неделя, 4 януари 2009 г.

I'm tired of waiting An' closing my eyes

Някои читатели на блога искаха разкази.. Подарих им един за Коледа. Ето още един, но този не е за тях. За мен си е .. и може би за новите читатели на блога. Почти не съм си спестявал каквото и да е. Доста искреност има там.. И ако действителни събития и лица се познаят в разказа, то това по всяка вероятност е с умишлена цел.



„Пътят на връщане е дълъг. Мисълта вече не е толкова бистра и устремена към величие. Наоколо е топло и уютно. Какво се обърка”. Това бяха първите мисли на Явор. Той току що беше излязъл от някакъв необясним транс, в който бе последните няколко дни. Пътят сега наистина му се струваше по-дълъг. Може би защото сега беше сам. Идното му пътуване беше изпълнено с много въпроси, намерения, обещания. Не всичко бе минало както искаше, но той знаеше, че винаги има и вариант, който не бе обмислил добре и обикновенно именно той се случваше.
Какво щеше да прави когато достигне крайната си дестинация. Идея си нямаше. Знаеше какво не иска – да се връща към някой стар порок, който бе загърбил.
Днес той достатъчно пъти бе чул думите „Не знам”, „Не мога”, „Не искам”. Той самият ги употребяваше много често в миналото, в настоящето и се стараеше те да станат възможно по-малко в бъдещето.
Слушайки другите той виждаше себе си. Взирайки се и нахално вторачвайки се в очите им той виждаше объркването в сърцата им. Другите очакхваха да се случи нещо – душаха учестено, не можеха да намерят място на ръцете си, нервно чупеха пръсти, а когато нещо се случи – те неохотно се отдръпнаха. Това потдикна Явор да потъне в размисли. Дали той беше твърде припрян и твърде невнимателен и неучтив ? Колкото и да го мисли, както той самия казваше „Колко и да го мислиш, няма да помогне за това по-добре – недей.” Но цял живот той бе мислил, защо сега да престава? Явно нямаше как. И пак потъна в размисли.
Днес му бяха задали въпроса дали съжалява, но отговора му беше ясен, отчетлив и без капка съмнение – Не! Нямаше и защо да го прави. Макар и непредвидени, ситуациите, в които попадаше се оказваха интересни за разрешаване.
Той подпря глава на стъклото и присви усмивката, която го бе съпътствала от пробуждането му. Изглеждаше унил. Може и така да беше, но той нямаше да си го признае или да покаже – на тези, които го познаваха. Битието му го бе калило да се старае да върши всичко с оптимизъм. Беше намерил правилната формула, по която да оформя себе си от тук нататък.
Той отвори широко очи и се вторачи в пеизажа, отминаващите хора и всичко онова, което той не можеше да притежа, освен в мислите си. Там винаги намираше нови непознати кътчета, някои твърде мрачни да бъдат изкарани на показа, други твърде нежни за да може някой изобщо да ги разбере. Та той сам не може да побере мислите си, а какво ли оставаше някой – философски настроен да се опита да откликне на поривите му.
Пътуването продължаваше, той бе все така вглабен в себе си и завладян от някаква непонятна за него сила. Затвовреше ли си очите веднагически го спохождаше един колкото ясен, толкова и размит женски образ. Опитваше се да си спомни, опитваше се да забрави. Трябваше да му се напомни, трябваше да направи точно този избор. Защо ? Едва ли би могъл да го разбере, но и не му бе толкова нужно да си обяснява всичко(колкото и непреодолима нужда да го прави да изпитваше понякога) тъй като – „факт” .. , а дали след „факт”-а ще има точка или запетая той можеше само да се надява.
Около него зазвуча една позната нему песен. Много хубава балада, в която романтиката и нежността са описани по един доста явен и хубав начин. А именно, че иска да легне, до някога и да чува как сърцето му тупти, да не иска да затваря очи и да не заспива и да може да остане в този момент до края на света. Около него грейваха усмивки и явно от някакава съпричасност или нещо такова и по неговото лице се прокрадна, една едва забележима усмивка, но все пак и това беше нещо.

Макар и в мизерия , предишния път когато беше пътувал, той бе намерил много по-гоялм лукс в спохождащата го добра компания. Това беше и една от идеите м за живота – че не заобикалящите ни хора и предмети ни определят, а важностите, които им придаваме.
Мслите в главата му всякаш взеха да се изпаряват, идваха все по-бавно и по-бавно. Главта му всякаш беше празна. За двайсет минути той беше изгубил ума и дума. Очите му придобиха кървав цвятм клепачите му натежаваха, главата му щеше да експлодира. И ето – затвори очите и без да беше извикал - онзи женски лик пак се настани в мислите му. Явно тя щеше да остане там за известно време, въпреки всичко. И да се противеше, беше безсмислено, а и той явно нямаше намерения да упорства.
Часовете минаваха, хората идваха и си отиваха, някои се опитваха да оставят следа, други успяваха без дори да са подозирали. Явор гледаше и слушаше с безразличие. Трансът, който го бе заобладал предходните дни му се се струваше, някаква далечна отживелица. Денят се бе слял с нощта, мислите бяха прелели в мечти. Настоящето мигновено се превръщаше в минало, а миналото в идея за бъдещето.

1 коментар:

  1. Евала, за пореден път Дака. Относно мислите обаче аз мога да направа едно сравнение, те са като снега за Мечо Пух.

    ОтговорИзтриване