вторник, 20 март 2012 г.

Винаги ли ще е така ?

Вторият поред доста добър фючъринг с Никея. Very much enjoy...

"Не искам да сънувам никой и за ничии устни да ме боли. Да не страдам тихо, времето ми да е свободно от всякакви мисли, не ми трябва да се влюбвам наново и наново да забравям. Уж достигнах възраст, в която да си казвам, че аз си стигам, но отново нещо се случва, някой преминава и от самовлюбените ми мисли остава само стремежа към едни устни и към общия им дъх с моя. Винаги ли ще е така?
И се питам отново и отново. И какво ? Пак се влюбвам. Много лесно забравям. А с всяка нова среща губя по малко от себе си. Те ми крадат времето. Крадат ми от "моето" време. Няма години, няма месеци, няма дни. Минути нямам дори. И какво ? Пак за устни си мисля, пак да въздишам тежко, пак срещу себе си. Винаги ли ще е така ?
Да можех да погълна дъха си... И някак да знам, че ще се свърши, че никога няма отново да се чудя: къде е, само на мен ли ми пука, много ли искам и има ли смисъл? Не знам. Намирам само малки песъчинки от скъпи спомени, защото целите парчета биха ме срязали на две. Страдам за изгубената наивност и намерената съвест. От кога ми пука толкова? Искам облекчение. Винаги ли ще е така?
Знам, че светло бъдеще има. Защото най-тъмно е точно преди заранта да разцъфне с целия си блясък. Събирам си всичките прашинки скъпи спомени в шепите и духвам срещу вятъра. Така тези, които са ми нужни се връщат пак при мен, а другите отлитат някъде да бъдат щастливи, скъпи спомени на някой друг. Вече май не знам колко и кога ми пука, но все пак облекчение ще има. Винаги ли ще е така ?
И когато вече не ме е страх и прашеца на миналото е попил дълбоко в кожата ще се смея на това сега. Ще имам нови скъпи спомени, а лошите ще ме карат да си мисля, че раста. Всъщност всичко ще ми е ново - дрехите, косата, ръцете, пръстите, ноктите, вените, мускулите, сърцето, гръбначния стълб, малкият и големият мозък и дори меланхолията ми ще е нова. Аз съм нещо различно през всяка секунда от живота си, дори разликата да е само в съдържанието на кислород в дробовете ми. И щом всичко е преходно, май винаги ще е така?
А колкото съм нещо различно, колкото се променям всяка секунда, толкова повече се доближавам до другите различни. Толкова по-еднакви ставаме с тях. Уж сме уникални, а май в края всички сме еднакви. Всеки е нещо като копие на копие, малко по-избледняло от предишното и малко по-светло от следващото. И щом не успяваме да намерим нищо ново, май всичко винаги ще е така!
"

Няма коментари:

Публикуване на коментар