"Тоз чар, таз харизма, виждам аз през моята любовна призма. Нима което върша аз е грехота, че толкоз силно желая аз твоята снага(душа)"? Нима туй сега, нима.. Явно туй е моята съдба. В рими да избухвам, себе си истински да чувствам. А реално рими аз никак не разбирам, просто опитвам да се провокирам. Ни поет, ни лирик, ни лаик, би оспорил тоз лик, някак си безлик. Все тая. Аз съм си от края до безкрая. А от там нататък. Безпорядък. Хора незнаещи, случки мечтаещи. Кой да знае, кой да мечтае? Аз или ти ? Ти или мечти ?
понеделник, 30 април 2012 г.
Рими късно вечер
Идея си нямам защо точно в рима. Далеч от моя стил на писане, но все пак. Факт. enjoy...
сряда, 25 април 2012 г.
Магнити
Беше едно странно включване, което прерасна в нещо малко по-голямо и блогово. enjoy...
Макар, че понякога границата между любовта и омразата е твърде тънка и много често я пресичаме безумно бързо. Уж те са като два полюса. уж далечни, а пък толкова се привличат. Не могат едно без друго. Все се чудим къде свършва едната граница и къде почва другата.Къде приятелството свършва и почва другото. Къде свършва другото и почва третото. Как и къде всичко от емоции става математика и почваме да смятаме : първо, второ, трето. Математика ли е нашия живот ? Можем ли да изчислим емоциите си? А ако можем да предвидим всичко, изобщо живеем ли или само съществуваме ? Чудя се. Смятам. А сметките все излизат криви. Но пък след това не се чудя. Защото вече математиката си е казала думата два минуса правят плюс. Но пък никога не се привличат и за това всеки с плюсовете си, с минусите си.. за себе си търси своите противоположни магнити плюс и минус правят... няма значение. Важното е че се привличат.
Макар, че понякога границата между любовта и омразата е твърде тънка и много често я пресичаме безумно бързо. Уж те са като два полюса. уж далечни, а пък толкова се привличат. Не могат едно без друго. Все се чудим къде свършва едната граница и къде почва другата.Къде приятелството свършва и почва другото. Къде свършва другото и почва третото. Как и къде всичко от емоции става математика и почваме да смятаме : първо, второ, трето. Математика ли е нашия живот ? Можем ли да изчислим емоциите си? А ако можем да предвидим всичко, изобщо живеем ли или само съществуваме ? Чудя се. Смятам. А сметките все излизат криви. Но пък след това не се чудя. Защото вече математиката си е казала думата два минуса правят плюс. Но пък никога не се привличат и за това всеки с плюсовете си, с минусите си.. за себе си търси своите противоположни магнити плюс и минус правят... няма значение. Важното е че се привличат.
събота, 14 април 2012 г.
Записките на един луд
Заглавието говори достатъчно.. enjoy...
"Момента е такъв, че съм настроен да виждам необикновеното в най-простите неща. Мозъка ми спира да функционира нормално и има своя си логика за нещата. Логиката далечна от обикновената реалност. Той мисли само за него си и него интересува какво бих искал да мисля аз. Уж е моят мозък, но нямам никакъв контрол над него. Прави с мен каквото и коаго си поиска. Той е менм но аз не мога да бъда него. Задача, която не знам как да реша. защото той няма да ми позволи. Мен ми се спи, а той иска да си правим игри на думи. Игри, които трудно ще разбера веднъж започнал ги. Безкраен парадокс, на който искам да сложа края, но тъй като не го виждам няма да го поставя. Не мога да обясня, в което не мога да се взра, до докосна. Трябва да го приема като даденост. Само дето не мога. Всяка дума трябва да подложа на съмнение. Така мозъка ми ще бъде подготвен за всичко онова, което си мисли, че му се случва още преди да си го е помислило"
"Момента е такъв, че съм настроен да виждам необикновеното в най-простите неща. Мозъка ми спира да функционира нормално и има своя си логика за нещата. Логиката далечна от обикновената реалност. Той мисли само за него си и него интересува какво бих искал да мисля аз. Уж е моят мозък, но нямам никакъв контрол над него. Прави с мен каквото и коаго си поиска. Той е менм но аз не мога да бъда него. Задача, която не знам как да реша. защото той няма да ми позволи. Мен ми се спи, а той иска да си правим игри на думи. Игри, които трудно ще разбера веднъж започнал ги. Безкраен парадокс, на който искам да сложа края, но тъй като не го виждам няма да го поставя. Не мога да обясня, в което не мога да се взра, до докосна. Трябва да го приема като даденост. Само дето не мога. Всяка дума трябва да подложа на съмнение. Така мозъка ми ще бъде подготвен за всичко онова, което си мисли, че му се случва още преди да си го е помислило"
неделя, 8 април 2012 г.
Prove me wrong
Грешките. Нещо, което трудно може да осъзнаем, когато сме заслепени от собственото си его. Нещо, което не искаме да си признаем дори и тогава, когато виждаме, че нещата са точно такива, каквито са. Светът е такъв, какъвто е заради хората. Някои велики открития идват от случайни грешки. А други безмислени грешки водят до драми засягащи всички нас.
За жалост от време на време се налага да потърсим грешката и в нас. Колкото и непрадвоподобно да ни звучи това. Защото чувал съм, че нямало безгрешни хора. То май нищо няма безгрешно. То и за това има и една приказка „Който е безгрешен, нека пръв хвърли камък върху нея.” Но в следващия момент забравяме за това и почваме пак да се сочим с пръст. Сърдим се на хората, с които до преди няма и минута сме си говорили за живота. Объркваме и себе си и всичко и всички. Просто понякога сме твърде сръчни в това да виждаме нашите грешки като чужди. И тъй като това винаги е двустранен процес, никой не е виновен и всички са нещастни, защото нямат кой да посочат с пръст. Нищо, ще си намерим кой...
За жалост от време на време се налага да потърсим грешката и в нас. Колкото и непрадвоподобно да ни звучи това. Защото чувал съм, че нямало безгрешни хора. То май нищо няма безгрешно. То и за това има и една приказка „Който е безгрешен, нека пръв хвърли камък върху нея.” Но в следващия момент забравяме за това и почваме пак да се сочим с пръст. Сърдим се на хората, с които до преди няма и минута сме си говорили за живота. Объркваме и себе си и всичко и всички. Просто понякога сме твърде сръчни в това да виждаме нашите грешки като чужди. И тъй като това винаги е двустранен процес, никой не е виновен и всички са нещастни, защото нямат кой да посочат с пръст. Нищо, ще си намерим кой...
четвъртък, 5 април 2012 г.
Егоизъм
Егоизма жалко или не жалко е заложен в нас като неизменна част. Всеки от нас, всеки ден се стреми все повече към него. Доста често неосъзнато и за това наричаме себе си с някакви имена, които не ни подхождат. Налага ни се да помислим малко и за другите единствено когато имаме малка изгода от тях. Звучи доста крайна идея за живота, но е така. Дори и тази нужда да е дори малък разговор. Различни хора – различни нужди. Така или иначе всичко е егоизъм. Един малко завоалиран пример за това е как се ставаме по-близки с най-добрите приятели на интимните ни партньори. Защо го правим ? Не сте се замисляли, нали. Егоизъм. Да се харесаме на всички. А когато всичко свърши, какво става с тези хора, с които сме се сближили – забравяме ги. Егоизма ни вече няма нужда от тях. “Кой от къде.” както се казва.
А това дори не е и близко до най-ясните примери за егоизъм. Колкото по-рано всеки от нас спре да се заблуждава в обратното, толкова по-добре. А на всеки, който си мисли, че има нещо различно от това, мога само да кажа – Bitch, PLEASE!
А това дори не е и близко до най-ясните примери за егоизъм. Колкото по-рано всеки от нас спре да се заблуждава в обратното, толкова по-добре. А на всеки, който си мисли, че има нещо различно от това, мога само да кажа – Bitch, PLEASE!
вторник, 20 март 2012 г.
Винаги ли ще е така ?
Вторият поред доста добър фючъринг с Никея. Very much enjoy...
"Не искам да сънувам никой и за ничии устни да ме боли. Да не страдам тихо, времето ми да е свободно от всякакви мисли, не ми трябва да се влюбвам наново и наново да забравям. Уж достигнах възраст, в която да си казвам, че аз си стигам, но отново нещо се случва, някой преминава и от самовлюбените ми мисли остава само стремежа към едни устни и към общия им дъх с моя. Винаги ли ще е така?
И се питам отново и отново. И какво ? Пак се влюбвам. Много лесно забравям. А с всяка нова среща губя по малко от себе си. Те ми крадат времето. Крадат ми от "моето" време. Няма години, няма месеци, няма дни. Минути нямам дори. И какво ? Пак за устни си мисля, пак да въздишам тежко, пак срещу себе си. Винаги ли ще е така ?
Да можех да погълна дъха си... И някак да знам, че ще се свърши, че никога няма отново да се чудя: къде е, само на мен ли ми пука, много ли искам и има ли смисъл? Не знам. Намирам само малки песъчинки от скъпи спомени, защото целите парчета биха ме срязали на две. Страдам за изгубената наивност и намерената съвест. От кога ми пука толкова? Искам облекчение. Винаги ли ще е така?
Знам, че светло бъдеще има. Защото най-тъмно е точно преди заранта да разцъфне с целия си блясък. Събирам си всичките прашинки скъпи спомени в шепите и духвам срещу вятъра. Така тези, които са ми нужни се връщат пак при мен, а другите отлитат някъде да бъдат щастливи, скъпи спомени на някой друг. Вече май не знам колко и кога ми пука, но все пак облекчение ще има. Винаги ли ще е така ?
И когато вече не ме е страх и прашеца на миналото е попил дълбоко в кожата ще се смея на това сега. Ще имам нови скъпи спомени, а лошите ще ме карат да си мисля, че раста. Всъщност всичко ще ми е ново - дрехите, косата, ръцете, пръстите, ноктите, вените, мускулите, сърцето, гръбначния стълб, малкият и големият мозък и дори меланхолията ми ще е нова. Аз съм нещо различно през всяка секунда от живота си, дори разликата да е само в съдържанието на кислород в дробовете ми. И щом всичко е преходно, май винаги ще е така?
А колкото съм нещо различно, колкото се променям всяка секунда, толкова повече се доближавам до другите различни. Толкова по-еднакви ставаме с тях. Уж сме уникални, а май в края всички сме еднакви. Всеки е нещо като копие на копие, малко по-избледняло от предишното и малко по-светло от следващото. И щом не успяваме да намерим нищо ново, май всичко винаги ще е така!
"
"Не искам да сънувам никой и за ничии устни да ме боли. Да не страдам тихо, времето ми да е свободно от всякакви мисли, не ми трябва да се влюбвам наново и наново да забравям. Уж достигнах възраст, в която да си казвам, че аз си стигам, но отново нещо се случва, някой преминава и от самовлюбените ми мисли остава само стремежа към едни устни и към общия им дъх с моя. Винаги ли ще е така?
И се питам отново и отново. И какво ? Пак се влюбвам. Много лесно забравям. А с всяка нова среща губя по малко от себе си. Те ми крадат времето. Крадат ми от "моето" време. Няма години, няма месеци, няма дни. Минути нямам дори. И какво ? Пак за устни си мисля, пак да въздишам тежко, пак срещу себе си. Винаги ли ще е така ?
Да можех да погълна дъха си... И някак да знам, че ще се свърши, че никога няма отново да се чудя: къде е, само на мен ли ми пука, много ли искам и има ли смисъл? Не знам. Намирам само малки песъчинки от скъпи спомени, защото целите парчета биха ме срязали на две. Страдам за изгубената наивност и намерената съвест. От кога ми пука толкова? Искам облекчение. Винаги ли ще е така?
Знам, че светло бъдеще има. Защото най-тъмно е точно преди заранта да разцъфне с целия си блясък. Събирам си всичките прашинки скъпи спомени в шепите и духвам срещу вятъра. Така тези, които са ми нужни се връщат пак при мен, а другите отлитат някъде да бъдат щастливи, скъпи спомени на някой друг. Вече май не знам колко и кога ми пука, но все пак облекчение ще има. Винаги ли ще е така ?
И когато вече не ме е страх и прашеца на миналото е попил дълбоко в кожата ще се смея на това сега. Ще имам нови скъпи спомени, а лошите ще ме карат да си мисля, че раста. Всъщност всичко ще ми е ново - дрехите, косата, ръцете, пръстите, ноктите, вените, мускулите, сърцето, гръбначния стълб, малкият и големият мозък и дори меланхолията ми ще е нова. Аз съм нещо различно през всяка секунда от живота си, дори разликата да е само в съдържанието на кислород в дробовете ми. И щом всичко е преходно, май винаги ще е така?
А колкото съм нещо различно, колкото се променям всяка секунда, толкова повече се доближавам до другите различни. Толкова по-еднакви ставаме с тях. Уж сме уникални, а май в края всички сме еднакви. Всеки е нещо като копие на копие, малко по-избледняло от предишното и малко по-светло от следващото. И щом не успяваме да намерим нищо ново, май всичко винаги ще е така!
"
понеделник, 12 март 2012 г.
Стефка и сока
Напоследък ми върви на фючъринги. Този е с Никея. Мини разказчето го започна чичи. Интересно ми стана като го прочетох отново, че наистина не мога да доловя коя част съм писал аз и коя тя. enjoy...
"Стефка отвори бутилка прасковен нектар и седна на синия диван. Държи го. Дали ще го пие? Едва ли го е взела за украса. Искам да й изпия сока. Без да я съдя. Без да искам нищо повече от това, което би могла да ми даде. Не е задължително да е всичко, или нищо. Малко сок, малко... Ще взема да й купя един. Не искам само да взимам. А ако й дам повече от колкото иска? Изпитвам жажда. Дали тази жажда няма да я удави? Май все искам да давам повече от колкото мога да получа. И в тази моя жажда тръгвам да плувам в непозната посока. Колкото повече си мисля, че знам накъде се давя, толкова повече не знам какво нагълтвам. Дали всичко е заради нейния сок, или моята жажда - не зная. Суша - това е всичко. Живея в пустиня и всеки оазис се оказва мираж. Дали и тя не е илюзия? Дали не си въобразявам, че съм жаден, за да поддържам идеята, че съм жив? Дали това е сокът, който ще смекчи устните ми, ще върне живота в сърцето ми? Ще седна на синия диван и ще я попитам. Още преди да си отворя устата, тя се вкопчи в мен и бутна бутилката в устата ми. Изпих половината. Целуна ме по бузата и се втренчи в мен. Ожаднях.:
"Стефка отвори бутилка прасковен нектар и седна на синия диван. Държи го. Дали ще го пие? Едва ли го е взела за украса. Искам да й изпия сока. Без да я съдя. Без да искам нищо повече от това, което би могла да ми даде. Не е задължително да е всичко, или нищо. Малко сок, малко... Ще взема да й купя един. Не искам само да взимам. А ако й дам повече от колкото иска? Изпитвам жажда. Дали тази жажда няма да я удави? Май все искам да давам повече от колкото мога да получа. И в тази моя жажда тръгвам да плувам в непозната посока. Колкото повече си мисля, че знам накъде се давя, толкова повече не знам какво нагълтвам. Дали всичко е заради нейния сок, или моята жажда - не зная. Суша - това е всичко. Живея в пустиня и всеки оазис се оказва мираж. Дали и тя не е илюзия? Дали не си въобразявам, че съм жаден, за да поддържам идеята, че съм жив? Дали това е сокът, който ще смекчи устните ми, ще върне живота в сърцето ми? Ще седна на синия диван и ще я попитам. Още преди да си отворя устата, тя се вкопчи в мен и бутна бутилката в устата ми. Изпих половината. Целуна ме по бузата и се втренчи в мен. Ожаднях.:
Абонамент за:
Публикации (Atom)
