сряда, 17 декември 2008 г.

Новото е добре забравеното старо..

След като се замисля още една главна идея за направата на блога беше освен, че понякога ми идва твърде скучно да общувам със себе си, а другите вече спат или просто ги няма и за това да мога да пусна Eeyore’s thoughts свободно. Та а и освен това исках да покажа и някои от старите си неща, които най-много харесвам и смятам, че са се получи добре като цялостна идея. Така или иначе вие мои читатели предполагам сте ги чели вече, но все пак „Колкото повече – толкова повече.”(Един дебелак обичащ да яде сладки неща). Повечето нямат заглавия и може би и няма и да имат тъй като ако не съм измислил още тогава, значи нямат нужда от такива...

„Чувстваш че летиш, но ти трябва чуждото присъствие за да можеш да отлепиш крака от земята и да се понесеш в сладкия захлас на безтегловността. Всеки се е сблъсквал с любовта или ако нее то за в бъдеще ще. Някои дори сещат таз ласка още в твърде ранните си детскограднни години. Там любовта е най-сладка и безприкосновенна тъй като няма чак такива съревнования от рода на на кой мама и тати са по-по-най. Те си се обичат по техен си красив начин.

Любовта като цяло си е една голяма сладка мъка. Низ от компромиси, романтика, разочарования и нови надежди. Ха.. някои може би несъзнателно я сравняват с дядо Коледа. Когато са по-малки вярват, че ще открият истинската си любов, а като пораснат и някой им казва, че такова нещо нещо не съществува и те спират да вярват. На тез людя аз мога да им заявя, че детските мечти могат и да се сбъднат, но не трябва от рано да губим надежда за тях. Може и идеите и надеждите да са като прословутия рейс, който идва и си отива на всеки 15 минути, но ти все пак искаш да подраниш на спирката, защото не всеки рейс ще те отведе до мястото, до което искаш да стигнеш. Ето нещо такова ще да е това табу любов. А всички зли езици що плюят него то те значи най-нуждаят се от него.

Опознай врага за да го победиш казват някои. Но съвсем лично и откровено мога да кажа, че понякога се случва “Опознай врага за да го обикнеш”. А заобичаш ли нкого живота ти става малко по-нестабилен, но пък малко по-хубав.

Всички знаем да обичам, да се влюбваме, да мразим и да проклинаме. Но не всички можем да оценим ползата, която всички тези неща ни носят. Влюбвайки се ние сеем късчета радост у всичко и всеки около нас. Обичайки ние самите ставаме по-добри човеци. Проклинайки ние изкарваме онзи негативизъм, който сме насъбрали и прави и нас и обкръжаващите ни малко по-нещастни. Мразейки ние насочваме по-силно любовта си към тези, които я заслужават.

Може и да не вярваме наистина в някое твърдение и тайничко да се надяваме то да се окаже неправдоподобно, но когато постоянно сипем отгоре някакви случайно чути аргументи ние започваме да се заблуждаваме много трайно и много убедително. За това мили мои бъдете влюбени, обичайте, мразете, ненавжидайте, радвайте се, правете що е на сърце, а не що някоя що някоя догма е определила. Но най-важното от всичко – останете човечни и не се заблуждавайте от чуждо изградени идеали.

„Живота е пълен с изненади. Всеки един нов ден е началото на нещо, което ще отклони житейския ни път в посока, която трудно можем да определим. Понякога се чудя до колко искам да се оставя чуждото влияние да ме промени. Какво става когато ти искаш едно, а другите хора не точно това. Всичко си има свое собствено начало, което не можеш да знаеш кога ще пробъде. Края .. той вече е доста по-относително понятие, тъй като началото може и да го пропуснеш, тоест изобщо да няма такова, но края.. ех края.

Ако всяко едно начало те кара да потреперваш или да се замечтаваш тогава няма ли всичко да ти стане все едно... Ето за това ние не сме устроени така. Винаги има някой много специален, близък. Той те мотивира за всичко. Само неговия поглед те кара да се срамуваш, да летиш, да се разплачеш, да мечтаеш и да забравяш за това дали ти е скучно или пък си на амнайстото небе от щастие. Мислиш си ей та това е човека за мен. Но пък винаги докато не се опознаем виждаме само добрите черти и е въпрос на шанс колко бързо и как точно ще ги преодолеем и ще разгадаем другите. Дори и несъзнателно, дори и без да си имаме и на идея ние нараняваме и биваме наранявани.

Продължавайки обаче да упорстваме може да постигнме нещо красиво и значимо. Но скривайки се зад различни роли малко объркваме както самите себе си, така и хората, за които ни пука. Можем да бъдем много отвратителни – като един студен есенно-зимен ден, в който вали дъжд и е адски студено и самотно. Но можем и да променим този ден с нашата топлина, можем да направим потреперването приятно, студа – сладка мъка, а дъжда – топъл майски разхладител. Харесвайки някой ние оглупяваме или пък точно обратното.. твърде много поумняваме. Зависи колко отдадени искаме да бъдем. Ако оставим изцяло чувствата да бъдат водеща сила – ние изгубваме контрол над каквото и дае, но пък получаваме красота, каквато никой друг на света си няма. Обаче отнемайки ти я всичко става грозно и безлично. Ако оставим пък разума да взима решения ставаме твърде предпазливи, твърде очакващи, твърде дисциплинирани за да можем да се обвържем достатъчно емоционално с човека, с когото споделяме еднакви желания. Понякога пък когато нещо не ни харесва се опитваме да го променим. Опитваме пак и ако не стане го зарязваме или пък в малко случаи се нагаждаме, но трябва адски много да ни пука за него.

Казваме “обичаме те”, но не го чувстваме. Казваме “не те обичам”, но не го мислим. Защо тези думи твърде много са си изчерпали значението. Може би защото много други са чули това преди нас.. Ние обичаме себе си. Всичко останало е добре замаскиран фарс. Дори и понякгоа да не се харесваме не можем да избягаме от това, което сме. Някога някой ден ще се намери човекът, който ще ни разтърси из основи, но дали в цялото му търсене, страхът от това да него изпуснем няма да ни доведе до именно това – да изгубим любовта на живота ни, заради нашето его, разбирания и очаквания. Един прекрасен човек бе споделил, че истинската любов идва не тогава когато си намерил перфектния човек, а тогава когато започнеш да смяташ някого за такъв.

„И какво ако..

И какво ако грешиш за себе си. За собствените си идеи и идеали. До това до къде се простират възможностите ни/ти. Можем ли да предвидим какво ще се случи след час, два, ден, седмица.. И какво ако не можем. Ако не можем да спрем да мислим за бъдещето и все пак да не можем да знаем какво ще се случи. Това дали ни обезкуражава или пък твърде обратното. И каккво ако тишината се превърне в най-добрия ни слушател, защото не говорим, а само мислим, премисляме всички варианти, всички „ако”, които могат да се появят. Но пък винаги пропускаме последната възможност, която точно тя най-вероятно се случва. И какво ако не помъдряваме достатъчно от грешките си, а се впускаме във все нови и нови такива. Трябва ли това да ни накара да спрем да опитваме, защото така няма да грешим. Вероятно,не. Забранената ябълка винига би ни била най-вкусна.. дори и твърде утопична. И какво ако мечтите ни не се сбъднат и не бъдем всички красиви и богати и няма мир по целия свят. Това дали ще спре да ни мотивира да грешим. Може би да, може би не. Само времето ще покаже. И какво ако винаги търсим извинение. Това по-слаби ли ни прави, по-безотговорни, по-безрасъдни или пък по-ограничени. Сигурно, дори понякога и повече от това, но пък понякога пък и нищо от това. Важното е да продължим танца на живота ни. А дали той ще бъде валс, пого, кючек или прощален блус, не винаги зависи от нас или някой друг, а просто с годините така се случва... И какво ако не вярвате в написаното ли. Ами нищо. Просто се заслушайте в тишината и всичко около вас само ще ви разкаже всичко каквото и както си е.

„Историята на залеза и дървото

Залезът беше тъжен. Защо ли.. Какво толкова можеше да сполети един залез. И все пак нещо не бе наред. Той твърде бързо скри очите си под воала на планината. Някой явно му бе казал тъжната истина. Или той сам бе я разбрал. Всъшност нито едно от двете нямаше значение, защото явно нещо имаше .. и то не му даваше мира.

Голямото дърво отсреща явно знаеше всично. Държанието му го издаваше. Беше обезпокоено и нервничеше наляво надясно. Ето .. ето залезът го забеляза и веднага почервеня от яд....... Взе да става страшно. Явно не само голямото дърво знаеше, защото сега и по-малките почнаха да си шушукат нещо и да търчат насам натам.Всички стана и явно замисляха нещо. Какво.. само един Бог знае. Залезът стана още по-червен. Всичко сочеше, че този ден няма да завърши без някоя голяма глупост. По-ниските дръвчета не смееха да помръднат, защото не искаха да взимат ничия страна....

Изведнъж той изчезна. Просто ейтака, сякаш бе капчица вода оставена на жарко слънце. Внезапното му изчезване сякаш трябваше да бъде зов за помощ, внимание. Но явно на голямото дърво не му пукаше особенно. То знаеше, че така или иначе утре пак ще се видят и ще се преструват, че нищо не е било.Защо да си прави труда за нещо повече като то и така си е добре. И така лека полека всичко потъна в тъмнина и само гласове в нощта. Гласовете на виновните, гласовете на наивните, гласът на самотата..

„Soulwishes

Този трепет, това усещане. Низ от всеповтарящи се чувства. Незабравим блясък в очите. Това което те кара да не можеш да заспиш всяка вечер с часове. Една усмивка, един поглед, едно докосване. Ето толкова малко и трябва на една душица. Да бъдеш обичан и да обичаш. Но това не вианаги е възможно, нали? ...Понякога се залавяме за сламката в морето от лутане, са надеждата това да ни помогне за утрешния ден. Мислиш си, че така ще помогнеш на себе си, пък защо не и на човека отсреща. Но това впоследствие се оказва една огромна ЛЪЖА. Ти вече си наранен и не можеш да поставиш любовта към някой друг над любовта към себе си. Вече го няма онова нетърпение от това да зърнеш,... да докоснеш другия.... Тогава загърбваме тази сламка и се сещаме за моментите в живота ни, в които сме толкова щастливи, че можем да умрем щастливи, без да съжеляваме за нищо. Ето това искам аз! Точно тези моменти на щастие!

Няма коментари:

Публикуване на коментар