Народно творчество

2 думи - Камен Донев!

"Не искам да ям, не искам да спя! Така ще изгубя твърде много ценно време, в което мога да се наслаждавам на Това. Мозъкът ми иска да попие всяка милисекундичка ала без храна и сън на дали ще успее. И въпреки това не искам да губя нито секунда повече изкарана „просто така”. Всяка секунда, всеки миг е един нов безценен и неповторим спомен. Хората уж се променят, а все си остават същите. Такиват остават и усмивките им след такива безспирни и неуморими поредици от красиви спомени – Големи! Хем бягаш от реалноста, хем ти се струва, че друго по-истинско не може да има. Гмурваш се в такава наситена палитра от емоции, че единственото, което искаш е да плуваш и да се удавиш, щастлив!"

Делириум

Всяка история има своето начало, което води своите корени от краят на друга. Това разбира се е ако имат ясно означени начало и край. А не във всяка е така. Мислиш си че това е началото от остатъка на живота ти, а може да се окаже един обикновен ден. А може и да се случи точно онова, което очакваш. Един неуписуемо красива сутрин, следобед или вечер. Малък несвършващ делириум. Опияняващ, безумно запленяващ. Дали този момент е началото – едва ли, не е и краят. Той е онова, за което ще се сещаш хем когато ти е тъжно, хем когато ти е весело. Делириума събира във всебе си всичко. И радостта и тъгата, но те една без друга не могат. Само не трябва да надделяват една над друга, че после при приравняването им става страшно. Освен всичко друго той гранича с лудостта. Има два варианта. Превъзмогваме себе си, инстинкта си за самосъхранение и се потапяме в бездната, която не знаем какво ще ни донесе. Другият вариант е да стоим зад собствените си стени по-малко нещастни и съответно по-малко щастливи. Така поставени нещата изборът винаги изглежда лесен, но щом има такъв той на дали е прост. Аз избирам делириума. А ти ?

Рими в рими

Намирам начин да заспивам, без в тебе да се взирам. Не бе той никак лесен, не бе и безболезнен, но определено за двама ни най-полезен. Онази енергия, която споделяме, трудно ми е да я компенсирам, когато се разделяме. Моите слова не са напразни. Знам. Колкото и това да ме дразни. А онова, което се опитваме да споделим, а не можем просто ни кара да бъдем празни. Хем усмивка, хем прегръдка, а в крайна сметка от раздялата - горчива глътка. Ще си пием, ще си помълчим и няма как, с очи ще се следим. Аз с моите, ти с твоите..

Нещо в главата

Онази страст. Онова напржение. Онези моменти, в които се усмихваме без никаква причина. Забраненото е най0сладкото. Какво клише и каква проста истина за живота. Вземи едни Ромео и Смотлиета. Хем тъй, хем тъй. Те, както и ние са разбрали, че щом любом има, забранено няма. До крайност или до край, както при тях. „Всичко или нищо.” Или „По-добре малко отколкото нищо”. Това е задача, която ти трябва да решиш. И не става дума за теб или за мен. Не става дума и за нас. Всичко е до неправилното време, на правилното място. Това ще ни изнервя, това ще ни влудява, това няма да ни остава да спим. Но ако ни кара всяка сутрин да ставаме с усмивка, какво пък. Ако ли не, к’во прайм ?