неделя, 11 октомври 2009 г.

Надеждата не винаги убива желанието...

Май стана вече месец от както не съм поствал. Не че съм и писал много много де :). Така и не се роди нещо по-цялостно, по-завършено да ми зарадва окото както си трябва да за такъв дълъг период от време, в който не съм писал, но каквото - такова. 'njoy...

"Малко или много всеки ден търсим посоката, по която да поемем. Правим малки или големи стъпки за това. Малко или много се опитваме да подредим нещата в ежедневието си. Малко или много всяко ново нещо може да ни се стори като нюанс на нещо старо. Малко или много това ще ни хареса или ще ни напомни какво не сме харесали преди.
Какво ни различава едни от други? Може би мислите ни, идеите ни, за нещата от живота, и това как се постигат те. Всяка малка бъркотия, която създаваме, може да се оправи. Нужна ни е само малко повече мотивация. Поне така си мисля. Пропиляваме разкошни шансове само защото вътрешно сме решили днес да бъдем тъпи.
Май винаги има едно търсене. Какво търсим не знаем точно, защото много рядко знаем какво искаме. Може да се каже, че по-скоро знаем какво не искаме. Правим едно и също и се чудим защо грешките се повтарят. Явно не го правим както трябва. За това, малко или много, ще се научим да си взимаме поука от грешки – както наши, така и чужди. И така до следващия път…
"



"Сънищата са много странно нещо. Идея си нямам дали са отражение на това, което съм или на това, което искам да бъда. Много хора са се опитали да ги тълкуват, а някои дори са достигнали целите си. Но за мен сънищата ще си останат загадка. На дали всеки път като летя или като мога да скачам твърде повече от нормално, това ще означава, че искам да се издигам все повече и все по-бързо в обществото. Все в един момент ще съм доволен от там където съм и летенето, може би ще означава, че просто искам малко да полетя."



"Eдна минутка и хоп – нещата се променят. Едно малко камъче преобръща колата. Едно изречение и стоиш на другия бряг на нещата. Една малка истина, която е само за теб. Една малка тайна, която е таина за всички.
Всеки ден виждаме много. Отсяваме къде достатъчно – къде не от него. Решаваме в коя посока ще поемем и понякога съжаляваме, понякога – не. Оказва се че не винаги сме господари на собствената си съдба и че не винаги има съдба. И все понякога – тя си знае. Това е моментът с въпроса на гледни точки. Как виждаме нещата. Дали си затваряме очите за някои неща? Дали искаме да си затворим очите за други? Дали виждаме реално какво ще стане? Дали имаме желанието да си го признаем след като прозрем нечия истина? Можем да си задаваме въпроси до безкрай. А от многото мислене може и да ни заболи главата. Толкова да ни заболи, че да ни се иска никога не да сме мислили толкова много.
Многото мисли, понякога втълпяват несигурност. Несигурност, а понякога и известна доза нерешителност. И все пак много от нас рядко знаят какво искат. А когато разберат какво евентуално искат се оказва, че твърде многото мисли им пречат да решат.
Няма как да избегнем така или иначе малко лична драма. Така или иначе. Помисли малко, поогледай се, не му мисли. Разбери. Виж. Знае ли се, магията пък може да се появи."



<п>(и някакво малко опитче за начало на разказ)"Дъждът цял ден капе ли капе. Цоп, цоп, цоп. Празни улици, чист въздух. Беше повече от прекрасен и спокоен ден за Явор. Толкова хубав, че дори можеше да зърне тишината. Дъждът се засилваше, а с него и чувството за спокоиствие у младежа. Мисълта му колкото ясна – толкова и разпиляна.
Зад всяка душа, която си помислеше стояха други три. И то не сходни, а напълно различни, поемащи в съвсем различна посока. А когато се опитваше да ги свърже в изречение, не винаги добиваха ясен смисъл. Всичко се въртеше около онова „ако” или другото „ами тогава”, което рано или късно водеше повтарящ се цикъл от мисли. Именно заради това, той започна да мисли начин да се освободи от това свое „проклятие”. И все пак имаше едно на ум, че това може и да е съдбата му.
" .. to be continued