Магаренцето и елементарните частици

Изключително много благодаря на Никея, че в онзи късен час откликна толкова добре на идеята ми. enjoy...

Смеем се на всичко елементарно, защото всичко е една частица от нас. Всяка една частица от нас е елементарна. А още по-забавното е , че всеки е един от нас е едно малко магаренце. Инато, упорито, търсещо неговото си, отстояващо своето на безумна цена. Надсимиваме се над тъпите си идеи, с мини цел, чашата да бъде наполовина пълна. Говорим много, а казваме малко. Мълчим си, а пък не е нужно и  да говорим.

Говорим си на друг език. В него няма думи. Там частици няма. Няма и магаренца. Там има само хора и цели фрази. Едни са силни, други, не чак толкова. Едни са осъзнати, други подсъзнателни. Трети пък повърхностни и все пак доста красиви. Първични, леко неприлични, не толквоа цинични. Мили или пък меланхолично тъжни.

 Елементарни частици. Малките неща и простите истини. Едно плюс едно.Сговорна дружа планина повдига. Две плюс безкрайност и минус съдържание. Големите неща и сложно оправданите лъжи. Две и две е равно на двайсет и две. Обаче е умножено по нула е равно точно на нищо, както всичко, което се опитваш да умножиш по нещо, защото искаш ли да разсмееш Боговете, разкажи им за плановете си. Уможение, делене, изваждане, ...събиране. Опасно е да си искрен, освен ако не си и глупав, а пък когато сме елементарни, обичаме да сме глупави, но все пак сме малки частици от света. Опасно е да си умен, защото се лъжеш и когато умуваме, обичаме да мечтаем и да се случваме, а  сме всъщност едни малки магаренца и тогава си спомняваме за думите на майка ни всяка сутрин - Добро утро, Колумб, с което се сещаме, че Америка вече е открита и и че мечтите са далеч от истините на живота. Че всъщност снощи си допихме чашата, а за следващата трябва да се потрудим и смисълът на всичко се крие, Къде? Добро утро колумб! И само понякога се сещаме, че той се крие в пръстена на залеза и във нечия усмивка, но не е ли това твърде елементарно?

За мен, за теб, за елементарните частици, които ни изграждат. Затварям си очите. Елементарно е. Магаренце съм.

Лесно ли е

Лесно е да бъдеш влюбен. Хората се влюбват и разлюбват всеки ден. Малко по-трудно е да обичаш. Каквото и да значи това. Всеки го разбира някак си различно. Разни хора - разни идеали. И всеки луд с номера си. Сигурно като разбереш правилните номера на нормалния луд и ти харесват идва онова "Обичаш ли ме.. Според теб?!" Недоизказани и все пак твърде ярки и ясни. Видими от всички. Невъзможни за приказване.
Чудесно е да си влюбен в някаква утопична идея. Тя ти дава крила, до тогава, до когато искаш да мечтаеш. А всичко след мечтите е грозна реалност.

Народно творчество

2 думи - Камен Донев!

"Не искам да ям, не искам да спя! Така ще изгубя твърде много ценно време, в което мога да се наслаждавам на Това. Мозъкът ми иска да попие всяка милисекундичка ала без храна и сън на дали ще успее. И въпреки това не искам да губя нито секунда повече изкарана „просто така”. Всяка секунда, всеки миг е един нов безценен и неповторим спомен. Хората уж се променят, а все си остават същите. Такиват остават и усмивките им след такива безспирни и неуморими поредици от красиви спомени – Големи! Хем бягаш от реалноста, хем ти се струва, че друго по-истинско не може да има. Гмурваш се в такава наситена палитра от емоции, че единственото, което искаш е да плуваш и да се удавиш, щастлив!"

Делириум

Всяка история има своето начало, което води своите корени от краят на друга. Това разбира се е ако имат ясно означени начало и край. А не във всяка е така. Мислиш си че това е началото от остатъка на живота ти, а може да се окаже един обикновен ден. А може и да се случи точно онова, което очакваш. Един неуписуемо красива сутрин, следобед или вечер. Малък несвършващ делириум. Опияняващ, безумно запленяващ. Дали този момент е началото – едва ли, не е и краят. Той е онова, за което ще се сещаш хем когато ти е тъжно, хем когато ти е весело. Делириума събира във всебе си всичко. И радостта и тъгата, но те една без друга не могат. Само не трябва да надделяват една над друга, че после при приравняването им става страшно. Освен всичко друго той гранича с лудостта. Има два варианта. Превъзмогваме себе си, инстинкта си за самосъхранение и се потапяме в бездната, която не знаем какво ще ни донесе. Другият вариант е да стоим зад собствените си стени по-малко нещастни и съответно по-малко щастливи. Така поставени нещата изборът винаги изглежда лесен, но щом има такъв той на дали е прост. Аз избирам делириума. А ти ?

Рими в рими

Намирам начин да заспивам, без в тебе да се взирам. Не бе той никак лесен, не бе и безболезнен, но определено за двама ни най-полезен. Онази енергия, която споделяме, трудно ми е да я компенсирам, когато се разделяме. Моите слова не са напразни. Знам. Колкото и това да ме дразни. А онова, което се опитваме да споделим, а не можем просто ни кара да бъдем празни. Хем усмивка, хем прегръдка, а в крайна сметка от раздялата - горчива глътка. Ще си пием, ще си помълчим и няма как, с очи ще се следим. Аз с моите, ти с твоите..

Нещо в главата

Онази страст. Онова напржение. Онези моменти, в които се усмихваме без никаква причина. Забраненото е най0сладкото. Какво клише и каква проста истина за живота. Вземи едни Ромео и Смотлиета. Хем тъй, хем тъй. Те, както и ние са разбрали, че щом любом има, забранено няма. До крайност или до край, както при тях. „Всичко или нищо.” Или „По-добре малко отколкото нищо”. Това е задача, която ти трябва да решиш. И не става дума за теб или за мен. Не става дума и за нас. Всичко е до неправилното време, на правилното място. Това ще ни изнервя, това ще ни влудява, това няма да ни остава да спим. Но ако ни кара всяка сутрин да ставаме с усмивка, какво пък. Ако ли не, к’во прайм ?

Рими късно вечер

Идея си нямам защо точно в рима. Далеч от моя стил на писане, но все пак. Факт. enjoy...

"Тоз чар, таз харизма, виждам аз през моята любовна призма. Нима което върша аз е грехота, че толкоз силно желая аз твоята снага(душа)"? Нима туй сега, нима.. Явно туй е моята съдба. В рими да избухвам, себе си истински да чувствам. А реално рими аз никак не разбирам, просто опитвам да се провокирам. Ни поет, ни лирик, ни лаик, би оспорил тоз лик, някак си безлик. Все тая. Аз съм си от края до безкрая. А от там нататък. Безпорядък. Хора незнаещи, случки мечтаещи. Кой да знае, кой да мечтае? Аз или ти ? Ти или мечти ?