четвъртък, 25 декември 2008 г.

Коледна история

Коледа е, стават чудеса.. Аз и разкази прописах и-хъ-хъ-хъ. Този специално е за "почитателите" на блога, които ми поискаха да съм напишел чудна коледна история.. и се опитах да им направя коледен подарък...

"

Всичко започва с коледата. Хубавите коледни песни, добрият дух на празниците, лакомства, храна на корем, милосърдието на хората. Тази история е една смесица от всички тези неща.

На вън бе една студена декемврийска вечер. Студена, студена, колко да е била студена.. колкото един нормален зимен ден. Въпреки това достатъчно простудно за да тракат зъбките на малкия Яворчо.

Яворчо бе добро дете, но не винаги е бил такъв. Беше израстнал в добро и богато семейство. Точно поради своето богатство, той бе станал един разглезен лигльо, който никой не можеше да понася. Тогава баща му реши, че е време да му даде житейски урок от какъвто явно имаше нужда. Наближаваше лятото и бащата на Явор му каза : „- Синко, трябва да ти кажа нещо много лошо. Спешно трябваше да дам цялото ни имущество за стари дългове, които не предполагах, че някой някога ще потърси.. и сега трябва да се преместим да живеем само аз ти и майка ти в някоя малка селска къщичка. Вече съм спазарил всичко с малкото пари, които ми останаха.” В този момент всякаш целият свят на дванайсет годишния момък пропадна. Той спря да чува каквото и да е. Как можеше.. как.. Ах. Ужас. Как сега щеше да му се налага да живее в някаква проста къщурка. А кой ще му оправя леглото, кой ще оправя белите, в които се забърква и да поема вината вместо него, .. кой,а ? Никога не беше предполагал, че ще дойде такъв ден. Не беше готов. Кестенявата му главица не можеше да осмисли факта, че ще трябва да стане самостоятелен. Големите му кафеви очи се насълзиха, но въпреки това, не се разплака. Трябваше да се държи мъжки пред баща си. И така започна всичко.

Времето минаваше, а Яворчо учеше всеки ден нови и нови неща. Как примерно да си върже сам връзките на обувките, как да ги излъска и каква е разликата между боята за обувки и гъстият черен мармалад. Когато го разбра не му беше особено вкусно, но за напред ще знае защо този „мармалад” мирише странно. Седмиците започнаха да минават неусетно. „Бедният живот (помисли си Яворчо), не е чак толкова лош колкото предполагах. Макар и да се чувствам глупаво и да върша всичко по непредсказуемо тъп начин, хората не ми се смеят и ми помагат да се науча на нещо.” Видя, че не към всички хора може да се държи по еднакъв начин – както преди. Учеше се да се съобразява с тях и виждаше колко добре могат те да се държат с него. Налагаше му се от време на време да си прави сам за ядене.. и след случая с „мармалада” той установи, че макар и да не го бива много много в кухнята това, което той сам си направи за ядене му се услажда много повече от каквото и да е било друго.

Идваше вече Коледа. Бащата на невръстния хлапак виждаше голяма промяна в сина си. Макар и само няколко месеца от разглезен богат цирикащ лигльо, момчето се бе превърнало в богат (но не предполагащ за това) млад мъж на място. Реши да го изкара двамата да отидат до гората и да си харесат някоя елха за коледното тържество. И така и направиха. Облякоха се дебело и тръгнаха за гората на оглед. След двучасово разознаване на борчетата и елхичките те най-накрая си харесаха една китна елхичка висока колкото момъка. И решиха да дойдат да си я отсекат на следващия ден. Върнаха се у дома и Яворчо започна въодушевено да разказва на майка си как с баща си са прекали няколко часа заедно и колко са се забавлявали докато са гледали дръвчетата и как са им измисляли разни странни форми, на които уж приличат. Бащата слушаше това и сърцето му се стопляше много повече от колкото би го стоплила една камина за години напред. И реши, че е време да направи коледния подарък на сина си. Вечерта когато малкият заспа, той отиде и отсече елхата и я занесе в имението им, в което за момента живееха и поддържаха само прислугата. Даде им разпореждания как да украсят къщата и какво да сложат под елхата.

Яворчо цялата вечер почти не можа да мигне от вълнение. Още в 7 сутринта той заподскача до леглото на родителите си. Баща му стана, оправи се набързо и двамата заминаха към мястото където трябваше да е коледното дръвче. И когато пристигнаха там – О, ужас. Някой го беше взел. Светът на младежа отново се срина. Този път обаче наистина го заболя, тъй като това не беше нещо, с което той беше свикнал, но въпреки това бе обикнал от пръв поглед. Богатството беше нещо преходно, любовта към нещо-не винаги. Този път не се сдържа и зарони крокодилски сълзи. След като видя това, баща му го прегърна силно и му каза, че всичко ще се оправи. Момчето не искаше и да чуе, но какво ли можеше да направи. Двамата се прибраха. Яворчо беше посърнал от мъка по дръвчето. Макар и нещо съвсем незначимо и преходно то олицетворяваше неговият нов живот – малките, но ценни неща, които ни радват. А сега го нямаше... Баща му го хвана под ръка и му каза – „Яворе, утре е Коледа. А тогава както знаят всички стават и чудеса. Опитай се да поспиш, а пък утре ще видим.. Знае ли човек какво може да ни предложи утрото.” .. И така. Вечерта току що започваше. Момчето не можеше да заспи от мисълта за елхичката, но въпреки това умората надделя и то се онесе. Баща му нежно го взе от леглото му заедно с одеалото и го премести във вече запалената кола и така 3мата, заедно със съпругата му тръгнаха към имението. Пристигнаха почти на зазоряване. Бащата отвори врата на колата съвсем безшумно и също толкова нежно както и преди занесе отново сина си до старото му легло без той да се събуди.

Яворчо отвори очи и видя старата си стая.. Каза си „Ех че сън. Това е досущ като старият ми дом. Само че никога не бил толкова украсен и хубав. Жалко, че не е реално.”Облече се с дрехите от уж въображаемия гардероб и слезе на долния етаж където беше всекидневната. И на средата на стаята, какво да види – НЕГОВАТА ЕЛХИЧКА! „Сънят” му ставаше все по-хубав. Под елхичката имаше всичките му любими сладки, но той предпочете да отиде до кухнята и да си направи нещо сам. След това се върна отново да се порадва на елхата докато не се е събудил. Помисли си „Ех какава хубава Коледа щеше да е, ако можех да имам елхичката, татко и мама до мен. Нищо повече. Не че не е хубаво да съм богат, но ми беше нужно да не съм за да видя какво е да оценя щастието.”

В този момент майка му и баща му влязоха в стаята, баща му се приближи до него, щипна го по бузката и му каза „Весела коледа, сине.” ......

"

Няма коментари:

Публикуване на коментар