петък, 8 май 2009 г.

"Май.Месец Май. Месецът измамник, месецът лъжец.."

Преследвам една мечта. Готов съм да я следвам почти сляпо. И някой ден ще я постигна. Само дето тази мечта постоянно се променя. И следвам нова и нова. Важното за мен е да го правя винаги усмихнат! Дори и да повтарям грешките си, всеки път си взимам поука. Уви – някои са по-силни от мен. Но нищо и тях ще поправя някой ден. А сега нека да пристъпя към основната част днес.. месечното „отчитане” в блога  За сега не кой знае колко, но живот и здраве до края на месеца остава доста време може още доста да попиша...enjoy..



Ако веднъж, само веднъж имаш възможността, да се чувстваш неуязвим, за какво ти би използвал тази възможност ? Сигурен съм, че няма да е за да спасиш света или гладните сумалиичета. И с право! Грубо? НЕ! Всъшност една съвсем обикновена реалност. Ако аз пша за нещата от живота и ти ми вярваш достатъчно за/на тях, мисля че света би бил малко по-хм.; Никой не знае. 0 Разни хора – разни идеали.” Но ако пък все още усещаме онова, което ни напомня,м за това къде ни е отправната точка и къде крайната, значи все пак има надежда за нещо. Винаги ако поискаме ще можем да имаме вяра в себе си...


Той стое. Колко тъпо. Той все още стоеше. Колко още по-тъпо. Освен, че стоеше май че се взираше в нещо. Какво.. само той си знаеше. По-скоро и той не знаеше де. Гледаше в нищото просто ей така, защото беше твърде зает с вътрешния си монолог, за да прави нещо повече от това да стои и да гледа тъпо. Напоследък живта не бе приказаката на живота му, но не беше и никак зле. Като изключим неизбежното застигащите го последици от пороците му, си беше един доста приличен сън, от който не бе излизал последните дни. Всичко беше увлекателно, всичко беше чудесно. Вярваше, че два ли скоро нещо ще помрачи тези мимолетни, но иначе доста положително зареждащи късчета радост. Липсваше му само малко инициатива за действие. Но и на това щеше да се научи някой ден. „Всичко с времето си”, както обичаше да казва той. Надеждата за този някой ден го крепеше като цяло. Не че винаги не му се искаше да каже „Добре дошъл в „някой ден” ”, защото рано или късно той, та и ние си казваме „Ех, някой ден..”.
Мисълта му отново се претрупа с цитати. Позамисли се още малко относно цитатие и си каза – Е кво пък, щом някой го е казал по-добре защо да не му прасна една цитатче.
И така де, май му омръзна да си води монолози, защото изведнъж стана и отпраши в посока на залязващото слънце.





Търсенето продължава.Винаги. Никога. Все думички, за ограничаване. А не трябва. Не трябва да се ограничаваме в някога си. Предполагаемо няма да ограничим избора си докато все още имаме такъв. Все ще се намери нещо, което да ни жегне. Устроине сме така, че да търсим най-доброто за себе си. Или поне някои са така де. Не мога да твърдя едно и също нещо за всички. Та да се върнем на въпроса. Или отговора или каквото там търсим ние. Ние търсим не за да разбираме и за да намираме, а чисто и просто, защото можем да си го позволим. Получим ли отговора търсенето ни става вече безцелно. А ние не искаме да сме безцелни – за това намираме нов път към същото нещо и този път се надявам се да е по-интересен. Търпим промени, търпим несполуки, осъзнаваме какво искаме, но не знам как да го постигнем. Тръгваме в погрешни посоки, спираме се, връщаме се и започваме от начало. На каква цена ? – На цената на опита. На цената на бъдещето ни щастие – „Мислене в перспектива” му казвали хората.
Понкога сложните решения се взимат трудно, понякога лесно. Въпроса е за колко време можем да издържим без въздух или по-скоро със затаен дъх. И двете твърдения са вярни и в двете има малко заблуждение относно какво и как. Защо всички тези красиво наредени думички ви се струват като безплодна и непонятна реч – защото са просто мисли, не толкова разсъждения, колкото едни прости мислички обвити в изречения.
Толкова хубави неща ни се случват без дори да можем да ги осъзнаем понякога. Вървим си по улицата и хоп. Нещо прекрасно. Влизаме в някое кафене. Хоп още нещо такова. Всеки ден има такива неща покрай нас, но не всеки ден ние можем да ги видим. Нищо и на тях ще им дойде реда все някой ден. Спреш ли да опитваш – свършен си. Притесненията трябва да ги оставим за някой, който го интересуват. Когато отвориш очите си ще видиш много неща, а затвориш ли ги те ще станат твоя реалност.






Той най-сетне стана. Едвам се прозям, препърха няколко пъти с мигли докато осъзнае за какво иде реч. Беше му странно. Нямаше странен вкус в устата и се беше наспал. Това си беше странно. Отдавна не се беше случвало. И така.. Денят си личеше още заранта, или както там казват хората. Но да, всичко беше прекрасно. Целият ден взе да му поднася най-различни хубави изненади. Това беше Денят. И щеше малко по-късно да се превърне в Нощта, но за това малко по-късно.
Вършейки дори само най-простите неща от ежедневието си, той се чувстваше уникално добре, зареден с енергия. Хубавата част от деня тепърва започваше. Най-сетне дойде дългоочакваното обаждане. Той се контролираше външно и го прие съвсем равнодушно, с лека усмивка, но от вътре всичко вреше и кипеше. Пое си дълбоко въздух и пое пътя към уговорената среща в уговорения час. Имаше малко трудности по пътя, но те не можеха да го смутят. И така. Пристигна. Повечето бяха там. Размениха любезности и се захванаха за работа. Помощението бе достатъчно голямо и добре подредено за да може да се получи едно гигантско събитие. Всички бяха в подходящият тонус и за това подготовката завърши бързо, по план. Сега предстоеше втората част от плана..
Той и още един мъж от компанията се отправиха в неясна за него дестинация. Задачите бяха много, времето беше малко, но все пак бяха сигурни, че с подходящата мотивация ще покрият всичко. И така.. отидоха на едно, второто, трето място.. Всичко беше по план. Планът ставаше все по-добър и с все по-неочаквано развиващи се събития. Видяха много ценни хора, уговориха много неподозирани срещи. И така. Сега трябваше да се връщам към план А, за вечерта.
С влизането си там той се почувства достатъчно мотивиран за да направи една блестяща изява. Но си нямаше и на идея все още как. Всичко вървеше нормално. Всички около него искаха да оставям хубав траен отпечатък в спомените си. Той не може да е по-съгласен с тях. Та нали и той беше там за това. Нещата си идваха по местата, макар и с много предварителни въпросителни. Дори толкова добре се нареждаха, че на него не му се вярваше. Видя толкова много забравени лица от миналото, които го изпълниха с надежди за бъдещето. В началото му се стори, че нощта тече дооста бавно, но изведнъж си погледна часовника и ах.. вече беше два часа след полунощ. Явно не е било толкова бавно.
След известни разубеждения от себе си и след известни убеждения от други, той реши да поеме краткия път на слабото опиянение, което в крайна сметка стана си остана кратък път, но не и на слабо опияниние. За един час той не знаеше какво се случва с него. Той не ходеше. ЛЕТЕШЕ. Вина за това имаха хора, броящи се на пръстите на едната му ръка. Минаха му безброй щури идеи, чу няколко неща, които трайно му се отразиха и все още чува.
Слънцето вече беше изграло. Той пое своят път към заслужена почивка. –Какъв хубав ден и каква невороятна вечер. Трябва да седна да попиша малко за тях.- каза той и седна пред компютъра и започна да пише..