Тази сутрин се събудих с главоболие. Тъй като си легнах с такова, се очакваше и сутринта да не съм bright and shiny. А докато си миех зъбките, почнаха да нахлуват едни мисли и... enjoy..
"Година след година разбираме как думите се превръщат в нищо повече от забавление. Те променят значението си, ако не всеки ден, то поне всяка седмица. Засипват ни с едни и същи думи, но те вече звучат различно, защото вече сме ги чували много пъти преди това. Те спират да добиват плътност и дори ни се струват леки като вятъра, защото май без действия те са си точно това – вятър на устата.
Казваме си, че ако има желание има и начин. Дори и без желание пак има начини. Но в желанието се намира и правилната посока към тях. Там където действията говорят думите са излишни. А там където само думите говорят, за действия вече е късно и безсмислено.
Търсим, взираме се, но единственото, което правим е да чуваме. А ние вече на думи не вярваме...
"
четвъртък, 26 август 2010 г.
сряда, 18 август 2010 г.
Или-или
Днес поучих малко по инженерните ми глупости и математическата ми мисъл се отприщи. И да.. enjoy..."Гледните точки. Колкото хора, толкова и такива. Всеки с неговата си истина и идеали. Така или иначе всичко се свежда до или-или. Двете крайности, които отказват да намерят обща точка. Мислим си, че правим компромиси до момента, в който наиситна започнем. Тогава и единствено тогава разбираме, че който е приятел на всички, не е приятел на никого. Тогава пак идваме до това или-или. Идваме до малкото константи в живота – „Никога не можеш да угодиш на всички.” , „ Има две безкрайни неща на този свят – вселената и човешката простотия, като за първото не съм сигурен.”
В една малко по-странна математика едно плюс едно е десет пъти повече отколкото само едно. И поне пет пъти повече отколкото в нормалната математика (живот). Ако се добави обаче още едно става единайсет, което не е кой знае колко различно от десет. Чиесто статистически не всяко събиране ни носи нещо много повече, но има ткаива, които определено носят решаващо значение за по-нататъчнотото уравнение. От нас зависи кога ще направим точното изчисление без да сгрешим. Но това все пак е математика и колкото и да ни се иска в живота и с хората, не винаги всичко следва определни теореми, модел на доказване."
В една малко по-странна математика едно плюс едно е десет пъти повече отколкото само едно. И поне пет пъти повече отколкото в нормалната математика (живот). Ако се добави обаче още едно става единайсет, което не е кой знае колко различно от десет. Чиесто статистически не всяко събиране ни носи нещо много повече, но има ткаива, които определено носят решаващо значение за по-нататъчнотото уравнение. От нас зависи кога ще направим точното изчисление без да сгрешим. Но това все пак е математика и колкото и да ни се иска в живота и с хората, не винаги всичко следва определни теореми, модел на доказване."
сряда, 11 август 2010 г.
Притчи за отминалите дни
enjoy... " Отминалите моменти, всичките радости и неволи. Важно е да ги помним. Да не забравяме, да не изтриваме. Да живеем в настоящето, лкото и да е красиво миналото. Всеки може да бъде както нещастен, така и щастлив. Те двете изобщо не се изключват едно друго, а дори вървят ръка за ръка. Както можем да сме щастливи в нещастието си, така и може да сме нещастни в щастието си. За това е казано, че няма перфектни неща. Но нас ни е достатъчна мисълта, че може би има такива.
Благодарим за всевъзможни неща, по много начини. Благодарим за това, че ни има. Благодарим за споделени усмивки. Благодарим за всеки малък момент на истина. Но колкото и да благодарим, все ще се намери нещо, за което да нямаме нито правилните думи, нито възможност да го покажем."
Благодарим за всевъзможни неща, по много начини. Благодарим за това, че ни има. Благодарим за споделени усмивки. Благодарим за всеки малък момент на истина. Но колкото и да благодарим, все ще се намери нещо, за което да нямаме нито правилните думи, нито възможност да го покажем."
понеделник, 9 август 2010 г.
Delete/Repair
В събота вечер, когато се бях запътил към центъра от нямане какво да правя, реших да си излея тогавашните мисли върху смс пространството на телефона ми. enjoy...
"
Счупеното поправяне няма. Или поне няма да е такова, каквото е било. Ако можем да живеем с тази мисъл, добре. Ако ли не варианти пак има. Намираме си ново или полагаме усилия да изградим старото от нищото. Но преди да започнем градим , трябва да изчистим каквото е останало. А това никак не е лесно. Не е лесно, защото някога сме го изградили и сега караме по памет, а така шанса да стигнем пак до точка, в която рушим е прекалено голям. Ако да градим е нашата идея, то трябва да сме на ясно, че каквото виждаме сега – това е.
Миналото е минало, до толкова да не ни пречи. От там нататък не може и не трябва да поглеждаме натам. Всички проблеми в „сега” са негови рефлекции. Тъй като не може да ги променяме, то трябва да се научим да ги променяме в бъдещето. Има лоша мисъл - има проблем. Кога позитивната такава ви е отвела на лошо място ?
"
"
Счупеното поправяне няма. Или поне няма да е такова, каквото е било. Ако можем да живеем с тази мисъл, добре. Ако ли не варианти пак има. Намираме си ново или полагаме усилия да изградим старото от нищото. Но преди да започнем градим , трябва да изчистим каквото е останало. А това никак не е лесно. Не е лесно, защото някога сме го изградили и сега караме по памет, а така шанса да стигнем пак до точка, в която рушим е прекалено голям. Ако да градим е нашата идея, то трябва да сме на ясно, че каквото виждаме сега – това е.
Миналото е минало, до толкова да не ни пречи. От там нататък не може и не трябва да поглеждаме натам. Всички проблеми в „сега” са негови рефлекции. Тъй като не може да ги променяме, то трябва да се научим да ги променяме в бъдещето. Има лоша мисъл - има проблем. Кога позитивната такава ви е отвела на лошо място ?
"
четвъртък, 29 юли 2010 г.
Тъп и упорит
enjoy..."Какво е честността в наше време? Колко може да й се доверим? Какво значи тя за нас? Преди известен период от време Д.Б. Шоу е казал : „ Опасно е да си искрен, освен ако не си и глупав.” По-лесно е да се освобидиш от нещо, което таиш в себе си, да разкриеш тъмните си тайни. Всъшност не винаги е по-лесно не само, защото не сме научени да споделяме тези тайни, а и защото не знаем дали си заслужава. Заслужава ли си да кажеш най-мрачните си мисли на някого, ако след като ги чуе той няма да е повече до теб за да можеш да му споделиш и най-щастливите си ? Моят отговор е – не. Вашият - не знам. А техните – да. Тоест както за това, така и за други неща, аз имам едно виждане, а може би почти всички други – друго.
Има благородни лъжи. Има и неща, които трябва да си останат само в помраченото ни от съзнанието кътче. Може да си измисляме стотици химерни измерения, в което това не е така, но в този, в който искаме и ще живеем – нищо не е нищо и всичко е всичко. За това, две думи – тъп и упорит."
Има благородни лъжи. Има и неща, които трябва да си останат само в помраченото ни от съзнанието кътче. Може да си измисляме стотици химерни измерения, в което това не е така, но в този, в който искаме и ще живеем – нищо не е нищо и всичко е всичко. За това, две думи – тъп и упорит."
вторник, 27 юли 2010 г.
Страховете и истината
Тази седмица съм се разписал... enjoy... "Колко често се случва да казваме истината? Да си мислим да кажем истината? А да излъжем? Последното е доста по-често. Лъжем другите, лъжем себе си. Всеки ден нова лъжа. Тя се надгражда и става почти истина. Почти истина, защото вярваме на лъжата, като все едно е реалност. Дали това прави ежедневието ни по-приемливо? При всички положения. Дали прави живота ни по-добър. Със сигурност – не. Не може вечно да бягаме от това, което знаем. Все пак народна поговорка гласи „На лъжата краката са къси.” Тя навява много асоциации, но тази, която в случая ме интригува е, че наистина е невъзможно вечно да избягваме нещо. Рано или късно и обикновено, то е късно и в неподходящо време трябва да се изправим срещу страховете си. Щом са страхове, няма подходящо време да се изпъчим гордо срещу тях. За това най-доброто, което можем да направим е да спрем всякакво мислене и да се хвърлим в обятията им."
П.п. Не симпатизирам самоубийствени неща, изпълнени с прекалено много адреналин.
П.п. Не симпатизирам самоубийствени неща, изпълнени с прекалено много адреналин.
неделя, 25 юли 2010 г.
100те Йори Най
Последната седмица съм се отдал на блог-продуктивност. Първото от следващите няколко Йори Мисли съм го писал днес сутринта, а другите са писани в различни моменти от времето, но намерих в тях по малко от сегашните ми мисли. А и да, пост номер 100. Искам да го направя малко по-специален. enjoy...
"Човек би се изненадал колко неща се получават единствено със силата на мисълта. Когато много упорито си мислим нещо, доста вероятно е то да се случи. Е има си и определени граници. За по-необикновено неща трябва и много упорит труд освен силна емоция.
Предположенията ни са всъшност точно това – силна вяра в нещо. Нищо ново до тук. Новото е че не винаги сме прави. Всеки за себе си е прав. Но има и моменти, в които не признаваме неправдата си. От там нататък преценката ни се замъглява. Вече не знаем в какво да вярваме и в какво не. Тепърва откриваме несигурността в себе си, пробойната в кораба майка. A когато това се случи, какво ни остава ?
"
"Късно вечер, рано сутрин или когато и да е там през денонощието… Кой от нас не е стоял да чака обаждането, с главно “о“? Да гледаме нервно часовника и да си казваме “Още пет минутки и стига толкова“? И още пет, и пет по пет. Минаваме през тъй наречените “фази на смъртта” – отрицание, гняв, преговори, депресия, премирение.
Отричаме, че чакаме напразно вече толкова време, а нищо не се случва. Ядосваме се как може другите да са тъй безотговорни и да са ни оставили в незнание. Започваме да се убеждаваме, да чакаме още малко, тъй като може да е станало нещо непредвидено, и че нищо няма да ни стане ако изчакаме още малко. Започваме да си мислим най-лошото и да се депресираме и да мислим какво лошо нещо е станало и как въобще е можело да се ядосваме за глупости. В крайна сметка се премиряваме, че е минало достатъчно време по пет минути и е време да освободим съзнанието си от тези мисли…"
"Все идва един момент, в който сме много уморени. Уморени да гледаме, уморени да търсим, уморени да се усмихваме постоянно без причина. Реем се в произволни посоки и намираме странни неща, които изобщо не съответстват с това, което си мислим, че знаем. Но пък колкото си мислим, че знаем толкова повече и не знаем де. С властта идвали отговорностите.
Понякога изпускаме много важни моменти, за които определено ще/и съжаляваме. Може да ни се даде и втори шанс, а когато изпуснем и него – трябва да приемем нещата такива каквито са. Ни назад, ни напред. Освен да потрепераме малко на едно място и това ще му е.
Мечтите, желанията, ако щете идеалите – всички те някъде се събират на едно, но това едно много бързо става нула ако не побързаме да го направим две. „Бързай бавно.”- казват някои хора. За мен повече истина има в – Ако си мислиш да бързаш, сигурно има защо, за това забави се малко."
"Стоя си, мисля си, сещам се, чакам си. Съвсем обикновен ден със съвсем обикновени хора. А чакам да се случи нещо необикновено. Необикновено хубаво по подразбиране. Лошото винаги и веднага мога да си го спретна на бърза ръка. Все ще има какво да чакам. Я обаждане, което ще ме накара да се замечтая, я някоя случайна среща, която ще ми повдигне самочувствието за деня. Чакам липсващите фрагменти да се появят от нищото и да сглобят голямата история, коятo отдавна чакам. Е случва се и да предизвиквам събитията от време на време. Къде за добро, къде за лошо. Случва се и да търся онова, което знам, а може би няма как да намеря. Но не е ли в това смисълът на търсенето – да откриваш непознати и непонятни за теб неща и да се опиташ да ги вместиш в представите си?
"
"Човек би се изненадал колко неща се получават единствено със силата на мисълта. Когато много упорито си мислим нещо, доста вероятно е то да се случи. Е има си и определени граници. За по-необикновено неща трябва и много упорит труд освен силна емоция.
Предположенията ни са всъшност точно това – силна вяра в нещо. Нищо ново до тук. Новото е че не винаги сме прави. Всеки за себе си е прав. Но има и моменти, в които не признаваме неправдата си. От там нататък преценката ни се замъглява. Вече не знаем в какво да вярваме и в какво не. Тепърва откриваме несигурността в себе си, пробойната в кораба майка. A когато това се случи, какво ни остава ?
"
"Късно вечер, рано сутрин или когато и да е там през денонощието… Кой от нас не е стоял да чака обаждането, с главно “о“? Да гледаме нервно часовника и да си казваме “Още пет минутки и стига толкова“? И още пет, и пет по пет. Минаваме през тъй наречените “фази на смъртта” – отрицание, гняв, преговори, депресия, премирение.
Отричаме, че чакаме напразно вече толкова време, а нищо не се случва. Ядосваме се как може другите да са тъй безотговорни и да са ни оставили в незнание. Започваме да се убеждаваме, да чакаме още малко, тъй като може да е станало нещо непредвидено, и че нищо няма да ни стане ако изчакаме още малко. Започваме да си мислим най-лошото и да се депресираме и да мислим какво лошо нещо е станало и как въобще е можело да се ядосваме за глупости. В крайна сметка се премиряваме, че е минало достатъчно време по пет минути и е време да освободим съзнанието си от тези мисли…"
"Все идва един момент, в който сме много уморени. Уморени да гледаме, уморени да търсим, уморени да се усмихваме постоянно без причина. Реем се в произволни посоки и намираме странни неща, които изобщо не съответстват с това, което си мислим, че знаем. Но пък колкото си мислим, че знаем толкова повече и не знаем де. С властта идвали отговорностите.
Понякога изпускаме много важни моменти, за които определено ще/и съжаляваме. Може да ни се даде и втори шанс, а когато изпуснем и него – трябва да приемем нещата такива каквито са. Ни назад, ни напред. Освен да потрепераме малко на едно място и това ще му е.
Мечтите, желанията, ако щете идеалите – всички те някъде се събират на едно, но това едно много бързо става нула ако не побързаме да го направим две. „Бързай бавно.”- казват някои хора. За мен повече истина има в – Ако си мислиш да бързаш, сигурно има защо, за това забави се малко."
"Стоя си, мисля си, сещам се, чакам си. Съвсем обикновен ден със съвсем обикновени хора. А чакам да се случи нещо необикновено. Необикновено хубаво по подразбиране. Лошото винаги и веднага мога да си го спретна на бърза ръка. Все ще има какво да чакам. Я обаждане, което ще ме накара да се замечтая, я някоя случайна среща, която ще ми повдигне самочувствието за деня. Чакам липсващите фрагменти да се появят от нищото и да сглобят голямата история, коятo отдавна чакам. Е случва се и да предизвиквам събитията от време на време. Къде за добро, къде за лошо. Случва се и да търся онова, което знам, а може би няма как да намеря. Но не е ли в това смисълът на търсенето – да откриваш непознати и непонятни за теб неща и да се опиташ да ги вместиш в представите си?
"
Абонамент за:
Публикации (Atom)
