Аризонска надежда

Всяка сутрин се събуждам с надежда. Всяка сутрин тя е различна. Понякога е нещо малко, като да мога да изкарам работния ден след пиянска вечер. Друг път е да ми се случи нещо красиво вечерта. Истината за нея е, че когато разчиташ на нея, то тя обикновено отговаря на някой друг. Там всичко е както при „Ефекта на Пеперудата”. С големите надежди, идват големите разочарования. Каквото почукало-противиположното му се обадило. Идеята е че получаваме нещата, които не можем да получим с щракване на пръсти, когато станат, а не когато искаме. Не е нещо, което сега научаваме, но е нещо, което от време на време забравяме. Всъшност моментите, в които забравяме са онези, в които получаваме дългоочакваните бленувани промени. Нищо. След това бързо си спомняме как стоят нещата в истинския живот. Захапваме колелото и се сещаме за ябълката. А ако все още си мислим, че разлика няма, блажени да сме...

Усмивките сега

enjoy...

Зарових се в спомените. В документите. Във всичко онова, което съм разхвърлил и няма да подредя. Търсих нещо там. Не съм сигурен дали го намерих, защото не съм сигурен дали вече ми трябва. Може би ще го искам някой друг път пак, но със сигурност ще съм забравил то къде е и пак ще трябва да се гмурна в дълбините на подсъзнанието си. А под голям камък – голяма риба се крие. И така, като ровим „под съзнанието си”, има вероятност да открием доста големи неща. Такива, на които не сме обръщали никакво внимание, а сега мислим само за тях. По всяка вероятност отново ще стигнем до извода, че не си заслужават времето, което им отделяме, тъй като има много по-важни неща. Тези неща са „сега”. Колкото и да не вярваме, живеем точно и само в „сега”. А в това светло бъдеще не можем да забравим миналото си, само можем да му се насладим с широка усмивка и да погледнем към това ми ти „сега”, с още по-голяма такава.

Хубавата музика

Красив филм, красив саундтрак.. Трябваше да напиша нещо. enjoy...

Интересно ми е. Всичко е една игра. Светът, ние, те. Всички си играем. Игри на филми. Игри на музика. Игри на думи. Игри на живота. Пускаме си малко от чуждата музика, слушаме я известно време, а след това отново преминаваме към нашата мелодия на живота. Понякога се получава безумен контраст, който не винаги може да разберем. Не е задължително той да е лош. Дори напротив. Стига да не е постоянен. Виждаме себе си от ляво, от дясно, от пред от зад.. и когато този контраст избухне до няма и къде, виждаме себе си от горе. Издигнати, преобразени, намиращи съвсем нови измерения на всичко. Нови идеи, коя от коя по-налудничеви, но и красиви, чисти, необмислени, дръзки.
Спрем ли да търсим причината, най-вероятно ще открием това, което искаме. Ще го открием по необичаен начин, тогава когато вече най-малко ни трябва. Ала търсим ли го, то няма да открием нищо, никога. Защото намира онзи, не който търси, а който няма нужда. Това е винаги смешната страна на съдбата. Всичко хубаво идва в подходящия момент, защото хубост на сила не става. И за това, дерзай, не мисли. Музиката си знае работата. Тя е на всякъде. Най-вече в нас. Най-красивата музика, да. Ударите на сърцето. Единствената, от която имаме нужда.

Магаренцето и елементарните частици

Изключително много благодаря на Никея, че в онзи късен час откликна толкова добре на идеята ми. enjoy...

Смеем се на всичко елементарно, защото всичко е една частица от нас. Всяка една частица от нас е елементарна. А още по-забавното е , че всеки е един от нас е едно малко магаренце. Инато, упорито, търсещо неговото си, отстояващо своето на безумна цена. Надсимиваме се над тъпите си идеи, с мини цел, чашата да бъде наполовина пълна. Говорим много, а казваме малко. Мълчим си, а пък не е нужно и  да говорим.

Говорим си на друг език. В него няма думи. Там частици няма. Няма и магаренца. Там има само хора и цели фрази. Едни са силни, други, не чак толкова. Едни са осъзнати, други подсъзнателни. Трети пък повърхностни и все пак доста красиви. Първични, леко неприлични, не толквоа цинични. Мили или пък меланхолично тъжни.

 Елементарни частици. Малките неща и простите истини. Едно плюс едно.Сговорна дружа планина повдига. Две плюс безкрайност и минус съдържание. Големите неща и сложно оправданите лъжи. Две и две е равно на двайсет и две. Обаче е умножено по нула е равно точно на нищо, както всичко, което се опитваш да умножиш по нещо, защото искаш ли да разсмееш Боговете, разкажи им за плановете си. Уможение, делене, изваждане, ...събиране. Опасно е да си искрен, освен ако не си и глупав, а пък когато сме елементарни, обичаме да сме глупави, но все пак сме малки частици от света. Опасно е да си умен, защото се лъжеш и когато умуваме, обичаме да мечтаем и да се случваме, а  сме всъщност едни малки магаренца и тогава си спомняваме за думите на майка ни всяка сутрин - Добро утро, Колумб, с което се сещаме, че Америка вече е открита и и че мечтите са далеч от истините на живота. Че всъщност снощи си допихме чашата, а за следващата трябва да се потрудим и смисълът на всичко се крие, Къде? Добро утро колумб! И само понякога се сещаме, че той се крие в пръстена на залеза и във нечия усмивка, но не е ли това твърде елементарно?

За мен, за теб, за елементарните частици, които ни изграждат. Затварям си очите. Елементарно е. Магаренце съм.

Лесно ли е

Лесно е да бъдеш влюбен. Хората се влюбват и разлюбват всеки ден. Малко по-трудно е да обичаш. Каквото и да значи това. Всеки го разбира някак си различно. Разни хора - разни идеали. И всеки луд с номера си. Сигурно като разбереш правилните номера на нормалния луд и ти харесват идва онова "Обичаш ли ме.. Според теб?!" Недоизказани и все пак твърде ярки и ясни. Видими от всички. Невъзможни за приказване.
Чудесно е да си влюбен в някаква утопична идея. Тя ти дава крила, до тогава, до когато искаш да мечтаеш. А всичко след мечтите е грозна реалност.

Народно творчество

2 думи - Камен Донев!

"Не искам да ям, не искам да спя! Така ще изгубя твърде много ценно време, в което мога да се наслаждавам на Това. Мозъкът ми иска да попие всяка милисекундичка ала без храна и сън на дали ще успее. И въпреки това не искам да губя нито секунда повече изкарана „просто така”. Всяка секунда, всеки миг е един нов безценен и неповторим спомен. Хората уж се променят, а все си остават същите. Такиват остават и усмивките им след такива безспирни и неуморими поредици от красиви спомени – Големи! Хем бягаш от реалноста, хем ти се струва, че друго по-истинско не може да има. Гмурваш се в такава наситена палитра от емоции, че единственото, което искаш е да плуваш и да се удавиш, щастлив!"

Делириум

Всяка история има своето начало, което води своите корени от краят на друга. Това разбира се е ако имат ясно означени начало и край. А не във всяка е така. Мислиш си че това е началото от остатъка на живота ти, а може да се окаже един обикновен ден. А може и да се случи точно онова, което очакваш. Един неуписуемо красива сутрин, следобед или вечер. Малък несвършващ делириум. Опияняващ, безумно запленяващ. Дали този момент е началото – едва ли, не е и краят. Той е онова, за което ще се сещаш хем когато ти е тъжно, хем когато ти е весело. Делириума събира във всебе си всичко. И радостта и тъгата, но те една без друга не могат. Само не трябва да надделяват една над друга, че после при приравняването им става страшно. Освен всичко друго той гранича с лудостта. Има два варианта. Превъзмогваме себе си, инстинкта си за самосъхранение и се потапяме в бездната, която не знаем какво ще ни донесе. Другият вариант е да стоим зад собствените си стени по-малко нещастни и съответно по-малко щастливи. Така поставени нещата изборът винаги изглежда лесен, но щом има такъв той на дали е прост. Аз избирам делириума. А ти ?