Щастието и неговите форми

Щастието приема много форми. А освен всичк друго е химична реакция в мозъка ни. Сигурно за това хората казват „Има химия по между им.“ Всяка тяхна реакция, всяко действие носи на другия безброй импулси . А всеки такъв отключва малка и неподправена частица щастие. Когато погледите ни се засекат за по-дълго от секунда, един на друг, то тази химия обърква целият ни жизнен цикъл. Забравяме да дишаме, забравяме да мигаме, сърцата забравят умора, а съзнанието забравя всичко останало.

Щастието е математика. Щастието е теория на вероятностите. Щастието е игра. И както във всяко едно от тези има баланс и правила, така те важат с пълна сила и за него.

Щастието изразено с равносието на Наш звучи колкото и просто, толкова и сложно за постигане. Всички са щастливи ако следват най-благоприятните за себе си стратегии, предугаждайки действията на останалите. Уви, ако някой наруши този баланс, то непременно някой започва да страда, което не води непременно до по-голямо щастие на другиго. В такива моменти, в главата ни се заражда „Дилема на затворника“.  Всеки от нас може да спечели всичко или всеки от нас да изгуби всичко. Може някой да спечели едно и да загуби друго, а другият да загуби повече. Ако всички стигнем до споразумение, то всички биха били щастливи. Ако някой от нас се споразумее с другиго, то най-вероятно и двамата ще изгубим, но по различен начин. А ако никой не се споразумее, то всички ще загубим.

В теорията на игрите има тъй наречената минимаксна процедура. Там всеки от нас ще е най-щастлив когато играе най-добре. Щастието може да е както крайно, така и безкрайно. Във всеки един момент се опитваме да правим най-добрия избор. Ако ние сме не ход, се опитваме да видим най-доброто в другите, но ако на ход е някой друг, то виждаме най-лошото. И така се стараем да оценим всичко. Тази стратегия освен непечаливша, неинтересна и трудно приложима, води и до алтернативни решения. Тъй наречените „политически решения“ или „компромиси“. Всички са „пат“. Никой не печели. Следователно, кому е нужно ?

Парадокс е, че всеки иска да е щастлив, но никой не иска да даде първи щастие. Колкото повече контролираш, толкова по-самотен оставаш. Колкото по-бързо тичаш към нещо, то толкова по-бързо се отдалечава.   Парадокс е, че оценяш истински нещо, когато вече го нямаш. Ти си щастлив не когато вземаш, а когато раздаваш..

„Човекът е като пламъка: пламъкът в горенето непрестанно се самораздава, но и непрестанно всмуква енергия. Престане ли да се самораздава, той угасва.“

Богомил Райнов