100те Йори Най

Последната седмица съм се отдал на блог-продуктивност. Първото от следващите няколко Йори Мисли съм го писал днес сутринта, а другите са писани в различни моменти от времето, но намерих в тях по малко от сегашните ми мисли. А и да, пост номер 100. Искам да го направя малко по-специален. enjoy...

"Човек би се изненадал колко неща се получават единствено със силата на мисълта. Когато много упорито си мислим нещо, доста вероятно е то да се случи. Е има си и определени граници. За по-необикновено неща трябва и много упорит труд освен силна емоция.
Предположенията ни са всъшност точно това – силна вяра в нещо. Нищо ново до тук. Новото е че не винаги сме прави. Всеки за себе си е прав. Но има и моменти, в които не признаваме неправдата си. От там нататък преценката ни се замъглява. Вече не знаем в какво да вярваме и в какво не. Тепърва откриваме несигурността в себе си, пробойната в кораба майка. A когато това се случи, какво ни остава ?

"

"Късно вечер, рано сутрин или когато и да е там през денонощието… Кой от нас не е стоял да чака обаждането, с главно “о“? Да гледаме нервно часовника и да си казваме “Още пет минутки и стига толкова“? И още пет, и пет по пет. Минаваме през тъй наречените “фази на смъртта” – отрицание, гняв, преговори, депресия, премирение.
Отричаме, че чакаме напразно вече толкова време, а нищо не се случва. Ядосваме се как може другите да са тъй безотговорни и да са ни оставили в незнание. Започваме да се убеждаваме, да чакаме още малко, тъй като може да е станало нещо непредвидено, и че нищо няма да ни стане ако изчакаме още малко. Започваме да си мислим най-лошото и да се депресираме и да мислим какво лошо нещо е станало и как въобще е можело да се ядосваме за глупости. В крайна сметка се премиряваме, че е минало достатъчно време по пет минути и е време да освободим съзнанието си от тези мисли…"

"Все идва един момент, в който сме много уморени. Уморени да гледаме, уморени да търсим, уморени да се усмихваме постоянно без причина. Реем се в произволни посоки и намираме странни неща, които изобщо не съответстват с това, което си мислим, че знаем. Но пък колкото си мислим, че знаем толкова повече и не знаем де. С властта идвали отговорностите.
Понякога изпускаме много важни моменти, за които определено ще/и съжаляваме. Може да ни се даде и втори шанс, а когато изпуснем и него – трябва да приемем нещата такива каквито са. Ни назад, ни напред. Освен да потрепераме малко на едно място и това ще му е.
Мечтите, желанията, ако щете идеалите – всички те някъде се събират на едно, но това едно много бързо става нула ако не побързаме да го направим две. „Бързай бавно.”- казват някои хора. За мен повече истина има в – Ако си мислиш да бързаш, сигурно има защо, за това забави се малко."

"Стоя си, мисля си, сещам се, чакам си. Съвсем обикновен ден със съвсем обикновени хора. А чакам да се случи нещо необикновено. Необикновено хубаво по подразбиране. Лошото винаги и веднага мога да си го спретна на бърза ръка. Все ще има какво да чакам. Я обаждане, което ще ме накара да се замечтая, я някоя случайна среща, която ще ми повдигне самочувствието за деня. Чакам липсващите фрагменти да се появят от нищото и да сглобят голямата история, коятo отдавна чакам. Е случва се и да предизвиквам събитията от време на време. Къде за добро, къде за лошо. Случва се и да търся онова, което знам, а може би няма как да намеря. Но не е ли в това смисълът на търсенето – да откриваш непознати и непонятни за теб неща и да се опиташ да ги вместиш в представите си?
"