Тази седмица съм се разписал... enjoy... "Колко често се случва да казваме истината? Да си мислим да кажем истината? А да излъжем? Последното е доста по-често. Лъжем другите, лъжем себе си. Всеки ден нова лъжа. Тя се надгражда и става почти истина. Почти истина, защото вярваме на лъжата, като все едно е реалност. Дали това прави ежедневието ни по-приемливо? При всички положения. Дали прави живота ни по-добър. Със сигурност – не. Не може вечно да бягаме от това, което знаем. Все пак народна поговорка гласи „На лъжата краката са къси.” Тя навява много асоциации, но тази, която в случая ме интригува е, че наистина е невъзможно вечно да избягваме нещо. Рано или късно и обикновено, то е късно и в неподходящо време трябва да се изправим срещу страховете си. Щом са страхове, няма подходящо време да се изпъчим гордо срещу тях. За това най-доброто, което можем да направим е да спрем всякакво мислене и да се хвърлим в обятията им."
П.п. Не симпатизирам самоубийствени неща, изпълнени с прекалено много адреналин.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Послеписът ме разсмя, макар че е много на място :-)
ОтговорИзтриванеЛъжите не правят животът ни по-приемлив, по-скоро го правят по-измислен. И в някакъв момент установяваме, че сме други. Въпросът е доколко този друг ни харесва. Поне имаме право на избор. Нищо,че от истина и добрина, почти нищо добро не съм видяла. Явно и тук има някаква 'златна среда'. Или трябва да знаем как да боравим с истините. В кой ли университет има такава специалност? В този на живота...
Можем да избягваме срещи и хора, но не можем да избягаме от себе си. Ако ще на другия край на света да отидем, гласчетата са си вътре и не можеш да направиш друго, освен да изслушаш беседата им и да им бъдеш справедлив и разумен арбитър.
Да, на думи е лесно.
Smile & Njoy :-)