Народно творчество

2 думи - Камен Донев!

"Не искам да ям, не искам да спя! Така ще изгубя твърде много ценно време, в което мога да се наслаждавам на Това. Мозъкът ми иска да попие всяка милисекундичка ала без храна и сън на дали ще успее. И въпреки това не искам да губя нито секунда повече изкарана „просто така”. Всяка секунда, всеки миг е един нов безценен и неповторим спомен. Хората уж се променят, а все си остават същите. Такиват остават и усмивките им след такива безспирни и неуморими поредици от красиви спомени – Големи! Хем бягаш от реалноста, хем ти се струва, че друго по-истинско не може да има. Гмурваш се в такава наситена палитра от емоции, че единственото, което искаш е да плуваш и да се удавиш, щастлив!"

Делириум

Всяка история има своето начало, което води своите корени от краят на друга. Това разбира се е ако имат ясно означени начало и край. А не във всяка е така. Мислиш си че това е началото от остатъка на живота ти, а може да се окаже един обикновен ден. А може и да се случи точно онова, което очакваш. Един неуписуемо красива сутрин, следобед или вечер. Малък несвършващ делириум. Опияняващ, безумно запленяващ. Дали този момент е началото – едва ли, не е и краят. Той е онова, за което ще се сещаш хем когато ти е тъжно, хем когато ти е весело. Делириума събира във всебе си всичко. И радостта и тъгата, но те една без друга не могат. Само не трябва да надделяват една над друга, че после при приравняването им става страшно. Освен всичко друго той гранича с лудостта. Има два варианта. Превъзмогваме себе си, инстинкта си за самосъхранение и се потапяме в бездната, която не знаем какво ще ни донесе. Другият вариант е да стоим зад собствените си стени по-малко нещастни и съответно по-малко щастливи. Така поставени нещата изборът винаги изглежда лесен, но щом има такъв той на дали е прост. Аз избирам делириума. А ти ?

Рими в рими

Намирам начин да заспивам, без в тебе да се взирам. Не бе той никак лесен, не бе и безболезнен, но определено за двама ни най-полезен. Онази енергия, която споделяме, трудно ми е да я компенсирам, когато се разделяме. Моите слова не са напразни. Знам. Колкото и това да ме дразни. А онова, което се опитваме да споделим, а не можем просто ни кара да бъдем празни. Хем усмивка, хем прегръдка, а в крайна сметка от раздялата - горчива глътка. Ще си пием, ще си помълчим и няма как, с очи ще се следим. Аз с моите, ти с твоите..

Нещо в главата

Онази страст. Онова напржение. Онези моменти, в които се усмихваме без никаква причина. Забраненото е най0сладкото. Какво клише и каква проста истина за живота. Вземи едни Ромео и Смотлиета. Хем тъй, хем тъй. Те, както и ние са разбрали, че щом любом има, забранено няма. До крайност или до край, както при тях. „Всичко или нищо.” Или „По-добре малко отколкото нищо”. Това е задача, която ти трябва да решиш. И не става дума за теб или за мен. Не става дума и за нас. Всичко е до неправилното време, на правилното място. Това ще ни изнервя, това ще ни влудява, това няма да ни остава да спим. Но ако ни кара всяка сутрин да ставаме с усмивка, какво пък. Ако ли не, к’во прайм ?

Рими късно вечер

Идея си нямам защо точно в рима. Далеч от моя стил на писане, но все пак. Факт. enjoy...

"Тоз чар, таз харизма, виждам аз през моята любовна призма. Нима което върша аз е грехота, че толкоз силно желая аз твоята снага(душа)"? Нима туй сега, нима.. Явно туй е моята съдба. В рими да избухвам, себе си истински да чувствам. А реално рими аз никак не разбирам, просто опитвам да се провокирам. Ни поет, ни лирик, ни лаик, би оспорил тоз лик, някак си безлик. Все тая. Аз съм си от края до безкрая. А от там нататък. Безпорядък. Хора незнаещи, случки мечтаещи. Кой да знае, кой да мечтае? Аз или ти ? Ти или мечти ?

Магнити

Беше едно странно включване, което прерасна в нещо малко по-голямо и блогово. enjoy...

Макар, че понякога границата между любовта и омразата е твърде тънка и много често я пресичаме безумно бързо. Уж те са като два полюса. уж далечни, а пък толкова се привличат. Не могат едно без друго. Все се чудим къде свършва едната граница и къде почва другата.Къде приятелството свършва и почва другото. Къде свършва другото и почва третото. Как и къде всичко от емоции става математика и почваме да смятаме : първо, второ, трето. Математика ли е нашия живот ? Можем ли да изчислим емоциите си? А ако можем да предвидим всичко, изобщо живеем ли или само съществуваме ? Чудя се. Смятам. А сметките все излизат криви. Но пък след това не се чудя. Защото вече математиката си е казала думата два минуса правят плюс. Но пък никога не се привличат и за това всеки с плюсовете си, с минусите си.. за себе си търси своите противоположни магнити плюс и минус правят... няма значение. Важното е че се привличат.

Записките на един луд

Заглавието говори достатъчно.. enjoy...
"Момента е такъв, че съм настроен да виждам необикновеното в най-простите неща. Мозъка ми спира да функционира нормално и има своя си логика за нещата. Логиката далечна от обикновената реалност. Той мисли само за него си и него интересува какво бих искал да мисля аз. Уж е моят мозък, но нямам никакъв контрол над него. Прави с мен каквото и коаго си поиска. Той е менм но аз не мога да бъда него. Задача, която не знам как да реша. защото той няма да ми позволи. Мен ми се спи, а той иска да си правим игри на думи. Игри, които трудно ще разбера веднъж започнал ги. Безкраен парадокс, на който искам да сложа края, но тъй като не го виждам няма да го поставя. Не мога да обясня, в което не мога да се взра, до докосна. Трябва да го приема като даденост. Само дето не мога. Всяка дума трябва да подложа на съмнение. Така мозъка ми ще бъде подготвен за всичко онова, което си мисли, че му се случва още преди да си го е помислило"