Аз не обичам много много стихчетата с рими, защото са ми далечни, но чат пат като това тук съм правил жалки опити за рими. enjoy...
"Новата година не можа той да забрави. Любовта го май удари.
Нейната усмивка го преследва, неините очи той търси. Любовта го май разтърси. Опита се да я зарадва, но през желанията си получи той брадва. Любовта го май нерадва.
Начини не един, не два пробва той да разбере що с него става. Любовта го май прибара.
Но случи се така, че думи в нищото той редеше. Любовта го май забравяше.
Необходимото щеше да направи той там, но.. Любовта го май остави сам.
Едно благодаря му стигаше в замяна. Любовта му май не иска смяна.
И тъй той да упорства продължава. Любовта го притежава.
"
"Новата година не можа той да забрави. Любовта го май удари.
Нейната усмивка го преследва, неините очи той търси. Любовта го май разтърси. Опита се да я зарадва, но през желанията си получи той брадва. Любовта го май нерадва.
Начини не един, не два пробва той да разбере що с него става. Любовта го май прибара.
Но случи се така, че думи в нищото той редеше. Любовта го май забравяше.
Необходимото щеше да направи той там, но.. Любовта го май остави сам.
Едно благодаря му стигаше в замяна. Любовта му май не иска смяна.
И тъй той да упорства продължава. Любовта го притежава.
"
неделя, 19 септември 2010 г.
Да мечтая ?
Напоследък ми идват малко сантименталности. Чета си старите неща, които съм писал и съм позабравил. А някои наистина има защо да бъдат споделени. Това е от 2006та ако не се лъжа. enjoy...
"Kакво ли беше да мечтаеш. Аз дали съм мечтал. А ти, ти мечтал ли си... Да?.. Сигрен ли си... Е, сигурен си. Добре де. Разкажи ми тогава какво е, защото аз май не съм и ми е интересно да науча. Казват, че ако погледнеш в очите на човек ще видиш и мечтите му. Аз там виждам радост, мъка, отвеяност, лицемерие, но до сега не съм виждал мечти. Те как изглеждат? Хубави ли са ?
Дали биха ми позволили да взема за малко някоя чужда мъничка мечтичка, ама само за малко. Аз ще си им я върна. Само да разбера какво е да си имаш мечта. Сигурно ще е много хубаво. Един цял нов свят с премеждия и удоволствия,а пък стария ... е той ще си остане същия, но докато си в другия нищо няма значение. Но аз май се досещам какво какво бяха мечтите. Аз като бях малък бях голям мечтател..или поне така си мисля де, но тогава не видях полза и спрях. Има и хора, които казват, че човек без мечти няма смисъл да живее. Искам да кажа, че сериозно не са прави. Е аз обичам да си живея, да си мисля за хубави неща, но това не означава, че си мечтая за тях. Живота и така си е хубав. Но са ми споменавали, че може да бъде и много красив. Но те нека си живеят в красота, на мен и хубавото си ми стига.
Но пък аз май до колкото съм чувал всички мечти били нещо свръхестествено. В някой култури дори смесват понятията сънища и мечти. Аз като сънувам - мечтая ли ? Защото пред някои хора реки от мед и масло са се лели, сливи за смет са се давали, реки от злато и сребро са се менили. Аз си сънувам по-обикновени неща. Макар че веднъж на скоро сънувах как се качвам на влак без билет без посока. Билета се явявах това кеото съм аз, а посоката някаква страна на безпроблемието. И беше наистина забавен, но това значи ли , че аз си мечтая да отида в такав страна... Е хайде, хайде. Разкажи ми какво е ,че ще взема да те убедя че не си мечтал..
"
"Kакво ли беше да мечтаеш. Аз дали съм мечтал. А ти, ти мечтал ли си... Да?.. Сигрен ли си... Е, сигурен си. Добре де. Разкажи ми тогава какво е, защото аз май не съм и ми е интересно да науча. Казват, че ако погледнеш в очите на човек ще видиш и мечтите му. Аз там виждам радост, мъка, отвеяност, лицемерие, но до сега не съм виждал мечти. Те как изглеждат? Хубави ли са ?
Дали биха ми позволили да взема за малко някоя чужда мъничка мечтичка, ама само за малко. Аз ще си им я върна. Само да разбера какво е да си имаш мечта. Сигурно ще е много хубаво. Един цял нов свят с премеждия и удоволствия,а пък стария ... е той ще си остане същия, но докато си в другия нищо няма значение. Но аз май се досещам какво какво бяха мечтите. Аз като бях малък бях голям мечтател..или поне така си мисля де, но тогава не видях полза и спрях. Има и хора, които казват, че човек без мечти няма смисъл да живее. Искам да кажа, че сериозно не са прави. Е аз обичам да си живея, да си мисля за хубави неща, но това не означава, че си мечтая за тях. Живота и така си е хубав. Но са ми споменавали, че може да бъде и много красив. Но те нека си живеят в красота, на мен и хубавото си ми стига.
Но пък аз май до колкото съм чувал всички мечти били нещо свръхестествено. В някой култури дори смесват понятията сънища и мечти. Аз като сънувам - мечтая ли ? Защото пред някои хора реки от мед и масло са се лели, сливи за смет са се давали, реки от злато и сребро са се менили. Аз си сънувам по-обикновени неща. Макар че веднъж на скоро сънувах как се качвам на влак без билет без посока. Билета се явявах това кеото съм аз, а посоката някаква страна на безпроблемието. И беше наистина забавен, но това значи ли , че аз си мечтая да отида в такав страна... Е хайде, хайде. Разкажи ми какво е ,че ще взема да те убедя че не си мечтал..
"
Tribute to..
А това е предхождащото "Втори шанс". Цели пет години от тогава. Един от личните ми фаворити. enjoy.. :)
"Толкова много време, толкова много неща, толкова много недеоизказани чувства. Свят изпълващ ме с болка и същевременно с неизмеримо щастие. Един човек, една съдба, едно решение. Решение, което може да реши всичките ти проблеми от веднъж. Решение, което не си готов да вземеш, тъй като това би ти струвало твърде скъп човек. Питаш се защо това е така, а онова иначе. На тези въпроси могат много хора да ти дадат много отговори, но точно този, който ти очакваш никога не идва. Не идва може би поради това , че не му е дошло времето да го получиш или пък просто не си го искал достатъчно много и силно. Докато мислиш и премисляш тези си въпроси и дадените ти отговори, светът около теб сякаш започва да се върти с бясна скорост и животът ти започва да върви като на кино лента. В единия момент си на някой покрив на блок, в другия на някоя пейка до блок , а после изведнъж се осъзнаваш и виждаш, че си сам в леглото си и тази кинолента са просто едни хубави спомени, спомени от отминалите дни на щастие. Чувстваш, че като затвориш очи човека, който искаш да е до теб сякаш магически се пренася там къдео искаш. Толкова близо, че можеш да усетиш парфюма му.. да знаеш, че е просто там - близо до теб. Но в следващия момент отново отваряш очи и виждаш, че ти си тук, а той някъде там – далече от теб, при някой друг с когото се чувства по-щастлив. Въпреки това ти не можеш да спреш да мислиш за него. Всеки негов жест или дума могат да те докарат до пълен екстаз, до състояние, в което ти вече няма какво да искаш от живота. Имаш си всичко. Имаш човек до себе си, който те прави щастлив, който може както да те разсмее, така и да те разплаче.. Това ли е нещото “любов” Питам то ли е? Неразделната част от “красивия” ни живот. Ако това е тя нека се покаже, нека ме убеди за какво умирам и се прераждам отново ден след де. Да ми каже “Ето ме, това съм аз. Нека бъда част от теб. Нека изпълвам сетивата ти, нека сутрин се будиш с мен и вечер да не можеш да заспиваш от мен. Да знаеш за какво си заслужава да живееш и за какво да умреш. Вземи ме!” И некога бъдем едно цяло с нея........."
"Толкова много време, толкова много неща, толкова много недеоизказани чувства. Свят изпълващ ме с болка и същевременно с неизмеримо щастие. Един човек, една съдба, едно решение. Решение, което може да реши всичките ти проблеми от веднъж. Решение, което не си готов да вземеш, тъй като това би ти струвало твърде скъп човек. Питаш се защо това е така, а онова иначе. На тези въпроси могат много хора да ти дадат много отговори, но точно този, който ти очакваш никога не идва. Не идва може би поради това , че не му е дошло времето да го получиш или пък просто не си го искал достатъчно много и силно. Докато мислиш и премисляш тези си въпроси и дадените ти отговори, светът около теб сякаш започва да се върти с бясна скорост и животът ти започва да върви като на кино лента. В единия момент си на някой покрив на блок, в другия на някоя пейка до блок , а после изведнъж се осъзнаваш и виждаш, че си сам в леглото си и тази кинолента са просто едни хубави спомени, спомени от отминалите дни на щастие. Чувстваш, че като затвориш очи човека, който искаш да е до теб сякаш магически се пренася там къдео искаш. Толкова близо, че можеш да усетиш парфюма му.. да знаеш, че е просто там - близо до теб. Но в следващия момент отново отваряш очи и виждаш, че ти си тук, а той някъде там – далече от теб, при някой друг с когото се чувства по-щастлив. Въпреки това ти не можеш да спреш да мислиш за него. Всеки негов жест или дума могат да те докарат до пълен екстаз, до състояние, в което ти вече няма какво да искаш от живота. Имаш си всичко. Имаш човек до себе си, който те прави щастлив, който може както да те разсмее, така и да те разплаче.. Това ли е нещото “любов” Питам то ли е? Неразделната част от “красивия” ни живот. Ако това е тя нека се покаже, нека ме убеди за какво умирам и се прераждам отново ден след де. Да ми каже “Ето ме, това съм аз. Нека бъда част от теб. Нека изпълвам сетивата ти, нека сутрин се будиш с мен и вечер да не можеш да заспиваш от мен. Да знаеш за какво си заслужава да живееш и за какво да умреш. Вземи ме!” И некога бъдем едно цяло с нея........."
вторник, 14 септември 2010 г.
Втори шанс
Днес се подсетих за едно от първите ми по-сполучливи и силни писания. И си мислех, че и преди съм го поствал, но се оказа, че май май не съм. Ако съм, енджойвате го пак. Винаги е актуално. То и още едно друго, пълна негова противоположност са писани в разстояние 2 минути едно от друго. Писани в далечната 2005та година. enjoy... "
Втори шанс... А дали наистина има такова нещо ?! Дали просто не е една илюзия, която си създаваме за да намалим болката в себе си. Винаги е по-лесно да кажеш : “Другия беше виновен, не мога да направя нищо повече.” Но и това почти винаги се оказва илюзия. Просто не си устроен така.. Не можеш да забравиш реалността, да забравиш онова, което е било и онова, което ще бъде. Знаеики всичко това ти все пак продължаваш да упорстваш, да увеличаваш страданията си, опитваики се да ги намалиш...
Човек-утопия. Човек, който знаеш, че не можеш да имаш или вече не можеш да имаш поради това и онова, поради този и онзи. Ти продължаваш да раздаваш ли раздаваш частици от себе си. Взимаш други ако ти се дадат, ако ли не – отваря се празнота в теб. Празнота, която вече няма как да запълниш. Лицето ти става студено, без грам емоция. Очите ти стават празни. Усмивката ти студена и през зъби. Започваш да се разхождаш като призрак по улиците. Нито виждаш хората, нито те теб.
Риск печели, риск губи.” Така казват хората. А дали наистина има “риск печели”, ако има защо тогава никой не се пробва ? Остават си без риск, не губят евентуално нищо, но и не печелят нищо... Може би пък емоциите не могат да се споделят напълно никога. Може би пък винаги не получаваме онова, което ценим и желаем, а онова, което ни желае и цени. Така обаче пак липсва емоцията и от двете страни едновременно. Пак има наранени, пак чакаме своя втори шанс. А някой наистина може ли да ми каже дали “ Има ли втори шанс или това са само слухове, подхвърляни от хората, на които такъв вече не им трябва?”
"
Втори шанс... А дали наистина има такова нещо ?! Дали просто не е една илюзия, която си създаваме за да намалим болката в себе си. Винаги е по-лесно да кажеш : “Другия беше виновен, не мога да направя нищо повече.” Но и това почти винаги се оказва илюзия. Просто не си устроен така.. Не можеш да забравиш реалността, да забравиш онова, което е било и онова, което ще бъде. Знаеики всичко това ти все пак продължаваш да упорстваш, да увеличаваш страданията си, опитваики се да ги намалиш...
Човек-утопия. Човек, който знаеш, че не можеш да имаш или вече не можеш да имаш поради това и онова, поради този и онзи. Ти продължаваш да раздаваш ли раздаваш частици от себе си. Взимаш други ако ти се дадат, ако ли не – отваря се празнота в теб. Празнота, която вече няма как да запълниш. Лицето ти става студено, без грам емоция. Очите ти стават празни. Усмивката ти студена и през зъби. Започваш да се разхождаш като призрак по улиците. Нито виждаш хората, нито те теб.
Риск печели, риск губи.” Така казват хората. А дали наистина има “риск печели”, ако има защо тогава никой не се пробва ? Остават си без риск, не губят евентуално нищо, но и не печелят нищо... Може би пък емоциите не могат да се споделят напълно никога. Може би пък винаги не получаваме онова, което ценим и желаем, а онова, което ни желае и цени. Така обаче пак липсва емоцията и от двете страни едновременно. Пак има наранени, пак чакаме своя втори шанс. А някой наистина може ли да ми каже дали “ Има ли втори шанс или това са само слухове, подхвърляни от хората, на които такъв вече не им трябва?”
"
четвъртък, 9 септември 2010 г.
А сега какво ?
Днес сутринта за 1 час си намерих 10 кламера. Посветените могат да предполагат как съм се чувствал. Та.. пописах. enjoy... "Живота ни учи да заместваме възможно повече и по-добре. Да грабим с пълни шепи, дори и от това, от което не ни се предлага. Някак си, такава ни е природата. Както всяко друго нещо и това има своите, поне две гледни точки. На взимащия и на ограбения. Няма как и двете страни да са доволни, ако не са си задали един на друг екзистенциалния въпрос – А сега какво ? . „Какво” може да оставим на времето, може и да се потрудим и да разберем сами."
сряда, 1 септември 2010 г.
Спомени
Малко но от сърце :) enjoy...
"Песен, която не можеш да забравиш. Песен, която не можеш да слушаш. Това и още много други спомени. Когато сме много или дори прекалено с някого, научаваме много. Спомени. А когато пътищата ни поради една или друга причина вече се разделят, се чудим какво да правим с тези спомени.
Треперим пак пред утрешното минало, а вчерашното бъдеще горчи.
"
"Песен, която не можеш да забравиш. Песен, която не можеш да слушаш. Това и още много други спомени. Когато сме много или дори прекалено с някого, научаваме много. Спомени. А когато пътищата ни поради една или друга причина вече се разделят, се чудим какво да правим с тези спомени.
Треперим пак пред утрешното минало, а вчерашното бъдеще горчи.
"
четвъртък, 26 август 2010 г.
Думи думи
Тази сутрин се събудих с главоболие. Тъй като си легнах с такова, се очакваше и сутринта да не съм bright and shiny. А докато си миех зъбките, почнаха да нахлуват едни мисли и... enjoy..
"Година след година разбираме как думите се превръщат в нищо повече от забавление. Те променят значението си, ако не всеки ден, то поне всяка седмица. Засипват ни с едни и същи думи, но те вече звучат различно, защото вече сме ги чували много пъти преди това. Те спират да добиват плътност и дори ни се струват леки като вятъра, защото май без действия те са си точно това – вятър на устата.
Казваме си, че ако има желание има и начин. Дори и без желание пак има начини. Но в желанието се намира и правилната посока към тях. Там където действията говорят думите са излишни. А там където само думите говорят, за действия вече е късно и безсмислено.
Търсим, взираме се, но единственото, което правим е да чуваме. А ние вече на думи не вярваме...
"
"Година след година разбираме как думите се превръщат в нищо повече от забавление. Те променят значението си, ако не всеки ден, то поне всяка седмица. Засипват ни с едни и същи думи, но те вече звучат различно, защото вече сме ги чували много пъти преди това. Те спират да добиват плътност и дори ни се струват леки като вятъра, защото май без действия те са си точно това – вятър на устата.
Казваме си, че ако има желание има и начин. Дори и без желание пак има начини. Но в желанието се намира и правилната посока към тях. Там където действията говорят думите са излишни. А там където само думите говорят, за действия вече е късно и безсмислено.
Търсим, взираме се, но единственото, което правим е да чуваме. А ние вече на думи не вярваме...
"
сряда, 18 август 2010 г.
Или-или
Днес поучих малко по инженерните ми глупости и математическата ми мисъл се отприщи. И да.. enjoy..."Гледните точки. Колкото хора, толкова и такива. Всеки с неговата си истина и идеали. Така или иначе всичко се свежда до или-или. Двете крайности, които отказват да намерят обща точка. Мислим си, че правим компромиси до момента, в който наиситна започнем. Тогава и единствено тогава разбираме, че който е приятел на всички, не е приятел на никого. Тогава пак идваме до това или-или. Идваме до малкото константи в живота – „Никога не можеш да угодиш на всички.” , „ Има две безкрайни неща на този свят – вселената и човешката простотия, като за първото не съм сигурен.”
В една малко по-странна математика едно плюс едно е десет пъти повече отколкото само едно. И поне пет пъти повече отколкото в нормалната математика (живот). Ако се добави обаче още едно става единайсет, което не е кой знае колко различно от десет. Чиесто статистически не всяко събиране ни носи нещо много повече, но има ткаива, които определено носят решаващо значение за по-нататъчнотото уравнение. От нас зависи кога ще направим точното изчисление без да сгрешим. Но това все пак е математика и колкото и да ни се иска в живота и с хората, не винаги всичко следва определни теореми, модел на доказване."
В една малко по-странна математика едно плюс едно е десет пъти повече отколкото само едно. И поне пет пъти повече отколкото в нормалната математика (живот). Ако се добави обаче още едно става единайсет, което не е кой знае колко различно от десет. Чиесто статистически не всяко събиране ни носи нещо много повече, но има ткаива, които определено носят решаващо значение за по-нататъчнотото уравнение. От нас зависи кога ще направим точното изчисление без да сгрешим. Но това все пак е математика и колкото и да ни се иска в живота и с хората, не винаги всичко следва определни теореми, модел на доказване."
сряда, 11 август 2010 г.
Притчи за отминалите дни
enjoy... " Отминалите моменти, всичките радости и неволи. Важно е да ги помним. Да не забравяме, да не изтриваме. Да живеем в настоящето, лкото и да е красиво миналото. Всеки може да бъде както нещастен, така и щастлив. Те двете изобщо не се изключват едно друго, а дори вървят ръка за ръка. Както можем да сме щастливи в нещастието си, така и може да сме нещастни в щастието си. За това е казано, че няма перфектни неща. Но нас ни е достатъчна мисълта, че може би има такива.
Благодарим за всевъзможни неща, по много начини. Благодарим за това, че ни има. Благодарим за споделени усмивки. Благодарим за всеки малък момент на истина. Но колкото и да благодарим, все ще се намери нещо, за което да нямаме нито правилните думи, нито възможност да го покажем."
Благодарим за всевъзможни неща, по много начини. Благодарим за това, че ни има. Благодарим за споделени усмивки. Благодарим за всеки малък момент на истина. Но колкото и да благодарим, все ще се намери нещо, за което да нямаме нито правилните думи, нито възможност да го покажем."
понеделник, 9 август 2010 г.
Delete/Repair
В събота вечер, когато се бях запътил към центъра от нямане какво да правя, реших да си излея тогавашните мисли върху смс пространството на телефона ми. enjoy...
"
Счупеното поправяне няма. Или поне няма да е такова, каквото е било. Ако можем да живеем с тази мисъл, добре. Ако ли не варианти пак има. Намираме си ново или полагаме усилия да изградим старото от нищото. Но преди да започнем градим , трябва да изчистим каквото е останало. А това никак не е лесно. Не е лесно, защото някога сме го изградили и сега караме по памет, а така шанса да стигнем пак до точка, в която рушим е прекалено голям. Ако да градим е нашата идея, то трябва да сме на ясно, че каквото виждаме сега – това е.
Миналото е минало, до толкова да не ни пречи. От там нататък не може и не трябва да поглеждаме натам. Всички проблеми в „сега” са негови рефлекции. Тъй като не може да ги променяме, то трябва да се научим да ги променяме в бъдещето. Има лоша мисъл - има проблем. Кога позитивната такава ви е отвела на лошо място ?
"
"
Счупеното поправяне няма. Или поне няма да е такова, каквото е било. Ако можем да живеем с тази мисъл, добре. Ако ли не варианти пак има. Намираме си ново или полагаме усилия да изградим старото от нищото. Но преди да започнем градим , трябва да изчистим каквото е останало. А това никак не е лесно. Не е лесно, защото някога сме го изградили и сега караме по памет, а така шанса да стигнем пак до точка, в която рушим е прекалено голям. Ако да градим е нашата идея, то трябва да сме на ясно, че каквото виждаме сега – това е.
Миналото е минало, до толкова да не ни пречи. От там нататък не може и не трябва да поглеждаме натам. Всички проблеми в „сега” са негови рефлекции. Тъй като не може да ги променяме, то трябва да се научим да ги променяме в бъдещето. Има лоша мисъл - има проблем. Кога позитивната такава ви е отвела на лошо място ?
"
четвъртък, 29 юли 2010 г.
Тъп и упорит
enjoy..."Какво е честността в наше време? Колко може да й се доверим? Какво значи тя за нас? Преди известен период от време Д.Б. Шоу е казал : „ Опасно е да си искрен, освен ако не си и глупав.” По-лесно е да се освобидиш от нещо, което таиш в себе си, да разкриеш тъмните си тайни. Всъшност не винаги е по-лесно не само, защото не сме научени да споделяме тези тайни, а и защото не знаем дали си заслужава. Заслужава ли си да кажеш най-мрачните си мисли на някого, ако след като ги чуе той няма да е повече до теб за да можеш да му споделиш и най-щастливите си ? Моят отговор е – не. Вашият - не знам. А техните – да. Тоест както за това, така и за други неща, аз имам едно виждане, а може би почти всички други – друго.
Има благородни лъжи. Има и неща, които трябва да си останат само в помраченото ни от съзнанието кътче. Може да си измисляме стотици химерни измерения, в което това не е така, но в този, в който искаме и ще живеем – нищо не е нищо и всичко е всичко. За това, две думи – тъп и упорит."
Има благородни лъжи. Има и неща, които трябва да си останат само в помраченото ни от съзнанието кътче. Може да си измисляме стотици химерни измерения, в което това не е така, но в този, в който искаме и ще живеем – нищо не е нищо и всичко е всичко. За това, две думи – тъп и упорит."
вторник, 27 юли 2010 г.
Страховете и истината
Тази седмица съм се разписал... enjoy... "Колко често се случва да казваме истината? Да си мислим да кажем истината? А да излъжем? Последното е доста по-често. Лъжем другите, лъжем себе си. Всеки ден нова лъжа. Тя се надгражда и става почти истина. Почти истина, защото вярваме на лъжата, като все едно е реалност. Дали това прави ежедневието ни по-приемливо? При всички положения. Дали прави живота ни по-добър. Със сигурност – не. Не може вечно да бягаме от това, което знаем. Все пак народна поговорка гласи „На лъжата краката са къси.” Тя навява много асоциации, но тази, която в случая ме интригува е, че наистина е невъзможно вечно да избягваме нещо. Рано или късно и обикновено, то е късно и в неподходящо време трябва да се изправим срещу страховете си. Щом са страхове, няма подходящо време да се изпъчим гордо срещу тях. За това най-доброто, което можем да направим е да спрем всякакво мислене и да се хвърлим в обятията им."
П.п. Не симпатизирам самоубийствени неща, изпълнени с прекалено много адреналин.
П.п. Не симпатизирам самоубийствени неща, изпълнени с прекалено много адреналин.
неделя, 25 юли 2010 г.
100те Йори Най
Последната седмица съм се отдал на блог-продуктивност. Първото от следващите няколко Йори Мисли съм го писал днес сутринта, а другите са писани в различни моменти от времето, но намерих в тях по малко от сегашните ми мисли. А и да, пост номер 100. Искам да го направя малко по-специален. enjoy...
"Човек би се изненадал колко неща се получават единствено със силата на мисълта. Когато много упорито си мислим нещо, доста вероятно е то да се случи. Е има си и определени граници. За по-необикновено неща трябва и много упорит труд освен силна емоция.
Предположенията ни са всъшност точно това – силна вяра в нещо. Нищо ново до тук. Новото е че не винаги сме прави. Всеки за себе си е прав. Но има и моменти, в които не признаваме неправдата си. От там нататък преценката ни се замъглява. Вече не знаем в какво да вярваме и в какво не. Тепърва откриваме несигурността в себе си, пробойната в кораба майка. A когато това се случи, какво ни остава ?
"
"Късно вечер, рано сутрин или когато и да е там през денонощието… Кой от нас не е стоял да чака обаждането, с главно “о“? Да гледаме нервно часовника и да си казваме “Още пет минутки и стига толкова“? И още пет, и пет по пет. Минаваме през тъй наречените “фази на смъртта” – отрицание, гняв, преговори, депресия, премирение.
Отричаме, че чакаме напразно вече толкова време, а нищо не се случва. Ядосваме се как може другите да са тъй безотговорни и да са ни оставили в незнание. Започваме да се убеждаваме, да чакаме още малко, тъй като може да е станало нещо непредвидено, и че нищо няма да ни стане ако изчакаме още малко. Започваме да си мислим най-лошото и да се депресираме и да мислим какво лошо нещо е станало и как въобще е можело да се ядосваме за глупости. В крайна сметка се премиряваме, че е минало достатъчно време по пет минути и е време да освободим съзнанието си от тези мисли…"
"Все идва един момент, в който сме много уморени. Уморени да гледаме, уморени да търсим, уморени да се усмихваме постоянно без причина. Реем се в произволни посоки и намираме странни неща, които изобщо не съответстват с това, което си мислим, че знаем. Но пък колкото си мислим, че знаем толкова повече и не знаем де. С властта идвали отговорностите.
Понякога изпускаме много важни моменти, за които определено ще/и съжаляваме. Може да ни се даде и втори шанс, а когато изпуснем и него – трябва да приемем нещата такива каквито са. Ни назад, ни напред. Освен да потрепераме малко на едно място и това ще му е.
Мечтите, желанията, ако щете идеалите – всички те някъде се събират на едно, но това едно много бързо става нула ако не побързаме да го направим две. „Бързай бавно.”- казват някои хора. За мен повече истина има в – Ако си мислиш да бързаш, сигурно има защо, за това забави се малко."
"Стоя си, мисля си, сещам се, чакам си. Съвсем обикновен ден със съвсем обикновени хора. А чакам да се случи нещо необикновено. Необикновено хубаво по подразбиране. Лошото винаги и веднага мога да си го спретна на бърза ръка. Все ще има какво да чакам. Я обаждане, което ще ме накара да се замечтая, я някоя случайна среща, която ще ми повдигне самочувствието за деня. Чакам липсващите фрагменти да се появят от нищото и да сглобят голямата история, коятo отдавна чакам. Е случва се и да предизвиквам събитията от време на време. Къде за добро, къде за лошо. Случва се и да търся онова, което знам, а може би няма как да намеря. Но не е ли в това смисълът на търсенето – да откриваш непознати и непонятни за теб неща и да се опиташ да ги вместиш в представите си?
"
"Човек би се изненадал колко неща се получават единствено със силата на мисълта. Когато много упорито си мислим нещо, доста вероятно е то да се случи. Е има си и определени граници. За по-необикновено неща трябва и много упорит труд освен силна емоция.
Предположенията ни са всъшност точно това – силна вяра в нещо. Нищо ново до тук. Новото е че не винаги сме прави. Всеки за себе си е прав. Но има и моменти, в които не признаваме неправдата си. От там нататък преценката ни се замъглява. Вече не знаем в какво да вярваме и в какво не. Тепърва откриваме несигурността в себе си, пробойната в кораба майка. A когато това се случи, какво ни остава ?
"
"Късно вечер, рано сутрин или когато и да е там през денонощието… Кой от нас не е стоял да чака обаждането, с главно “о“? Да гледаме нервно часовника и да си казваме “Още пет минутки и стига толкова“? И още пет, и пет по пет. Минаваме през тъй наречените “фази на смъртта” – отрицание, гняв, преговори, депресия, премирение.
Отричаме, че чакаме напразно вече толкова време, а нищо не се случва. Ядосваме се как може другите да са тъй безотговорни и да са ни оставили в незнание. Започваме да се убеждаваме, да чакаме още малко, тъй като може да е станало нещо непредвидено, и че нищо няма да ни стане ако изчакаме още малко. Започваме да си мислим най-лошото и да се депресираме и да мислим какво лошо нещо е станало и как въобще е можело да се ядосваме за глупости. В крайна сметка се премиряваме, че е минало достатъчно време по пет минути и е време да освободим съзнанието си от тези мисли…"
"Все идва един момент, в който сме много уморени. Уморени да гледаме, уморени да търсим, уморени да се усмихваме постоянно без причина. Реем се в произволни посоки и намираме странни неща, които изобщо не съответстват с това, което си мислим, че знаем. Но пък колкото си мислим, че знаем толкова повече и не знаем де. С властта идвали отговорностите.
Понякога изпускаме много важни моменти, за които определено ще/и съжаляваме. Може да ни се даде и втори шанс, а когато изпуснем и него – трябва да приемем нещата такива каквито са. Ни назад, ни напред. Освен да потрепераме малко на едно място и това ще му е.
Мечтите, желанията, ако щете идеалите – всички те някъде се събират на едно, но това едно много бързо става нула ако не побързаме да го направим две. „Бързай бавно.”- казват някои хора. За мен повече истина има в – Ако си мислиш да бързаш, сигурно има защо, за това забави се малко."
"Стоя си, мисля си, сещам се, чакам си. Съвсем обикновен ден със съвсем обикновени хора. А чакам да се случи нещо необикновено. Необикновено хубаво по подразбиране. Лошото винаги и веднага мога да си го спретна на бърза ръка. Все ще има какво да чакам. Я обаждане, което ще ме накара да се замечтая, я някоя случайна среща, която ще ми повдигне самочувствието за деня. Чакам липсващите фрагменти да се появят от нищото и да сглобят голямата история, коятo отдавна чакам. Е случва се и да предизвиквам събитията от време на време. Къде за добро, къде за лошо. Случва се и да търся онова, което знам, а може би няма как да намеря. Но не е ли в това смисълът на търсенето – да откриваш непознати и непонятни за теб неща и да се опиташ да ги вместиш в представите си?
"
"себе си"
Една от помощник редакторките (не от моите за жалост. ГГ u'r the one!) ми каза, че било хубаво и да го публикувам.So, enjoy... "Един от най-важните уроци, които можем да научим е това, че рано или късно оставаме сами със себе си. А останем ли така, трябва много да сме се постарали да ни хареса с кого общуваме. За да не се налага да се спасяваме от самите себе си, от демоните си, които наричаме грешки. И все пак ние сме това, което сме. Колкото и да искаме, не винаги може да избягаме от себе си.
Винаги имаме няколко „себе си”, от които да изберем. Някой път дълбоко заровените, се оказват най-полезни, стига да не сме забравили как да ги използваме. За това по-добре рано, отколкото никога. Късно не винаги има."
Винаги имаме няколко „себе си”, от които да изберем. Някой път дълбоко заровените, се оказват най-полезни, стига да не сме забравили как да ги използваме. За това по-добре рано, отколкото никога. Късно не винаги има."
неделя, 18 юли 2010 г.
Искам ?
Последните 1-2 месеца го карам повече на шорт месидж систем и там влагам малко или много повечето си блог енергия. Но днес реших да ви споделя малко от нея, че е прекалено отдавна последният пост. enjoy..."За да искаш любов, трябва да също толкова адекватно и да даваш. Малцина са успяли само с „искам”. Ако сметнеш, че ти можеш да си от тях, тогава добре. Така да бъде. Няма да те спирам, който и да си. Шансът обаче, да си точно такъв е също толкова голям колкото и да те удари мълния. На някои им се случва по 2 пъти, на други никога.
Малко или много има някаква карма, в която дали вярваме или не е там. Биваме ръководени от нея, изпитваме страх от нея. Рано или късно идва справедлив момент, в който получаваш точно толкова, колкото даваш. Тогава разбираш стойността на това да даваш повече. Защото така се получава, че давайки повече получаваш много повече."
Малко или много има някаква карма, в която дали вярваме или не е там. Биваме ръководени от нея, изпитваме страх от нея. Рано или късно идва справедлив момент, в който получаваш точно толкова, колкото даваш. Тогава разбираш стойността на това да даваш повече. Защото така се получава, че давайки повече получаваш много повече."
петък, 11 юни 2010 г.
Един слънчев ден..
умхх.. enjoy... "Любовта няма срок на давност. Всеки измисля различни начини как и кога ще я срещнем. Дали да се оставим на съдбата или да насилваме късмета си всеки ден, не е толкова от значение. Единственото, което ще разберем от всичките си опити е, че хубост на сила на става и че сила на хубост е доста рапространена вариация на вижданията за живота.
Преминаваме през различни заблуди, в различни хора, по различни начини. Понякога се насилваме да ги обичаме, понякога си мислим, че ги обичаме, но винаги има и трети вариант, когато ги обичаме (наистина).
Можем да сведем нещата до това колко сме наивни. До колко можем да вярваме в красивата, неподправена истина за нещо, което едва познаваме. До колко мнението ни има значение или до това, колко малко познаваме себе си в търсенето да познаем другите.
И така всеки ден има своето горещо светло начало. Понякога непоносимо ако е твърде рано или достатъчно топло, ако сме научили своят урок. Денят се познава от сутринта, но въпреки това, той е пред нас и никога не се знае как може да се извъртят нещата."
Преминаваме през различни заблуди, в различни хора, по различни начини. Понякога се насилваме да ги обичаме, понякога си мислим, че ги обичаме, но винаги има и трети вариант, когато ги обичаме (наистина).
Можем да сведем нещата до това колко сме наивни. До колко можем да вярваме в красивата, неподправена истина за нещо, което едва познаваме. До колко мнението ни има значение или до това, колко малко познаваме себе си в търсенето да познаем другите.
И така всеки ден има своето горещо светло начало. Понякога непоносимо ако е твърде рано или достатъчно топло, ако сме научили своят урок. Денят се познава от сутринта, но въпреки това, той е пред нас и никога не се знае как може да се извъртят нещата."
събота, 5 юни 2010 г.
А ти какво разбра ?
enjoy...
"Не всяка вечер има щастлива развръзка и не всеки ден има щастливо начало. Това не трябва да ни довежеда в никакъв случай до деня, в който си мислим, че всичко е объркано. Може и така да е, но си заслужава да поживеем още малко в сладка заблуда, че винаги може да се случи нещо неочаквано и толкова хубава, че да забравим всичките онези неща, които са ни натъжавали последно време. Доста вероятно е да не знаем как да го направим и за това всеки ден сме в търсенето на някой, който да ни покаже.
Най-добрата част от надеждата – самото време, в което тя ни крепи. Несравнимия блясък и усмивка, които знаем, че притежаваме. Един безкраен кръгозор, запълнен с неизчерпаеми, хубави идеи. А кога надеждата ще угасне, решаваме ние. Понякога решаваме това да е на минутата, друг път искаме да живеем с нея, възможно най-дълго.
Много хора се обединяват върху един идеал. Тъжното е, че не всички го разбират еднакво, което разединява идеала на точно толкова парченца, на колкото различни виждания има за него. Тъжното всъшност е не това, че има различни виждания за едно нещо, а това, че доста често те са противоположни и нещата се свеждат до или/или, защото средно положение никой не иска да намери.
Всеки търси търси своето финално начало и никой не търси началото на финала. Всеки разбира нещата по своему.. А ти какво разбра ?
"
"Не всяка вечер има щастлива развръзка и не всеки ден има щастливо начало. Това не трябва да ни довежеда в никакъв случай до деня, в който си мислим, че всичко е объркано. Може и така да е, но си заслужава да поживеем още малко в сладка заблуда, че винаги може да се случи нещо неочаквано и толкова хубава, че да забравим всичките онези неща, които са ни натъжавали последно време. Доста вероятно е да не знаем как да го направим и за това всеки ден сме в търсенето на някой, който да ни покаже.
Най-добрата част от надеждата – самото време, в което тя ни крепи. Несравнимия блясък и усмивка, които знаем, че притежаваме. Един безкраен кръгозор, запълнен с неизчерпаеми, хубави идеи. А кога надеждата ще угасне, решаваме ние. Понякога решаваме това да е на минутата, друг път искаме да живеем с нея, възможно най-дълго.
Много хора се обединяват върху един идеал. Тъжното е, че не всички го разбират еднакво, което разединява идеала на точно толкова парченца, на колкото различни виждания има за него. Тъжното всъшност е не това, че има различни виждания за едно нещо, а това, че доста често те са противоположни и нещата се свеждат до или/или, защото средно положение никой не иска да намери.
Всеки търси търси своето финално начало и никой не търси началото на финала. Всеки разбира нещата по своему.. А ти какво разбра ?
"
четвъртък, 20 май 2010 г.
Don't Eeyore, be happy
Скоро си разглеждах стари неща, които съм писал на листи и не съм прехвърлил на малко по-не-хвърчащ носител като .doc файл.. Това ми се стори що годе позитивно с изключение на 1-2 израза. Но какво пък. enjoy...
"Щастие. Безмерно щастие. Няма я вече онази самота, когато си сред хора. Няма го чувството, че ти трябва да си някъде другаде, по друго време. Ти си си точно тук, където трябва да бъдеш, с когото трябва да бъдеш. Получаваш точно вниманието, от което си имал нужда и това те прави радостен. Радостен си от това, че все пак на някой му пука за теб и за това кой всъшност си.
Макар и малко банални, глупостите на твоите приятели те радват, защото ти си с тях и сега за сега това е най-важното. Ти винаги можеш да ги зарадваш и те теб. Ей това му е хубавото, че всички са доволни от това, което е, а не от това, което трябва да бъде.
Виждаш ги всеки ден, заобичваш ги повече, не можеш без тях и без тяхната простотия, тяхната уникалност. Може би това, че в нещо познато откриваме всеки път нови и нови неща ни радва. Всеки може да намери, това което го радва, където и когато и да е. За това обичайте се и бъдете щастливи. “Don’ Eeyore, be happy.”
"
"Щастие. Безмерно щастие. Няма я вече онази самота, когато си сред хора. Няма го чувството, че ти трябва да си някъде другаде, по друго време. Ти си си точно тук, където трябва да бъдеш, с когото трябва да бъдеш. Получаваш точно вниманието, от което си имал нужда и това те прави радостен. Радостен си от това, че все пак на някой му пука за теб и за това кой всъшност си.
Макар и малко банални, глупостите на твоите приятели те радват, защото ти си с тях и сега за сега това е най-важното. Ти винаги можеш да ги зарадваш и те теб. Ей това му е хубавото, че всички са доволни от това, което е, а не от това, което трябва да бъде.
Виждаш ги всеки ден, заобичваш ги повече, не можеш без тях и без тяхната простотия, тяхната уникалност. Може би това, че в нещо познато откриваме всеки път нови и нови неща ни радва. Всеки може да намери, това което го радва, където и когато и да е. За това обичайте се и бъдете щастливи. “Don’ Eeyore, be happy.”
"
петък, 7 май 2010 г.
It ain't easy
"Какво по-късно от никога? А никога е доста дълго. Живот без граници, град без улици и думи без смисъл. Ето това чуваме, виждаме когато изгубим нижката на ежедневието. Решения, независещи от нас, биват вземани и тъй като сега за сега, не всичко се връща, ние обираме пешкира на цялата ситуация.
Чакаме нещо да се случи, а светът около нас шеметно се изменя. Мислите ни не са това, което бяха. Идеалите са някъде далеч - забравени и захвърлени. Все ще търсим начин да върнем нещо назад, но единственото, което ще превъртим назад са единствено и само мислите ни. А не винаги това е толкова в наш плюс.
Не всяко начало ще има труден край и не всеки труден край ще е имал лесно начало. Това, което знаем е това, което не сме отрекли. Всичко, в което се съмняваме или ни е страх да признаем, не трябва и не може да се възприеме като случил се факт."
Чакаме нещо да се случи, а светът около нас шеметно се изменя. Мислите ни не са това, което бяха. Идеалите са някъде далеч - забравени и захвърлени. Все ще търсим начин да върнем нещо назад, но единственото, което ще превъртим назад са единствено и само мислите ни. А не винаги това е толкова в наш плюс.
Не всяко начало ще има труден край и не всеки труден край ще е имал лесно начало. Това, което знаем е това, което не сме отрекли. Всичко, в което се съмняваме или ни е страх да признаем, не трябва и не може да се възприеме като случил се факт."
четвъртък, 6 май 2010 г.
Срокове
"Който е казал онова за "..късно отколкото никога" все ще е имал нещо предвид. Все ще се случи така, че рано или прекалено късно разбираме това или онова. А колкото по-отдавна е било то, толкова сме по-задръстени сме от гордост и предразсъдъци. А по едно време все ще вземат да ни определят, в рамки, в които бъдем ли категоризирани е почти невъзможно да излезем от. А какво по-лошо от това да се чувстваш в плен, било то и на собствената си тъпотия или най-вече на нея.
Поставяме си срокове, а след тях нови срокове, а след тях още и още. Никой не е казал, че не правим най-доброто, на което сме способни. Просто понякога се налага да направим най-доброто, на някой по-добър.
"
Поставяме си срокове, а след тях нови срокове, а след тях още и още. Никой не е казал, че не правим най-доброто, на което сме способни. Просто понякога се налага да направим най-доброто, на някой по-добър.
"
събота, 1 май 2010 г.
Май ли беше да го опишеш
Айде за ден на трудовака и почти мой рожден денда дам и аз малко принос към блога си. (п.п. Ив, цитирам се, да. Или някое мое друго аз което ги пише тия неща.)
"Повтяраме това и онова отново. Имаме идеи за бъдещето, но ни е удобно да се връщаме към старато и познато, което умеем. Някога така е било лесно, по-лесно... А когато познатото изчезне, какво ? Кой знае? Кой смее да пита? Задават ни се безброй неудобни въпроси и на тях ние даваме безброй несполучливи отговори, докато се научим, че въпроса е не до това какво казваш, а как го казваш.
Ежедневието ни, пък и целият ни живот се държи на някакъв кръговрат. Само сменя бързината си. Новите неща ни действат ободряващо и за това понякога ни се струва, че навлизаме в нов цикъл. Може и така да е, но нови цикли има 2-3 за целия ни живот, така че на дали точно в момента ще е този, за който си мислим. По-скоро сме някъде в кръговрата на „Искам и получавам.”. Доста любим на всички здраво мислещи. А в каква ли посока ще поемем ако винаги сме така, като малките деца „ ИСКАМ!”
Винаги зад всяка дума стоят поне още две. Така сме устроени. За кажем едно, трябва да минем през поне още две,три неща. А тези две,три неща са нови две-три истини. За кого точно истини, няма значение. По-скоро - две,три нови измислени реалности, които отчаяно се опитваме да съберем в една. Задълбаваме и това, което виждам е че дъно няма, колкото и да копаем. Него отдавна сме го изгубили. Дъно няма, няма и да има. Това, което искаме да видим е малка светлинка, която да ни води. А намерим ли я, забравяме и грижи и дъна. Единственото за което мислим е как се докосване до щастието и го отпиваме на бавни, засищащи глътки.
"
"Повтяраме това и онова отново. Имаме идеи за бъдещето, но ни е удобно да се връщаме към старато и познато, което умеем. Някога така е било лесно, по-лесно... А когато познатото изчезне, какво ? Кой знае? Кой смее да пита? Задават ни се безброй неудобни въпроси и на тях ние даваме безброй несполучливи отговори, докато се научим, че въпроса е не до това какво казваш, а как го казваш.
Ежедневието ни, пък и целият ни живот се държи на някакъв кръговрат. Само сменя бързината си. Новите неща ни действат ободряващо и за това понякога ни се струва, че навлизаме в нов цикъл. Може и така да е, но нови цикли има 2-3 за целия ни живот, така че на дали точно в момента ще е този, за който си мислим. По-скоро сме някъде в кръговрата на „Искам и получавам.”. Доста любим на всички здраво мислещи. А в каква ли посока ще поемем ако винаги сме така, като малките деца „ ИСКАМ!”
Винаги зад всяка дума стоят поне още две. Така сме устроени. За кажем едно, трябва да минем през поне още две,три неща. А тези две,три неща са нови две-три истини. За кого точно истини, няма значение. По-скоро - две,три нови измислени реалности, които отчаяно се опитваме да съберем в една. Задълбаваме и това, което виждам е че дъно няма, колкото и да копаем. Него отдавна сме го изгубили. Дъно няма, няма и да има. Това, което искаме да видим е малка светлинка, която да ни води. А намерим ли я, забравяме и грижи и дъна. Единственото за което мислим е как се докосване до щастието и го отпиваме на бавни, засищащи глътки.
"
сряда, 7 април 2010 г.
Intoxication of e certain kind
"Какво ни показва това, което не можем да видим? Нищо. То не се вижда. Какво искаме да е там е много по-различна и далеч по-сложна истина. А тъй като рядко пък знаем какво искаме, тя става още по-заплетена и непредсказуема. Някъде тогава си мислим, че това трябва да свърши или да започне нещо ново. Не е задължително да се изключват взаимно, но е най-добре така. И тогава се опитваме да се очистим, да се интоксикираме един вид от това, което ни пречи. Ала колкото и упорито да се опитваме, не винаги можем да останем сами или ако не сами, то поне без тази наша нужда от интоксикация.Определени времена, определени мерки.
Страх ни е да си отворим очите, защото може да видим неща, които няма да ни харесат. А ние не обичаме да не ни харесва нещо. Какво ли трябва да стане за да се изправим пред страховете си? Само от нас ли зависи? Можем ли изобщо? Най-добре да пробваме и да се разочароваме, колкото и тривиално да звучи. Може би така мислите ни ще си дойдат където им е мястото – в главата, а не в облаците."
Страх ни е да си отворим очите, защото може да видим неща, които няма да ни харесат. А ние не обичаме да не ни харесва нещо. Какво ли трябва да стане за да се изправим пред страховете си? Само от нас ли зависи? Можем ли изобщо? Най-добре да пробваме и да се разочароваме, колкото и тривиално да звучи. Може би така мислите ни ще си дойдат където им е мястото – в главата, а не в облаците."
петък, 2 април 2010 г.
Dream, dream, dream
"На кого не му се е случвало да сънува сън достатъчно хубаво и достатъчно неизмислено, за да може да не се заблуди, че не е истина. И колкото е хубав, толкова е нож с две остриета ,този сън. В момента, в който се събуждаме си отнемаме всяка хубава частица. Седим си така сънени и не знаем да се смеем ли, да ревем ли. Сигурно има много причини да се усмихваме, но пък и представете си, как наистина ви се сбъдва дадена мечта и пет минути след това ви я отнемат и ви подрязват хубавите крилца. Не толкова за усмивка, нали? Това, което може да направим е чисто и просто да спрем да го мислим този ми ти сън и да се опитаме да го сбъднем почти наполовина или просто да приемем, че така е трябвало да стане и да спрем да го мислим изобщо. Все пак не може да спре да сънуваме, нали? "
неделя, 28 март 2010 г.
Чак пък и логика
Двата абзаца са писани пак по различно време. Напоследък май все така взех да правя. enjo...
"Не винаги е за хората, които остават. Не е и за тези, които си тръгват. По-скоро за тези, които са били някъде. Някъде до толкова, че да си спомняме. Не винаги ще си спомняме с добро, ала и не винаги ще помним. Когато си мислим, че знаем, то тогава то най-малко е така или се намира нещо, което да ни убеди в именно обратното, че няма нищо сигурно. Всеки от нас има своите малки неща, с които да предизвиква съдбата по свой си начин, а тя както знаем работи в много мистериозни насоки.
Събираме истории. Разказваме ги. Те стават други истории. Заживяват, свой собствен живот. Стават нечии други. И така ден след ден, всичко се променя с незначителни крачки. Крачки напред, крачки назад. И ако се следва логиката, трябва от това всичко напред-назад, да намерим равновесно средно положение. Ако ли не, явно логиката не ни е от силните страни и трябва да пробваме с нещо друго."
"Не винаги е за хората, които остават. Не е и за тези, които си тръгват. По-скоро за тези, които са били някъде. Някъде до толкова, че да си спомняме. Не винаги ще си спомняме с добро, ала и не винаги ще помним. Когато си мислим, че знаем, то тогава то най-малко е така или се намира нещо, което да ни убеди в именно обратното, че няма нищо сигурно. Всеки от нас има своите малки неща, с които да предизвиква съдбата по свой си начин, а тя както знаем работи в много мистериозни насоки.
Събираме истории. Разказваме ги. Те стават други истории. Заживяват, свой собствен живот. Стават нечии други. И така ден след ден, всичко се променя с незначителни крачки. Крачки напред, крачки назад. И ако се следва логиката, трябва от това всичко напред-назад, да намерим равновесно средно положение. Ако ли не, явно логиката не ни е от силните страни и трябва да пробваме с нещо друго."
събота, 20 март 2010 г.
Closer
Снощи гледахме "Closer". Аз за н-ти път, другите за 1ви. Уви на мен пак ми хареса повече от на всички останали. И реших да си попиша в негова чест. enjoy...
"Нещата, които забравяме.... Живота, който живеем.... Нещата, от които се страхуваме.... Живота, който не живеем... Идеите, с които се събуждаме всяка сутрин.... Надеждите, с които заспиваме всяка вечер.... Пропиляното време в безсмислено умуване... Изгубеното време по празни надежди и обещания...
Както всеки медал има своите две страни, така и всеки наш ден, мисъл, постъпка има своите конфликтни точки. Те ни карат да обичаме, да проклинаме, да захвърляме и да захващаме. Търсим истината, но така не бихме я открили и след милион години. Всичко е случайно и ако е станало Така, значи точно Така е трябвало.
Ще вярваме в тази истина, в кяото виждаме смисъл. Утре тя може да е друга. Дори може и да не е близка до тази. Всичко е до толкова отностително, до колкото ни е богато въображението, а това понякога е доста относително. Колкото и да има смисъл, не винаги има смисъл. И така ден след ден, вярваме в това, в което ни изнася пък да става каквото ще."
"Нещата, които забравяме.... Живота, който живеем.... Нещата, от които се страхуваме.... Живота, който не живеем... Идеите, с които се събуждаме всяка сутрин.... Надеждите, с които заспиваме всяка вечер.... Пропиляното време в безсмислено умуване... Изгубеното време по празни надежди и обещания...
Както всеки медал има своите две страни, така и всеки наш ден, мисъл, постъпка има своите конфликтни точки. Те ни карат да обичаме, да проклинаме, да захвърляме и да захващаме. Търсим истината, но така не бихме я открили и след милион години. Всичко е случайно и ако е станало Така, значи точно Така е трябвало.
Ще вярваме в тази истина, в кяото виждаме смисъл. Утре тя може да е друга. Дори може и да не е близка до тази. Всичко е до толкова отностително, до колкото ни е богато въображението, а това понякога е доста относително. Колкото и да има смисъл, не винаги има смисъл. И така ден след ден, вярваме в това, в което ни изнася пък да става каквото ще."
понеделник, 15 март 2010 г.
Сън в съня
Няма нищо общо с П.И.Ф. ,освен сходството в заглавията. За лека нощ, за добро утро или поне за добър ден. enjoy...
Пропускаме всичко ново, за да видим отново нещо старо. Търсим нещо старо, за да открием нещо ново. Какво може да значи това? Какво правим всъшност? Времето ли е наш господар или кому е нужно време? А когато нямаме ограничения или губим разума си и мечтаем твърде наделеч, или сме не ни се налага да мислим, защото сме щастливи. А когато сме щастливи какво може да искаме повече ? Още щастие, разбира се. А то се постига с още търсене. До какво води едно търсене? - До още повече въпроси, на които ако дори сами не можем да си отговорим. Или ако можем, не намираме задоволяващ отговор.
С "добре" се опитваме да опишем нещо хубаво, но никой не знае точно защо и как. Може би, защото го приемаме за даденост, както и малките хубави неща в живота. А стигнем ли до там на дали има път, по който да поемем за да чуем невидимото.""
Пропускаме всичко ново, за да видим отново нещо старо. Търсим нещо старо, за да открием нещо ново. Какво може да значи това? Какво правим всъшност? Времето ли е наш господар или кому е нужно време? А когато нямаме ограничения или губим разума си и мечтаем твърде наделеч, или сме не ни се налага да мислим, защото сме щастливи. А когато сме щастливи какво може да искаме повече ? Още щастие, разбира се. А то се постига с още търсене. До какво води едно търсене? - До още повече въпроси, на които ако дори сами не можем да си отговорим. Или ако можем, не намираме задоволяващ отговор.
С "добре" се опитваме да опишем нещо хубаво, но никой не знае точно защо и как. Може би, защото го приемаме за даденост, както и малките хубави неща в живота. А стигнем ли до там на дали има път, по който да поемем за да чуем невидимото.""
събота, 13 март 2010 г.
Burning bridges ?
Има моменти от нещото, които съм ги писал преди месец, има такива, които съм писал преди 4-5 дни, има и 2-3 изречения, които съединяват и завършват всичко това. enjoy..
"Ако това, което очакваме е това, което никгоа не се случва. Ако това което се случва е това, което никога не очакваме. Ако всичко е игра на думи и ако всяка дума е нещо.. един малък детайл от цялата картина. Или всяка дума е без значение...вече. Кой може да знае кое, какво, кога е? Понякога късно, понякога никога. А какво ли би било да пробваме нещо средно ? Някъде там, някъде някога. По-добре късно, отколкото прекалено късно. Няколко думи, отколкото николко изобщо. А макар понякога истината да си противоречи с това, в което що годе вярваме достатъчно дълго време, не сме виждали пречка да живеем наивно. Защо сега да почваме да си противоречим ?
Ако всеки ден откриваме нещо ново, не може да бъдем сигурни в почти нищо старо. А това защо е така, може само.. еда кой си да ми каже. Тогава, какво ? Е може би всичко преди само, че с една идея по-еда как си. А дали всеки не иска да знае кое е това еда как си и еда кой си – със сигурност, това ще е най-прекрасната загадка, която ще решим. Следвайки всички природни сили обаче, това ще стане някъде около времето, което не ни интересува. А до тогава ще сме изгорили почти всички пътища назад, защото така е било най-добре. Или така сме сметнали за най-добре. А знае ли някой изобщо, какво значи „добре” ?
"
"Ако това, което очакваме е това, което никгоа не се случва. Ако това което се случва е това, което никога не очакваме. Ако всичко е игра на думи и ако всяка дума е нещо.. един малък детайл от цялата картина. Или всяка дума е без значение...вече. Кой може да знае кое, какво, кога е? Понякога късно, понякога никога. А какво ли би било да пробваме нещо средно ? Някъде там, някъде някога. По-добре късно, отколкото прекалено късно. Няколко думи, отколкото николко изобщо. А макар понякога истината да си противоречи с това, в което що годе вярваме достатъчно дълго време, не сме виждали пречка да живеем наивно. Защо сега да почваме да си противоречим ?
Ако всеки ден откриваме нещо ново, не може да бъдем сигурни в почти нищо старо. А това защо е така, може само.. еда кой си да ми каже. Тогава, какво ? Е може би всичко преди само, че с една идея по-еда как си. А дали всеки не иска да знае кое е това еда как си и еда кой си – със сигурност, това ще е най-прекрасната загадка, която ще решим. Следвайки всички природни сили обаче, това ще стане някъде около времето, което не ни интересува. А до тогава ще сме изгорили почти всички пътища назад, защото така е било най-добре. Или така сме сметнали за най-добре. А знае ли някой изобщо, какво значи „добре” ?
"
вторник, 9 март 2010 г.
Утопията ала бала
То и заглавието и текста си казва достатъчно. Напоследък нещо съм по отворените финали. Не знам защо :) enjoy...
Утопиите. Да, утопиите. Кой не знае и кой не е чувал за тях. Каква важност им отдаваме и знаем ли истинското им значение? Все ще дойде момент, в който да се запитаме дали пък не можем да ги превърнем в реалност. Ами май те тъкмо за това са утопии, а не просто мечти, защото са неусъществими. Със сигурност ще ни се струва, че за момент сме на еййй толкова мъничко да я докоснем, за кратък миг си поемаме въздух и тя вече е прекалено далеч. Опитваме се да я достигнем отново и отново и отново...
Някой ден ще разберем разликата между това да си блъскаме главата в стената и това да пикаем срещу вятъра. Общото е, че и от двете хем няма полза, хем ще се ядосваме, главно на нашата си тъпотия. Разликата е, че от едното ще го разберем доста по-бързо и далеч по-безболезнено. Е, все пак за това сме хора. Грешим за да живеем, живеем за да можем да грешим. И така до...
Утопиите. Да, утопиите. Кой не знае и кой не е чувал за тях. Каква важност им отдаваме и знаем ли истинското им значение? Все ще дойде момент, в който да се запитаме дали пък не можем да ги превърнем в реалност. Ами май те тъкмо за това са утопии, а не просто мечти, защото са неусъществими. Със сигурност ще ни се струва, че за момент сме на еййй толкова мъничко да я докоснем, за кратък миг си поемаме въздух и тя вече е прекалено далеч. Опитваме се да я достигнем отново и отново и отново...
Някой ден ще разберем разликата между това да си блъскаме главата в стената и това да пикаем срещу вятъра. Общото е, че и от двете хем няма полза, хем ще се ядосваме, главно на нашата си тъпотия. Разликата е, че от едното ще го разберем доста по-бързо и далеч по-безболезнено. Е, все пак за това сме хора. Грешим за да живеем, живеем за да можем да грешим. И така до...
петък, 5 март 2010 г.
Eдинствено....
Тия дни се засилих да пиша. Хъх. Та за лека нощ пописах малко. enjoy..
"Какво искаме да знаем, какво искаме да научим, какво сме научили? Какви са нещата от живота и кои са хубавите малки и кои големите незначими? Кой - кой е в цялата тази картинка? Все ще дойде или вече е дошъл този момент, в който се питаме нещо такова. Имаме много възможности да разгадаем тези загадки.
Трудно е да знаеш една истина, тя да е нещо като константа, и все да бягаш от нея. Едно че противоречи на това, което сме научили за себе си, второ, че изобщо не намираш смисъл в действията си, противоречащи на това, което уж искаш, трето, обикновено виждаш първото, което ти е достатъчно, камо ли, че има и второ след него. И така, малко или много в безсмислени действия си казваме : "Казах ли ти!" и "Какво по....".
Всеки ден се състезаваме с това да не сме сами или малко повече сами по себе си. Истината е, че няма истинска истина. Рано или късно всичко е повторение на повторение и копие на копираното. А в крайна сметка ни остава единствено............."
"Какво искаме да знаем, какво искаме да научим, какво сме научили? Какви са нещата от живота и кои са хубавите малки и кои големите незначими? Кой - кой е в цялата тази картинка? Все ще дойде или вече е дошъл този момент, в който се питаме нещо такова. Имаме много възможности да разгадаем тези загадки.
Трудно е да знаеш една истина, тя да е нещо като константа, и все да бягаш от нея. Едно че противоречи на това, което сме научили за себе си, второ, че изобщо не намираш смисъл в действията си, противоречащи на това, което уж искаш, трето, обикновено виждаш първото, което ти е достатъчно, камо ли, че има и второ след него. И така, малко или много в безсмислени действия си казваме : "Казах ли ти!" и "Какво по....".
Всеки ден се състезаваме с това да не сме сами или малко повече сами по себе си. Истината е, че няма истинска истина. Рано или късно всичко е повторение на повторение и копие на копираното. А в крайна сметка ни остава единствено............."
сряда, 3 март 2010 г.
Отраженията на едно пътуване
Вчера като се прибирах във влака ми се отвори един прозорец с време, което се чудех как да запълня и тъй като ми казаха, че отдавна не съм бил писал и трябвало да попиша.. Какво да правя. Пописах. enjoy...
"Всеки ден виждаме нови отражения на нещо познато. Кои ни харесват, кои не. Но рано или късно си задаваме един или друг по-важен въпрос в бързането си да разберем тези отражения. А тези въпроси, почти никога нямат общо с разбирането на цялата картинка. Казваме си едно, опитваме се да го постигнем и току виж все излиза нещо друго. От нас вече зависи как ще го оценим изoбщо. Получим ли каквото плануваме, обикновено не му се наслаждаваме и то не, защото не е хубаво и може би дори по-хубаво от колкото сме си го представяли, а защото или ще ни дойде в момент, в който не ни е до това или вече ще сме забравили как да оценяме. Колкото и тъжно да звучи, няма как да кажем, че не е като да не се е случвало. А когато се е случило така, че да платим безумна цена за това щастие, тогава все повече забравяме да оценяме, защото след като сме заложили всичко, дори и повече - наградата губи значението си. Тогава малките неща, вече отдавна са си заминали и е останала само една обща картина, отражение и то понякога доста неясно, на това, на което сме опитали да видим."
"Всеки ден виждаме нови отражения на нещо познато. Кои ни харесват, кои не. Но рано или късно си задаваме един или друг по-важен въпрос в бързането си да разберем тези отражения. А тези въпроси, почти никога нямат общо с разбирането на цялата картинка. Казваме си едно, опитваме се да го постигнем и току виж все излиза нещо друго. От нас вече зависи как ще го оценим изoбщо. Получим ли каквото плануваме, обикновено не му се наслаждаваме и то не, защото не е хубаво и може би дори по-хубаво от колкото сме си го представяли, а защото или ще ни дойде в момент, в който не ни е до това или вече ще сме забравили как да оценяме. Колкото и тъжно да звучи, няма как да кажем, че не е като да не се е случвало. А когато се е случило така, че да платим безумна цена за това щастие, тогава все повече забравяме да оценяме, защото след като сме заложили всичко, дори и повече - наградата губи значението си. Тогава малките неща, вече отдавна са си заминали и е останала само една обща картина, отражение и то понякога доста неясно, на това, на което сме опитали да видим."
петък, 19 февруари 2010 г.
Мърфи мой приятел
Тъй като аз все още съм неграмотен, а редакторката ми за момента е заета, мисля да пусна този пост така, а след време дай Боже ще има римейк с поправени правописни и пунктуационни грешки. Ами.. enjoy...
п.п. Вече е редактирано :)
"Понякога чакаме толкова много, че след всичкото чакане, това, което получим ни се струва твърде малко и твърде незаслужено. Взираме се назад, а според зависи в какво състояние сме, виждаме различни неща. Общо взето, както винаги – каквото ни изнася. А времето, си тиктака, часовникът си минава, а единственото, което е останало от онази светлина е заглъхващият шум.
Един от прочутите закони на Мърфи гласи, че ако нещо може да се обърка, то се обърква. Или нещо в този дух. Нещо такова става и цялото наше чакане. Надяваме се на един, два варианта или поне трети среден, но според Мърфи, а и според мен, четвърти е най-удачен и почти винаги случващ се. Е, когато знаем, че нещата вървят на зле, то това е така. Там е един от първите два варианта, даже не ни трябва трети среден за да познаем какво ще се случи.
Тези неща, не трябва да ни спират да мечтаем, да желаем или да искаме повече. Трябва ни само да ги знаем до толкова, че когато нещо лошо се случи да можем поне малко да се усмихнем. И така...
"
п.п. Вече е редактирано :)
"Понякога чакаме толкова много, че след всичкото чакане, това, което получим ни се струва твърде малко и твърде незаслужено. Взираме се назад, а според зависи в какво състояние сме, виждаме различни неща. Общо взето, както винаги – каквото ни изнася. А времето, си тиктака, часовникът си минава, а единственото, което е останало от онази светлина е заглъхващият шум.
Един от прочутите закони на Мърфи гласи, че ако нещо може да се обърка, то се обърква. Или нещо в този дух. Нещо такова става и цялото наше чакане. Надяваме се на един, два варианта или поне трети среден, но според Мърфи, а и според мен, четвърти е най-удачен и почти винаги случващ се. Е, когато знаем, че нещата вървят на зле, то това е така. Там е един от първите два варианта, даже не ни трябва трети среден за да познаем какво ще се случи.
Тези неща, не трябва да ни спират да мечтаем, да желаем или да искаме повече. Трябва ни само да ги знаем до толкова, че когато нещо лошо се случи да можем поне малко да се усмихнем. И така...
"
вторник, 9 февруари 2010 г.
Красотата на тишината
Преди един час изгледах "Източни пиеси". Много е хубав. Брутално реален. И няма да излъжа ако кажа, че малко си ме депресира. Нищо де.. пописах малко в следствие на това.. enjoy..
"Разни хора казват – Не било важно това, а по-важно било онова - другото. Кой знае какво е това, пък камо ли онова. Все си мислех, че за нас самите трябва да знаем кои са тези неща и как ние да си ги подредим или да оставим в пълен хаос, но все пак ние да решим. Но не винаги всичко се върти около нас и не винаги осъзнаваме, че свободата на избор в някои случаи се оказва илюзия.
Опитваме се да видим какво имаме, какво можем да имаме, и мечтаем за това, което искаме да имаме. А в крайна сметка, от цялото това имане оставаме с това, което сме ние самите – вече предначертали пътя за бъдещето в главите си, но с ни най-малка реална идея как точно да го извървим. И така всеки ден водим малки битки с нас самите, с нашите си гласове, всеки от които иска да кривне по различна от предначертаната пътека. А тъй като всичко, малко или много, е в главата ни, трудно и рядко някой може да ни помогне. Рано или късно ще се научим да слушаме правилните гласове и ще се се отклоняваме все по-малко, стига да не забравяме какво търсим..красотата на тишината."
"Разни хора казват – Не било важно това, а по-важно било онова - другото. Кой знае какво е това, пък камо ли онова. Все си мислех, че за нас самите трябва да знаем кои са тези неща и как ние да си ги подредим или да оставим в пълен хаос, но все пак ние да решим. Но не винаги всичко се върти около нас и не винаги осъзнаваме, че свободата на избор в някои случаи се оказва илюзия.
Опитваме се да видим какво имаме, какво можем да имаме, и мечтаем за това, което искаме да имаме. А в крайна сметка, от цялото това имане оставаме с това, което сме ние самите – вече предначертали пътя за бъдещето в главите си, но с ни най-малка реална идея как точно да го извървим. И така всеки ден водим малки битки с нас самите, с нашите си гласове, всеки от които иска да кривне по различна от предначертаната пътека. А тъй като всичко, малко или много, е в главата ни, трудно и рядко някой може да ни помогне. Рано или късно ще се научим да слушаме правилните гласове и ще се се отклоняваме все по-малко, стига да не забравяме какво търсим..красотата на тишината."
вторник, 2 февруари 2010 г.
И така...
enjoy...
"Бягаме, връщаме се, не поглеждаме назад, постоянно се въртим. Понякога правим толкова много противоположни неща наведнъж, че трудно можем дори ние да се разберем. Всяка крачка, която правим има своето значение. Всеки ден е някаква борба и във всяка една от тях малките неща побеждават. А това е защото забравяме, че повечето прости неща са измислени умно. Не трябва да отхвърляме идеята, че всичко е малко надценено до толкова, че когато го получим да не знаем какво да правим с него. Опитваме се да обясним малко от простите неща на някой друг, и те вече стават сложни, ако той сам все още не ги е открил. И така, дори простият задушевен разговор понякога се превръща в безвкусно фиаско от сложни безсмислени думи. И така или иначе ще е.. И така.."
"Бягаме, връщаме се, не поглеждаме назад, постоянно се въртим. Понякога правим толкова много противоположни неща наведнъж, че трудно можем дори ние да се разберем. Всяка крачка, която правим има своето значение. Всеки ден е някаква борба и във всяка една от тях малките неща побеждават. А това е защото забравяме, че повечето прости неща са измислени умно. Не трябва да отхвърляме идеята, че всичко е малко надценено до толкова, че когато го получим да не знаем какво да правим с него. Опитваме се да обясним малко от простите неща на някой друг, и те вече стават сложни, ако той сам все още не ги е открил. И така, дори простият задушевен разговор понякога се превръща в безвкусно фиаско от сложни безсмислени думи. И така или иначе ще е.. И така.."
петък, 29 януари 2010 г.
Кой знае кой не знае..
Not my best piece of work, но пък.. enjoy...
"Понякога плащаме безумни цени за щастие. За всеки то е напълно разлчино нещо, дори противоположно.. И до момента, в който сме щастливи – цената не е от значение, детайлите не ни интересуват и грабим с пълни шепи. На хубавото бързо се свиквало. И никой не искал да се връща назад към старото не толкова хубаво. Но така или иначе ще дойде момент, в който трябва да платим цената, която сме обещали и тогава ще видим, че всичко трябва да си има граници. Дори и щастието.
Рано или късно ще разберем, че всичко което правим е само и единствено за нас. Чувал съм, че се раждаме сами и умираме сами, а в помеждутъка някой се вмъква да ни пречи. Но то всичко ще е за добро. Ще ни помогне да разберем повече за нас самите, отколкото ние можем да си го представим. Сами избираме дали да се променим и да поемем непознат път или не, а ако не ни харесва винаги можем да изберем обратното. А нещата или са така или грешим. Но когато някой това ни го каже, ние освен да му се изсмеем, какво друго да направим. Чак в последствие може би ще разберем, че това е било знак, че може и да сме били на правия път, но да не ни достигало малко увереност. Това могат да бъдат само догадки и с онова толкова нашумяло изречение „Е не се знае..”, за което винаги се знае, че всичко е така както изглежда. Макар и да не знаем, че всичко е така както е, никога не пречи да се надяваме обратното. А имаме ли надежда, живота е малко по-хубаво оранжев или розов или кой каквото го влече..
"
"Понякога плащаме безумни цени за щастие. За всеки то е напълно разлчино нещо, дори противоположно.. И до момента, в който сме щастливи – цената не е от значение, детайлите не ни интересуват и грабим с пълни шепи. На хубавото бързо се свиквало. И никой не искал да се връща назад към старото не толкова хубаво. Но така или иначе ще дойде момент, в който трябва да платим цената, която сме обещали и тогава ще видим, че всичко трябва да си има граници. Дори и щастието.
Рано или късно ще разберем, че всичко което правим е само и единствено за нас. Чувал съм, че се раждаме сами и умираме сами, а в помеждутъка някой се вмъква да ни пречи. Но то всичко ще е за добро. Ще ни помогне да разберем повече за нас самите, отколкото ние можем да си го представим. Сами избираме дали да се променим и да поемем непознат път или не, а ако не ни харесва винаги можем да изберем обратното. А нещата или са така или грешим. Но когато някой това ни го каже, ние освен да му се изсмеем, какво друго да направим. Чак в последствие може би ще разберем, че това е било знак, че може и да сме били на правия път, но да не ни достигало малко увереност. Това могат да бъдат само догадки и с онова толкова нашумяло изречение „Е не се знае..”, за което винаги се знае, че всичко е така както изглежда. Макар и да не знаем, че всичко е така както е, никога не пречи да се надяваме обратното. А имаме ли надежда, живота е малко по-хубаво оранжев или розов или кой каквото го влече..
"
четвъртък, 21 януари 2010 г.
Какво ли ще правим ако не мислим ?
Всеки автор имал нужда от своята муза. Било хубаво. И така.. in search of inspiration vol. N enjoy...
"Колко е трудно понякога да разберем самите себе си. Уж знаем всичко което ни трябва и което някога ще научим и все пак се чувстваме, че не знаем нищо. Така се случва, че все търсим отговора някъде в миналото, като с това се опитваме да поправим бъдещето. А настоящето просто го игнорираме ако не ни изнася. Всичките ни добри намерения понякога се оказват просто плод на алчността ни. Малка доза неосъзнат егоизъм, от които се опитваме да черпим сили. Толкова много бързаме да покажем всичките си добри страни, че дори не оставаме за минутка другите да подишат малко чист въздух и да искат да разберат поне половината от нещата. А когато малко по малко го осъзнаем рядко има някой насреща, който иска да узнае още малко. И тогава.. за съжаление е късно. Опитваме се да погледнем в миналото, да поправим бъдещето, и така безкраен кръговрат от мисли. А мислите, когато не се споделят, имат навика да ни объркват, побъркват, да ни карат да правим непонятни неща. Извиненията не винаги ще ни помогнат, но пък няма и да навредят, при условие, че не забравяме, че всичко, с което се прекалява ни вреди. За това – всичко с времето си. А дори когато си кажем „Дано да е до скоро”, вече сме една крачка по-напред от колкото сме си обещали да не сме само преди минутка. И така до..."
"Колко е трудно понякога да разберем самите себе си. Уж знаем всичко което ни трябва и което някога ще научим и все пак се чувстваме, че не знаем нищо. Така се случва, че все търсим отговора някъде в миналото, като с това се опитваме да поправим бъдещето. А настоящето просто го игнорираме ако не ни изнася. Всичките ни добри намерения понякога се оказват просто плод на алчността ни. Малка доза неосъзнат егоизъм, от които се опитваме да черпим сили. Толкова много бързаме да покажем всичките си добри страни, че дори не оставаме за минутка другите да подишат малко чист въздух и да искат да разберат поне половината от нещата. А когато малко по малко го осъзнаем рядко има някой насреща, който иска да узнае още малко. И тогава.. за съжаление е късно. Опитваме се да погледнем в миналото, да поправим бъдещето, и така безкраен кръговрат от мисли. А мислите, когато не се споделят, имат навика да ни объркват, побъркват, да ни карат да правим непонятни неща. Извиненията не винаги ще ни помогнат, но пък няма и да навредят, при условие, че не забравяме, че всичко, с което се прекалява ни вреди. За това – всичко с времето си. А дори когато си кажем „Дано да е до скоро”, вече сме една крачка по-напред от колкото сме си обещали да не сме само преди минутка. И така до..."
вторник, 12 януари 2010 г.
Въпроси, отговори и нещата от живота
Няколко поредни дни е захващано от тук, от там. В крайна сметка получи някакъв що годе завършен вид. enjoy...
"Ние тръгваме, а какво оставяме? Искаме ли да оставим? Къде оставаме? А ако не оставим? А изобщо вълнува ли ни поне един от тези въпроси? Въпросителна след въпросителна, ние продължаваме да задаваме въпроси, чиито отговори вече предогаждаме или някоя друга сложна думичка, която искаме да споделим.
Видим ли искра, сме готови да запалим огън. Уви, не всички искри са толкова силни, нито всяко дърво е готово да гори на кладата. А тези неща се разбират чак като се опиташ да се стоплиш малко, а нищо не пламва. А понякога така се случва, че изведнъж искрата изчезва. Ей така в нищото. Върви я разбери, върви я търси.
Най-големите истини за себе си откриваме тогава, когато сме сами. Тогава, когато леки хладни тръпки ни побиват, се замисляме къде и защо правим грешки. Една равносметка, след друга. Всички се събират на едно място и много лесно и много лесно и ясно можем да прозрем нашата истина за нещата от живота. А когато отново се стоплим – те отново се разпръскват, засичат се една с друга, сливат се, образуват нова още по-объркана равносметка или теория. И така, отново прегръщаме нашият хаос на неразбраното щастие.
"
"Ние тръгваме, а какво оставяме? Искаме ли да оставим? Къде оставаме? А ако не оставим? А изобщо вълнува ли ни поне един от тези въпроси? Въпросителна след въпросителна, ние продължаваме да задаваме въпроси, чиито отговори вече предогаждаме или някоя друга сложна думичка, която искаме да споделим.
Видим ли искра, сме готови да запалим огън. Уви, не всички искри са толкова силни, нито всяко дърво е готово да гори на кладата. А тези неща се разбират чак като се опиташ да се стоплиш малко, а нищо не пламва. А понякога така се случва, че изведнъж искрата изчезва. Ей така в нищото. Върви я разбери, върви я търси.
Най-големите истини за себе си откриваме тогава, когато сме сами. Тогава, когато леки хладни тръпки ни побиват, се замисляме къде и защо правим грешки. Една равносметка, след друга. Всички се събират на едно място и много лесно и много лесно и ясно можем да прозрем нашата истина за нещата от живота. А когато отново се стоплим – те отново се разпръскват, засичат се една с друга, сливат се, образуват нова още по-объркана равносметка или теория. И така, отново прегръщаме нашият хаос на неразбраното щастие.
"
понеделник, 11 януари 2010 г.
Елче feat. Eeyore vol. 2
Предния път го нарекох Battle Of The Writers, този път ще е просто един фючъринг проект, на двама човека, забравили своя път към писането. Темата е.. темата. Толкова различни и до някъде толкова еднакви.. enjoy...
"Учим за да живеем и живеем за да се учим. Пращаме едни и същи послания, а получаваме различни отговори. Или пък пращаме различни послания и получаваме едни и същи отговори. Няма как да кажем със сигурност кое как е. И на бялото черно да кажем, някой път ще сме с правото си. Някъде бях прочел, че това, което прави живота интересен е възможността да осъществим мечтите си! А ако прекалено бързо искаме да ги постигнем, тогава няма ли да живеем прекалено малко или прекалено скучно, защото какво е човек без мечти ? Да не кажем – нищо, но със сигурност е нещо близо до това. Как трябва да постъпим ? Ще има ли кой да ни покаже къде са грешките ни, а ще можем ли ние да го поправим? Малка въпросителна, голямо многоточие и още куп недоисказани неща.
Едно време когато в училище ни караха да бягаме на стадиона.,ни казваха, че за да не се изморяваме, трябва да тичаме по-бавно в началото , за да не грохнем накрая. Обаче аз за себе си разбрах, че както и да бягам - винаги се изморявам накрая, с тая разлика, че ако началото съм бягал по-силно, имам повече точки. Може би и за това се опитваме да сме така в живота - безрезервно отдаване и винаги изморени накрая. Може би грешим като сме припряни, някой не успява да ни хване темпото, обаче животът ни придобива скорост, а сърцето ни бие по-лудо, коленете ни премаляват накрая, но тичайки виждаме зелената трева ,небето, но не и онези, които не задминават.
Трябва ли докато сме свежи и имаме сили да хванем всяка пътечка, да отиграем всяка възможност или не трябва да се бърза трябва да чакаме да идва времето на всичко. Ама то никъде не пише на кое къде му е времето... и за това малко или много ще страдаме, но няма как. Някои от нас малко по-добре се справят с това да улучат правилното време и правилното място, други – не. Това не бива да ни обезкуражава, да ни прави по-малко отдадени. Разбитите мечти или сърца, не са измислени вчера и нито ще сме първите нито ще сме последните. Дали сме пробвали всяка възможност, която е трябвало - сигурно не. Никой не може да знае.
Дали е трябвало да пробваме всяка възможност - сигурно не. „Бързай - бавно” е казал народа, но пък можеш ли вечно да чакаш ? А ако изпуснеш мечтата ей така да си иде ? Следващия път пък ще я задминеш и тя ще остане някъде зад теб още недоразвита, но и никога няма да може да се развие, защото не си й дал време да диша. За това - ще поживем, пък ще пробваме, пък каквото видим.
Помниш ли какво искаше преди 10 години? Как го имаше и какво искаше след това? Времето минаваше, казваше си - Това е игра.. За какво мечтаеше преди 5 години? Къде отиде, какво видя, с кого се запозна, какво обикна, какво намрази..И пак опря до мечтата,а? Каква беше тя? Намери ли й име, кръсти ли я някак? Времето замина, нали?.. Какво искаше преди година? Какво откри, докато го искаше и какво намерери, докато забравяше откритото, вече забравено..Къде си сега? Продължи играта сам..проиграй живота си ако желаеш..намери си смисъл..и без това след година ще е друг. Единственото константно ще са въпросите ти. Забрави какво отговаряш.Хубаво е, че питаш, нещо в теб играе. Някъде работи машина, някой по-добър смисъл ще те застигне, за да задаваш по-подходящите въпроси. А като те застигне зима, ще намериш топлина и когато времето спре за теб, животът ще остане да задава въпроси за теб, бил си важен за него, обикнал те е...
Поне поиграй, опитай да не следваш правилата. Ако пък измислиш игра, достатъчно добра, за да бъдеш запомнен - ще играем по нея. Просто бъди тук, покажи, че си бил, че си играл с мен. Моля те. Опитай. Затвори очи. Видя ли колко е хубаво....
"
"Учим за да живеем и живеем за да се учим. Пращаме едни и същи послания, а получаваме различни отговори. Или пък пращаме различни послания и получаваме едни и същи отговори. Няма как да кажем със сигурност кое как е. И на бялото черно да кажем, някой път ще сме с правото си. Някъде бях прочел, че това, което прави живота интересен е възможността да осъществим мечтите си! А ако прекалено бързо искаме да ги постигнем, тогава няма ли да живеем прекалено малко или прекалено скучно, защото какво е човек без мечти ? Да не кажем – нищо, но със сигурност е нещо близо до това. Как трябва да постъпим ? Ще има ли кой да ни покаже къде са грешките ни, а ще можем ли ние да го поправим? Малка въпросителна, голямо многоточие и още куп недоисказани неща.
Едно време когато в училище ни караха да бягаме на стадиона.,ни казваха, че за да не се изморяваме, трябва да тичаме по-бавно в началото , за да не грохнем накрая. Обаче аз за себе си разбрах, че както и да бягам - винаги се изморявам накрая, с тая разлика, че ако началото съм бягал по-силно, имам повече точки. Може би и за това се опитваме да сме така в живота - безрезервно отдаване и винаги изморени накрая. Може би грешим като сме припряни, някой не успява да ни хване темпото, обаче животът ни придобива скорост, а сърцето ни бие по-лудо, коленете ни премаляват накрая, но тичайки виждаме зелената трева ,небето, но не и онези, които не задминават.
Трябва ли докато сме свежи и имаме сили да хванем всяка пътечка, да отиграем всяка възможност или не трябва да се бърза трябва да чакаме да идва времето на всичко. Ама то никъде не пише на кое къде му е времето... и за това малко или много ще страдаме, но няма как. Някои от нас малко по-добре се справят с това да улучат правилното време и правилното място, други – не. Това не бива да ни обезкуражава, да ни прави по-малко отдадени. Разбитите мечти или сърца, не са измислени вчера и нито ще сме първите нито ще сме последните. Дали сме пробвали всяка възможност, която е трябвало - сигурно не. Никой не може да знае.
Дали е трябвало да пробваме всяка възможност - сигурно не. „Бързай - бавно” е казал народа, но пък можеш ли вечно да чакаш ? А ако изпуснеш мечтата ей така да си иде ? Следващия път пък ще я задминеш и тя ще остане някъде зад теб още недоразвита, но и никога няма да може да се развие, защото не си й дал време да диша. За това - ще поживем, пък ще пробваме, пък каквото видим.
Помниш ли какво искаше преди 10 години? Как го имаше и какво искаше след това? Времето минаваше, казваше си - Това е игра.. За какво мечтаеше преди 5 години? Къде отиде, какво видя, с кого се запозна, какво обикна, какво намрази..И пак опря до мечтата,а? Каква беше тя? Намери ли й име, кръсти ли я някак? Времето замина, нали?.. Какво искаше преди година? Какво откри, докато го искаше и какво намерери, докато забравяше откритото, вече забравено..Къде си сега? Продължи играта сам..проиграй живота си ако желаеш..намери си смисъл..и без това след година ще е друг. Единственото константно ще са въпросите ти. Забрави какво отговаряш.Хубаво е, че питаш, нещо в теб играе. Някъде работи машина, някой по-добър смисъл ще те застигне, за да задаваш по-подходящите въпроси. А като те застигне зима, ще намериш топлина и когато времето спре за теб, животът ще остане да задава въпроси за теб, бил си важен за него, обикнал те е...
Поне поиграй, опитай да не следваш правилата. Ако пък измислиш игра, достатъчно добра, за да бъдеш запомнен - ще играем по нея. Просто бъди тук, покажи, че си бил, че си играл с мен. Моля те. Опитай. Затвори очи. Видя ли колко е хубаво....
"
сряда, 6 януари 2010 г.
Ново начало на един нов ден
Е какво да кажа. Явно всяко начало на нова година ми дава нови творчески вдъхновения. enjoy...
"Мислите ни обгръщат, надеждите ни завладяват, а реалността остава някъде комуто е нужна. Кой не знае какво е чувството ?! То е нещо като да живееш с една постоянна усмивка, която пък е като една красива недовършена картина – винаги можеш да добавиш още малко за да стане по-добре, но не бива да прекаляваш, че може да развалиш всичко. Когато реалност освен тази, не ни е потребна имаме един цял казан с очаквания и гледаме все с големия черпак да гребем от тях, че по някое време ще вземат да прелеят иначе. Вътре има много различни отенъци, на много различни искания. На всички тях трябва да поставим рамки, за да знаем какво взимаме и какво да очакваме. Е разбира се винаги може да пробваме с нещо неочаквано, пък след това да му мислим
Оглеждаме се, мислим още малко, ляагаме и заспиваме с надеждата за утрешния ден, а на следващия се събуждаме в реалността със спомена за хубавия сън.
"
"Мислите ни обгръщат, надеждите ни завладяват, а реалността остава някъде комуто е нужна. Кой не знае какво е чувството ?! То е нещо като да живееш с една постоянна усмивка, която пък е като една красива недовършена картина – винаги можеш да добавиш още малко за да стане по-добре, но не бива да прекаляваш, че може да развалиш всичко. Когато реалност освен тази, не ни е потребна имаме един цял казан с очаквания и гледаме все с големия черпак да гребем от тях, че по някое време ще вземат да прелеят иначе. Вътре има много различни отенъци, на много различни искания. На всички тях трябва да поставим рамки, за да знаем какво взимаме и какво да очакваме. Е разбира се винаги може да пробваме с нещо неочаквано, пък след това да му мислим
Оглеждаме се, мислим още малко, ляагаме и заспиваме с надеждата за утрешния ден, а на следващия се събуждаме в реалността със спомена за хубавия сън.
"
вторник, 5 януари 2010 г.
Livingstone bio
Тъй като време на време и аз трябва да се разсейвам с нещо, малко по-весело, било то реално или не и тъй като бях помолен да напиша еднa, хмм да го наречем разчупенa биография, ето какво написах. enjoy...
"Владимир Владимиров – Livingstone е роден в Добрич, България - центъра на света, а ако не на света то поне на музикалните таланти. Той се отказва от семейния бизнес и мястото му в него (комбайнер) и вместо това решава, че ще последва мечтата, която все още не знае, че има. Вдъхновен от световното в САЩ, две години по-късно когато най-накрая разбира кой изпълнява We Will Rock You, прави своите първи проби на барабани, на които в последствие става нещо като полу-божество. Тъй като едното нещо води до другото и явно рокът е в кръвта му, Livingstone прохожда по стъпките на небезисвестния Slash (Сол Хъдсън) и прави солота на китара, за които предно споменатия още се чуди как точно да изсвири. Небеизвестната хардкор/рок група „Auto Dafe” веднага забелязват таланта на Владимир и така той става нейн член.
Научавайки за една българска поговорка, а именно – „Музикант къща не храни.”, Livingstone решава, че трябва да направи солова кариера. Той поема по пътя на хип-хопа и няколко години прави първия му голям концерт. Излезлият през 2002 година филм „8 Mile” е биографичен филм не по кариерата на Еminem (Маршъл Брус Матърс III), а описва детсвото на Владо. До 2004 той се изявява освен като всичко описано по-горе, а и като Dj по различни клубове и концерти, дори по неофициални данни Madonna (Мадона Луиз Вероника Чиконе), го била поканила да озвучава едно от турнетата й. За един талант като него, това не било нито на годините, нито на образованието му и за това отказал. От тогава на сетне решил, че трябва да почне да композира dance and house music и така докато завърши средното си образование. 2006та година дава старт както на висшото му образование в УФТ Пловдив, така и и на работата му по първото му демо. За него бива афектиран от двамата си съквартиранти, които се оказват бивш артист-алкохолик и планинар-бъдещ пушач. 2009 е съдбоносната година, през която той подписва договор с U.S.B. digital и дава началото на ново измерениe в музиката с дебютния си сингъл.
"
"Владимир Владимиров – Livingstone е роден в Добрич, България - центъра на света, а ако не на света то поне на музикалните таланти. Той се отказва от семейния бизнес и мястото му в него (комбайнер) и вместо това решава, че ще последва мечтата, която все още не знае, че има. Вдъхновен от световното в САЩ, две години по-късно когато най-накрая разбира кой изпълнява We Will Rock You, прави своите първи проби на барабани, на които в последствие става нещо като полу-божество. Тъй като едното нещо води до другото и явно рокът е в кръвта му, Livingstone прохожда по стъпките на небезисвестния Slash (Сол Хъдсън) и прави солота на китара, за които предно споменатия още се чуди как точно да изсвири. Небеизвестната хардкор/рок група „Auto Dafe” веднага забелязват таланта на Владимир и така той става нейн член.
Научавайки за една българска поговорка, а именно – „Музикант къща не храни.”, Livingstone решава, че трябва да направи солова кариера. Той поема по пътя на хип-хопа и няколко години прави първия му голям концерт. Излезлият през 2002 година филм „8 Mile” е биографичен филм не по кариерата на Еminem (Маршъл Брус Матърс III), а описва детсвото на Владо. До 2004 той се изявява освен като всичко описано по-горе, а и като Dj по различни клубове и концерти, дори по неофициални данни Madonna (Мадона Луиз Вероника Чиконе), го била поканила да озвучава едно от турнетата й. За един талант като него, това не било нито на годините, нито на образованието му и за това отказал. От тогава на сетне решил, че трябва да почне да композира dance and house music и така докато завърши средното си образование. 2006та година дава старт както на висшото му образование в УФТ Пловдив, така и и на работата му по първото му демо. За него бива афектиран от двамата си съквартиранти, които се оказват бивш артист-алкохолик и планинар-бъдещ пушач. 2009 е съдбоносната година, през която той подписва договор с U.S.B. digital и дава началото на ново измерениe в музиката с дебютния си сингъл.
"
неделя, 3 януари 2010 г.
In search of inspiration
Нова година, нов късмет. За още много години да сме заедно и да ми четете глупостите :) enjoy...
"Беше изминала една година от както Явор бе поемал ей така към непознатото. За това време, несъмнено се бяха случли доста интересни неща с още повече повратни моменти. Началото на пътя бе близо, а с всяка секунда сърцето му препускаше все по-силно и по-устремено. Сигурно чак хората на метри от него можеха да доловят ударите му.
Сега всичко бе колкото познато, толкова и някак приятно изненадващо за него. Планините бяха същите, само дето сега имаха един такъв успокояващо зелен цвят, а не онази бяла, студена нежност от преди. Необятно многото варианти някъде там напред, той преобръщаше в мисли, а те на свой ред преминаваха в живи картини. На дали някога, някой щеше да го разбере, истински да усети всичките причини за това негово пътуване. Е, може би това и не беше чак толкова неочаквано, тъй като дори Явор не можеше да опише всичко онова, което се случваше с него.
Той погледна към острещния прозорец и видя едно особено хълмче. По-скоро сами спомен, който му проблесна бе особен. Той се сети за онова малко студено сърце нарисувано върху запотения прозорец и какво означаваше то за него, тогава. Замисли се още как страстта му да прави това, което обича го бе отвеждала до достатъчно странни ситуации, на особено необичайни места.
И ето, денят на приключенията започна. Той попадна на място, което бе посещавал твърде отдавна за да помни. Макар и да ръмеше, това не попречи на ентусиазма му да покори всичко наоколо, с помощта единствено на собствени сили. Явор искаше да попие всеки детайл, всяко кътче, всяка малка капка красота, която ръмеше около него. Това, с което той не бе свикнал бе невероятната топлина на хората посрещаики го. Там от където той идваше дори и когато бъдеше безкрайно любезен, му се отвръщаше почти винаги с начумерена физиономия. Тук хората бяха любезни, забавни и с доброта в очите, искряща от тях като бенгалски огън. Беше неизбежно да не му останат хубави спомени.
И все още, той бе далеч от края на своето приключение. Явор дори не подозираше какви приятни изненади го очакваха. Той знаеше, че хубавите неща се случват тогава – когато не ги очакваш, но може би малко или много, тайно се надяваш. Толкова тайно, че аха-аха и ти да не знаеш, че се надяваш. И така.. Последваха няколко невероятни срещи, които промениха представите му за случайност, красота и традиции. Разбра, че една усмивка, явно може да означава няколко стотин, милиона, хиляди, милиарда неща, така и само едно единствено – нещо от което се нуждаеше отдавна. Но не просто усмивката, която слагаше за пред всички и когато се налагаше, а онази вътрешната, която той търси с очи и сърце. Как тя грейва от нищото и как бързо може да изгасне.
Часовете шеметно се изнизаха и колкото и да му беше неприятно – пътят към дома го зовеше. Този ден по пътя на издирване на вдъхновението определено бе повече от успешен, а равносметката.. задоволителна. На сбогуване с това магично място, той не каза : „Сбогом”, а „Чао, до нови срещи...”. И пое своя път към вече изчезналия залез.
"
"Беше изминала една година от както Явор бе поемал ей така към непознатото. За това време, несъмнено се бяха случли доста интересни неща с още повече повратни моменти. Началото на пътя бе близо, а с всяка секунда сърцето му препускаше все по-силно и по-устремено. Сигурно чак хората на метри от него можеха да доловят ударите му.
Сега всичко бе колкото познато, толкова и някак приятно изненадващо за него. Планините бяха същите, само дето сега имаха един такъв успокояващо зелен цвят, а не онази бяла, студена нежност от преди. Необятно многото варианти някъде там напред, той преобръщаше в мисли, а те на свой ред преминаваха в живи картини. На дали някога, някой щеше да го разбере, истински да усети всичките причини за това негово пътуване. Е, може би това и не беше чак толкова неочаквано, тъй като дори Явор не можеше да опише всичко онова, което се случваше с него.
Той погледна към острещния прозорец и видя едно особено хълмче. По-скоро сами спомен, който му проблесна бе особен. Той се сети за онова малко студено сърце нарисувано върху запотения прозорец и какво означаваше то за него, тогава. Замисли се още как страстта му да прави това, което обича го бе отвеждала до достатъчно странни ситуации, на особено необичайни места.
И ето, денят на приключенията започна. Той попадна на място, което бе посещавал твърде отдавна за да помни. Макар и да ръмеше, това не попречи на ентусиазма му да покори всичко наоколо, с помощта единствено на собствени сили. Явор искаше да попие всеки детайл, всяко кътче, всяка малка капка красота, която ръмеше около него. Това, с което той не бе свикнал бе невероятната топлина на хората посрещаики го. Там от където той идваше дори и когато бъдеше безкрайно любезен, му се отвръщаше почти винаги с начумерена физиономия. Тук хората бяха любезни, забавни и с доброта в очите, искряща от тях като бенгалски огън. Беше неизбежно да не му останат хубави спомени.
И все още, той бе далеч от края на своето приключение. Явор дори не подозираше какви приятни изненади го очакваха. Той знаеше, че хубавите неща се случват тогава – когато не ги очакваш, но може би малко или много, тайно се надяваш. Толкова тайно, че аха-аха и ти да не знаеш, че се надяваш. И така.. Последваха няколко невероятни срещи, които промениха представите му за случайност, красота и традиции. Разбра, че една усмивка, явно може да означава няколко стотин, милиона, хиляди, милиарда неща, така и само едно единствено – нещо от което се нуждаеше отдавна. Но не просто усмивката, която слагаше за пред всички и когато се налагаше, а онази вътрешната, която той търси с очи и сърце. Как тя грейва от нищото и как бързо може да изгасне.
Часовете шеметно се изнизаха и колкото и да му беше неприятно – пътят към дома го зовеше. Този ден по пътя на издирване на вдъхновението определено бе повече от успешен, а равносметката.. задоволителна. На сбогуване с това магично място, той не каза : „Сбогом”, а „Чао, до нови срещи...”. И пое своя път към вече изчезналия залез.
"
Абонамент за:
Публикации (Atom)
