"Истината или се осмеляваш ? "

Очите са пълни с блясък. Умът пълен само с чудни мисли. Сърцето бясно препуска. Дъхът ту секва, ту жадно иска още. Светът спира, тук и сега. Нищо друго няма и не би имало значение, щом това е на лице. Премреженият поглед среща нечии чужди очи, искащи, блуждаещи. Тази секунда се превръща в цяла споделена вечност.

Устните нетърпеливо се сливат и заиграват валс. Сърцето спира, прескача такт, а след това  стремглаво се опитва да изскочи от гърдите. Ръцете жадно обгръщат телата. В единият момент разперените длани притискат силно, изведнъж се отпускат и мигновено остават само и единствено връхчетата на пръстите. Те нежно се спускат, надолу, нагоре, по-надолу, по-нагоре, бавно и внимателно, запомнящи всеки милиметър от кожата...

Умът отдавна е изгубил битката със страстта. Тя владее телата по-силно от всяка друга сила позната на човека. В умът ни има единствено и само „ДА! Сега! Тук! Да! Искам! Направи го отново.“

А сега какво ?  

Ромео, Жулиета и хризантемата

Ромео и Жулиета са били щастливи може би единствено и само, защото тяхната любов е била невъзможна. Пречещите обстоятелства ся я правили толкова красива и желана. Забраненият плод винаги е най-сладък, казват хората. Той е познанието, което нямаме, но искаме толкoва неистово. Той е въпросите, които не задаваме, защото ни е страх от отговорите. И в момента, в който си мислим, че сме намерили правилния отговор излиза нов аргумент, ново пречещо обстоятелство. Отново искаме да се изненадаме, сякаш ако спрем да го правим светът ни ще свърши. Толкова не сме свикнали да сме спокойни и щастливи, че дори когато щастието дойде не знаем и не можем да се отпуснем да му се насладим напълно.

Искаме да откъснем всяко кокиче, хризантема или каквото и да е там красиво цвете. За да можем да го имаме поне за малко, да се опитаме да го разберем, как то е устроено, как то ухае и в крайна сметка колко дълго ще издържи преди да умре така – откъснато от корена си.  Уж го правим от любов, а тя реално е някаква абстракция. Не e нещо, което можеш да пипнеш, да помиришеш, да вкусиш. Реален е единствено „актът на обичане“, което е да се грижиш, да познаваш, да откликваш, да проявяваш чувства, да се наслаждаваш. Любовта създава и засилва усещането за пълнота на живота. Любовта не се притежава, не се ограничава. Ако тя е такава, то тя не вдъхва живот. Така любовта създава трудности на хризантемата . Малкото отъкснато цвете, което е имало нужда от това, единствено да му се насладим, а не да го притежаваме. 

Последен привкус от най-вкусната стафида. Последна глътка сладък дим. И след това идва нов ден, с ново пречещо обстоятелство, което да ни предизвика да се чустваме малко по-несигурни, но малко по-живи. Малко по-усмихнати. Но това разбира се е ако успеем,  да си простим, че повече сме убивали, отколкото създавали любов.

По улиците

             Минавам по улуци непознати и виждам нови неща. Нови неща, ама познати. Всичко уж еднакво, но пък ново. Всички хора уж еднакви, но пък и всеки луд с номера си.
             Червените щори до моста на влюбените, случайно преминаващата кола, с някой познат в нея. Това и още много déjà vu-та. Това е за нас живота. Стигаме до някъде и се спираме. Вивждаме много познати елементи и се опитваме да разгадаем значението им. А така дори не разбираме какво ни спира да видим какво има по-натам. Какво има? Живот. Какво друго може да има. АКо те е страх, не продължавай. Така ти е добре, чудесно е.
             От време на време, еднопосочни улици. По тях е лесно. За това ги подминаваме. Продължаваме , подминаваме. Продължаваме по линията (на живота). Не се оглеждаме. Пресичаме смело сякаш знаем, че всичко вече е предначертано. Не ни интересува, че всяка крака напред може и да означава крачка назад. И рано или късно заставаме на кръстопът. На такъв, на който не се страхуваме от нищо, но просто не знаем на къде да поемем. И както ни учат като малки – огледай се, ослушай се и премини.

За шаха и живота

Човешките мисли и взаимоотношения са като една игра на шах. Аз правя един ход, човека от среща прави един ход. И така се редуваме. Ход след ход, ден след ден. Правим малки стъпки очаквайки големия сблъсък. Очакваме размените, офицер за офицер, кон за кон, офицер за кон.. До тук добре, всички сме на равно. Няма ощетени. Дали обаче играем за победа? Или за равен ? Това ще разберем в края на играта. Когато всичко е претрупано и няма от къде да минем, прескачаме в мислите си като кончетата. Но също като тях не скачаме никога по права линия, а някъде малко по в страни. Колко е опасно това за нас или за човека от среща, те първа ще се види.

С течение на играта вече сме разменили доста фигури, но най-вероятно някой е с една пешка напред. Една пешка, която в началото на нашата игра не значи нищо или поне така си мислим. Но след като сме разменили нашите най-силни фигури – цариците (тайните ни ), топовете (стълбовете в нашата игра – споделените мигове), офицерите (бързите първи и втори впечатления, които си правим) и конете ( кривите пътечки, по които поемаме в опит да разчупим ситуацията) ни оставят само онези малки незначителни пешки. Те са онова, което ще реши съдбата ни. Ако сме до тях може и да спечелим, ако пък сме до чуждите, може и да сме на равно. Животите ни са се превърнали в игра. Дали на шах не знам. Знам, че малкото камъче преобръща колата.

Цената ни

Цената на хората. Какво е тя, каква е тя? В най-ранна детска възраст, всички сме безценни. Всички сме равни. Всички ревем, всички искаме, всички се усмихваме без да знаем защо. Никой от нас си няма и понятие, че някой ден някой ще го оценява. И идва един слънчев ден, в който разбираме, че някой ни цени. Цени ни за това, което сме. Тогава мозъкът ни започва да работи по друг начин. Сякаш това, което сме вече не е достатъчно. Трябва да имаме още от себе си, трябва да „повишим“ цената си. И не, не е никак лошо. Сега имаме цел искаме все повече допълнителни качества, които трябва можем да изградим единствено с опит и знания. Така малко по малко променяме мирогледа си и съответно и цената ни се мени. Всеки ден я търсим и се опитваме да я измерим и ако не можем просто си я създаваме. Създаваме си посока. Нова посока на мислене, на действие, на живот. Тъй като движение е равно на живот. Спрем ли да се движим и живота свършва. Колкото повече се движиш, толкова повече се развиваш и съответно ставаш толкова по-ценен. А колкото по-ценен си станал толкова повече хора виждат части от теб. Намират себе си в тях, но малцина могат да видят всичко. Това разбира се е ако ти самият можеш да се видиш изцяло. Ако не можеш, значи не трябва да бързаш всички да узнаят истинската ни стойност. А ако това, което пасва „ като по мярка“ на истината, което е изгодна за теб.. не вярвай на очите си!

Лакомията

Публикация N200 за блога. От публикация 100 са минали три години и няколко месеца. Живота ми е доста по-различен от тогава, но не и блогът ми. За добро или лошо. Та. enjoy... Тази сутрин се замислих над нещата от живота благодарение на един комар. Цяла вечер жужа над мен и не ме остави да спя. Сутринта когато се събудих, той все още беше там. И си кръжеше най-нагло. Но вече беше опиянен от победата си през нощта и беше забравил, че вече лети дооста по-бавно и лесно мога да го убия. Както и стана съответно. Та идеята ми за всичко това е как и при хората това е почти по същия начин. Тръгваме с една идея, после я надграждаме, в което няма нищо лошо. Лошото е, че забравяме от къде, как и защо сме тръгнали. Когато ни е най-хубаво нищо друго няма значение. Не се съобразяваме с нещата, които вършим. Забравяме онова „ и това ще мине“ . Но то на хубаво лесно се свиква. Лакомията и продотщината малко по малко ни убиват. Както с комара. Имаше в себе си предостатъчно запаси от кръв, но не – трябваше да се полакоми за още и това го уби. Ясно ми е, че всички сме егоисти. Че всеки се опитва да граби с пълни шепи щастие. Да си купува спомени. Да прави каквото си иска без, някой да го ограничава. Ясно ми е, че няма пълно щастие и че няма безплатен обяд. Това, което може би не ми е ясно е защо понякога въпреки убежденията си, въпреки, че вътрешно знаем развоят на нещата решаваме да вярваме в друга истина. Решаваме да вярваме в онази грозна истина, че хората се променят и най-вече, че се променят заради нас. Надеждата е хубаво нещо. Искаме да е най-хубавото, ала всичко е някак.. почти. Тя умира последна. Но умира .. почти. Лакомията я изяжда. А щом я изяде е време да се завъртим в някое ново приключение. Стига толкова актьорски усмивки. Един живот живеем.

Тайната на усмивките

Кое е най-голямото оръжие, което човек притежава. Всички знаем, че това е усмивката. Ако не го знаете. Вече го знаете. Не трябва да се страхуваме от хората, които се мръщят, а от тези, които вечно са усмихнати. Защото така никога не знаете какво им е в главата. Подсъзнанието им слага една вечна усмивка, докато в съзнанието има толкова много по-различни неща. Има много усмивки. Наистина твърде повече отколкото може да научим. Поне не за всички хора. Ако не друго поне може да се научим да разпознаваме усмивките на един човек, някой чийто усмивки си заслужават. Усмивката крие всички тайни за човек. Усмихваме се когато сме радостни. Имаме друга усмивк, когато сме тъжни. Имаме трета усмивка когато толкова ни боли, че не можем да направим нищо друго освен да се усмихнем. Толкова много сме се научили да се усмихваме, че понякога се губим в тях и не знаем с коя точно усмивка сме вече и така объркваме не само себе си, а и другите около нас. Всички обичаме да се усмихваме. Не всички знаем как, кога и защо, но сме сигурни, че го обичаме. За това поне аз ще се опитам да се доверя на подсъзнанието ми да се усмихва когато си иска макар да знам, че то доста често е в конфликт с това, което е в съзнанието ми. Усмих.