Делириум

Всяка история има своето начало, което води своите корени от краят на друга. Това разбира се е ако имат ясно означени начало и край. А не във всяка е така. Мислиш си че това е началото от остатъка на живота ти, а може да се окаже един обикновен ден. А може и да се случи точно онова, което очакваш. Един неуписуемо красива сутрин, следобед или вечер. Малък несвършващ делириум. Опияняващ, безумно запленяващ. Дали този момент е началото – едва ли, не е и краят. Той е онова, за което ще се сещаш хем когато ти е тъжно, хем когато ти е весело. Делириума събира във всебе си всичко. И радостта и тъгата, но те една без друга не могат. Само не трябва да надделяват една над друга, че после при приравняването им става страшно. Освен всичко друго той гранича с лудостта. Има два варианта. Превъзмогваме себе си, инстинкта си за самосъхранение и се потапяме в бездната, която не знаем какво ще ни донесе. Другият вариант е да стоим зад собствените си стени по-малко нещастни и съответно по-малко щастливи. Така поставени нещата изборът винаги изглежда лесен, но щом има такъв той на дали е прост. Аз избирам делириума. А ти ?