Лакомията

Публикация N200 за блога. От публикация 100 са минали три години и няколко месеца. Живота ми е доста по-различен от тогава, но не и блогът ми. За добро или лошо. Та. enjoy... Тази сутрин се замислих над нещата от живота благодарение на един комар. Цяла вечер жужа над мен и не ме остави да спя. Сутринта когато се събудих, той все още беше там. И си кръжеше най-нагло. Но вече беше опиянен от победата си през нощта и беше забравил, че вече лети дооста по-бавно и лесно мога да го убия. Както и стана съответно. Та идеята ми за всичко това е как и при хората това е почти по същия начин. Тръгваме с една идея, после я надграждаме, в което няма нищо лошо. Лошото е, че забравяме от къде, как и защо сме тръгнали. Когато ни е най-хубаво нищо друго няма значение. Не се съобразяваме с нещата, които вършим. Забравяме онова „ и това ще мине“ . Но то на хубаво лесно се свиква. Лакомията и продотщината малко по малко ни убиват. Както с комара. Имаше в себе си предостатъчно запаси от кръв, но не – трябваше да се полакоми за още и това го уби. Ясно ми е, че всички сме егоисти. Че всеки се опитва да граби с пълни шепи щастие. Да си купува спомени. Да прави каквото си иска без, някой да го ограничава. Ясно ми е, че няма пълно щастие и че няма безплатен обяд. Това, което може би не ми е ясно е защо понякога въпреки убежденията си, въпреки, че вътрешно знаем развоят на нещата решаваме да вярваме в друга истина. Решаваме да вярваме в онази грозна истина, че хората се променят и най-вече, че се променят заради нас. Надеждата е хубаво нещо. Искаме да е най-хубавото, ала всичко е някак.. почти. Тя умира последна. Но умира .. почти. Лакомията я изяжда. А щом я изяде е време да се завъртим в някое ново приключение. Стига толкова актьорски усмивки. Един живот живеем.

Тайната на усмивките

Кое е най-голямото оръжие, което човек притежава. Всички знаем, че това е усмивката. Ако не го знаете. Вече го знаете. Не трябва да се страхуваме от хората, които се мръщят, а от тези, които вечно са усмихнати. Защото така никога не знаете какво им е в главата. Подсъзнанието им слага една вечна усмивка, докато в съзнанието има толкова много по-различни неща. Има много усмивки. Наистина твърде повече отколкото може да научим. Поне не за всички хора. Ако не друго поне може да се научим да разпознаваме усмивките на един човек, някой чийто усмивки си заслужават. Усмивката крие всички тайни за човек. Усмихваме се когато сме радостни. Имаме друга усмивк, когато сме тъжни. Имаме трета усмивка когато толкова ни боли, че не можем да направим нищо друго освен да се усмихнем. Толкова много сме се научили да се усмихваме, че понякога се губим в тях и не знаем с коя точно усмивка сме вече и така объркваме не само себе си, а и другите около нас. Всички обичаме да се усмихваме. Не всички знаем как, кога и защо, но сме сигурни, че го обичаме. За това поне аз ще се опитам да се доверя на подсъзнанието ми да се усмихва когато си иска макар да знам, че то доста често е в конфликт с това, което е в съзнанието ми. Усмих.

Светлината е за вас

Не може да очакваш от другите онова, което не можеш да очакваш от себе си. Светлината в твоята стая не е достатъчна да озари целия свят. Тя дори цялата къща не е достатъчна да освети. Може единствено и само твоята стая. Твоето кътче. Светлината е твоето щастие. Ако не си готов да поканиш някого у вас, не му обещавай светлина, защото дори и да е от фенера, батериите му ще свършат бързо, а и не се знае колко ще издържат изобщо. А у вас дори и нощната лампа пръска достатъчно светлина. То във вас дори и лунната светлина е достатъчна щом си обещал някому светлина.. Но не очаквай от другите да намерят светлината, която ти не виждаш, вместо теб. Елате с нас, светлината е за вас.

Усмихнатите гости

Отварям нова страница. Там няма чудовища. Или поне само "скелети от гардероба". Тази страница не е лоша. Мисля, че даже никак.. даже. Чувствам се малко като Паисий. Пиша история на "свещи" Може да е тъмжно, но поне не ми е самотно. Хубаво е. Шумно колкото може. Тихо - колкото позволява. Чувам дъжда. Днес цял ден вали. И знаете ли какво ? Хубаво ми е като вали. Защо пък изобщо съм си помислял, че трябва да ми е лошо ? Аз живея щастлив живот. Ако някой не е готов да сподели усмивки с мен, тогава преминавам на друга страница. Тя е хубава, неопетнена.. Баш като да житействам отгоре й. Колко нови страници можем да започнем " беш ли мааму тате" Няма лимит сигурно. Най-вероятно докато на теб не ти омръзне. И тогава просто........изгасям светлината, обръщам се, усмихвам се и знам, че утрото е по-мъдро от вечерта и заспивам. И се събуждам с голяма усмивка.

Пълната чаша

Чашата никога не е наполовина пълна или наполовина празна. Нашата чаша винаги е пълна. Пълна е с емоции. От там нататък наливаме вътре. Само, че  никога не съм се замислял когато наливам в пълна чаша, когато тя прелее кое остава в нея и кое прелива. Дали новото ми идва в повече или съм готов да пусна старото да се излее, вече да не е в моята "дневна чаша". А когато наливам студена бира в чашата ми, топлата бира ли става по студена или студената бира става по-топла? Никога няма да разбера.. Защо ? Защото чашата ми прелива и не ме интересува какво излиза, а какво остава.

Усмивките вчера, днес и утре

Бързай бавно. Така и не го разбрах какво е това. Явно си е до човека. Аз винаги тръгвам точно на време и бързам за да мога да съм по-рано там.  Понякога тръгвам и по-рано , за да не бързам. Тогава обикновено закъснявам, защото си мисля, че имам достатъчно много време , а в крайна сметка – нямам. Да тръгна по-рано с цел да не бързам разбира се,  се случва доста рядко. Просто не съм аз.. Или поне не от „Аз“ които съм бил до сега.

Сега когато всичко е ново имам време за всичко. Имам време да спра дори за малко, да се насладя на красотата. Красота, която се предлага даром всеки ден, но много малко се спират да я оценят. Нямат време да спрат, да се заслушат и да се усмихнат.  Пет минути и ще си се ухили до уши. Мен толкова ми трябват. Независимо колко ми се спи, колко бързам или къде отивам.  Петте ми минути щастие никой не може да ми ги отнеме. По-добре така , 5 миннути по-рано, отколкото 10 минути изгубени в нищото.  Да мога днес да се обърна и да видя, че вчера не съм изгубил нито една минута напразно. Това ще ме накара , да се усмихна днес, а това, да се усмихна утре.

Нещо забравено

Най-големите истини за себе си откриваме тогава, когато сме сами. Сами в мислите си, сами в мечтите си. Тогава, когато леки хладни тръпки ни побиват, се замисля къде и защо правим грешки. Една равносметка след друга. Всички се събират на едно място и много лесно и ясно можем да прозрем нашата истина за нещата от живота. А когато отново се стоплим те отново се разпръскват, засичат се една с друга, препокриват се, сливат се, образвуат нова още по-объркана и така отново прегръщаме нашият хаос на неразбраното щастие.