Усмихнатите гости

Отварям нова страница. Там няма чудовища. Или поне само "скелети от гардероба". Тази страница не е лоша. Мисля, че даже никак.. даже. Чувствам се малко като Паисий. Пиша история на "свещи" Може да е тъмжно, но поне не ми е самотно. Хубаво е. Шумно колкото може. Тихо - колкото позволява. Чувам дъжда. Днес цял ден вали. И знаете ли какво ? Хубаво ми е като вали. Защо пък изобщо съм си помислял, че трябва да ми е лошо ? Аз живея щастлив живот. Ако някой не е готов да сподели усмивки с мен, тогава преминавам на друга страница. Тя е хубава, неопетнена.. Баш като да житействам отгоре й. Колко нови страници можем да започнем " беш ли мааму тате" Няма лимит сигурно. Най-вероятно докато на теб не ти омръзне. И тогава просто........изгасям светлината, обръщам се, усмихвам се и знам, че утрото е по-мъдро от вечерта и заспивам. И се събуждам с голяма усмивка.

Пълната чаша

Чашата никога не е наполовина пълна или наполовина празна. Нашата чаша винаги е пълна. Пълна е с емоции. От там нататък наливаме вътре. Само, че  никога не съм се замислял когато наливам в пълна чаша, когато тя прелее кое остава в нея и кое прелива. Дали новото ми идва в повече или съм готов да пусна старото да се излее, вече да не е в моята "дневна чаша". А когато наливам студена бира в чашата ми, топлата бира ли става по студена или студената бира става по-топла? Никога няма да разбера.. Защо ? Защото чашата ми прелива и не ме интересува какво излиза, а какво остава.

Усмивките вчера, днес и утре

Бързай бавно. Така и не го разбрах какво е това. Явно си е до човека. Аз винаги тръгвам точно на време и бързам за да мога да съм по-рано там.  Понякога тръгвам и по-рано , за да не бързам. Тогава обикновено закъснявам, защото си мисля, че имам достатъчно много време , а в крайна сметка – нямам. Да тръгна по-рано с цел да не бързам разбира се,  се случва доста рядко. Просто не съм аз.. Или поне не от „Аз“ които съм бил до сега.

Сега когато всичко е ново имам време за всичко. Имам време да спра дори за малко, да се насладя на красотата. Красота, която се предлага даром всеки ден, но много малко се спират да я оценят. Нямат време да спрат, да се заслушат и да се усмихнат.  Пет минути и ще си се ухили до уши. Мен толкова ми трябват. Независимо колко ми се спи, колко бързам или къде отивам.  Петте ми минути щастие никой не може да ми ги отнеме. По-добре така , 5 миннути по-рано, отколкото 10 минути изгубени в нищото.  Да мога днес да се обърна и да видя, че вчера не съм изгубил нито една минута напразно. Това ще ме накара , да се усмихна днес, а това, да се усмихна утре.

Нещо забравено

Най-големите истини за себе си откриваме тогава, когато сме сами. Сами в мислите си, сами в мечтите си. Тогава, когато леки хладни тръпки ни побиват, се замисля къде и защо правим грешки. Една равносметка след друга. Всички се събират на едно място и много лесно и ясно можем да прозрем нашата истина за нещата от живота. А когато отново се стоплим те отново се разпръскват, засичат се една с друга, препокриват се, сливат се, образвуат нова още по-объркана и така отново прегръщаме нашият хаос на неразбраното щастие.

Фазите на любовта

Във всяка връзка има начало, завръзка, развръзка и край. Проблемите в днешно време в повечето връзки е че мислим за друг етап от връзката, на който още не сме. Някои още от началото мислят за края. Без завръзка, без развръзка. Чудят се какво ли ще е ако вече човека го няма и го приемат за даденост. Приемат за даденост, че този човек няма да го има след време и не могат да му се насладят, сега когато трябва. Търсят под вола теле. Толкова сме несигурни в себе си, че търсим несигурност и в другия. Обичайки го, ние не го притежаваме. Притежаваме единствено себе си и то не за дълго.

Малко от нас могат да си простят за това, че повече са убивали отколкото създавали любов. За това, че без начало отиваме на развръзка. Щом сме се сблъсквали с любовта значи всеки от нас в един момент наранява, в друг бива нараняван и си мисли, че това е затворен цикъл. Не винаги. Ако срещнеш човек, с който сте на една и съща страница и двамата може да се постараете да вървите ръка за ръка, хванати. Бързаме ли много, не е задължително да отидем някъде по-бързо. Или поне някъде на по-хубаво. Не случайно има много поговорки свързани с това. „Хубавите неща ставали бавно.”„Бързата работа – срам за майстора.” , „Бързай бавно.” , „На къс ум краката му дълги.” , „Два пъти мери, един път режи.” . На скоро чух нещо близко до тези поговорки – Избери следващия си ход правилно или някой друг ще го направи вместо теб.

Всяка завръзка е най-хубавото, което ти се случва в цялата връзка. То дори името е такова – „за-връзка”. Там всичко е за връзката. Там и двама поставяте двама ви като нещо повече от себе си. Това са онези хубави моменти, в които живота е усмихнат, където споделяте приятна тишина, където не ви е нужно да мислите. Сладката мъка на незаспиването. Онези мистични коремни пеперуди, които се хранят със щастие.

И неизменно идва края. Объркан. Понякога заслужен, понякога не. Понякога красив, понякога не. На всеки му се иска да вярва, че на края всичко ще бъде наред, ако не е значи, не е краят. Всичко обичат щастливия край. Но щастливия край е по филмите, където не показват какво става след това. И въпреки това всеки от нас би изживял още една любов дори това да значи още един път да има край. Защото любовта е най-великото приключение, а края си е просто край...

Белот

Цакаш, цакат те. Цакаш, цакат те. Играта не свършва. Все някой трябва да е от горе. Все някой трябва да спечели. Дори и да водиш в резултата винаги може да се обърне и да си губещата страна. За това е много важно да познаваш партньора, с който играеш, да познаваш и противниците си. Но макар и да не познаваш противниците си, ако знаеш как играе човека срещу теб, ще можеш да се нагласиш по неговия начин на игра.

Игрите не винаги са неограничени. Има прости правила, който трябва се спазват. Ако играете на боя, то там силата се предполага, че трябва да я държи един и другите да се съобразят с него, освен ако някой няма по-добра боя за игра. Може да играете на без коз. Там всички са равни. Там изненади толкова няма. Там всеки знае с какво разполага и се съобразява с това. Там няма козове в ръкавите. Няма.. И има всичко коз.. там всеки е за себе си. Там всеки изненадва с нещо. Там от нищото можеш да извадиш голямото нещо. Там ограничения няма. Там всичко е коз. Там всеки е с коз. Там има значение кой почва първи и кой ще вземе последната ръка. Всичко по между е „ала-бала”.

            В края всичко е една игра на карти, игра на козове, игра на цакане. Омръзнало ми е да играя на карти...

Мило мое блогче

Написал съм го преди време, но просто сега го намерих в писанките си..

"Мило мое блогче. Аз те обичах. Ти мен също ме обичаше. Аз защо те оставих. Защото трябваше да съм щастлив. Аз наистина бях щастлив и за това нямах нужда от теб. Ти имаше ли нужда от мен. На дали. Ти дори не си живо ако аз не съм там. Имаш нужда от мен само когато, аз имам нужда от теб. Ти си живо, защото аз съм там. От какво имах нужда аз? От любов ли мило блогче ? Да. Дадоха ли ми я ? Несъмнено. А аз какво. Аз им се изсмях. Аз живеех за себе си. На кратко аз бях този, които уж не исках да бъда, онзи който мразех. Ти ще си този, който ще трябва да ме слуша. Ти ще си този, който трябва да ме търпи. Не че вече не го знаеш. Но знаеш ли какво. Аз видях какво е любов. Тъжно ми е, че аз на теб никога няма да мога да ти покажа какво е то, защото кагато съм щастлив, аз нямам нужда от теб. Когато съм щастлив аз нямам нужда от никой, освен от човека, с който съм щастлив. Обичам те. Знам, че ти няма нужда да ме обичаш, за това, че ти пълня само с глупости. За това, прости ми. Обичам те...."