Мисли и въпроси.

Тези неща съм ги писал доста на скоро, но те както и доста други до сега не са имали особено многобройна читателска аудитория. Както и повечето ми други мои писания, не са нещо дълбоко филисофско и което задължително трябва да се прочете в живота ("Малкият принц" примерно). Няма и да променят живота ви ако ги прочете, но така и така сте стигнали до тази страница с желанието да попиете част от "творчеството" ми , за това - дерзайте, четете, бъдете щастливи.
п.п. Бих се радвал и да чета произведения на други млади или не толкова млади автори. :)
"

Колко добре е нужно да познаваме себ си ? Как да отворим заключените врати в мозъка ни криещи тайните на сътворението, тайните на нашите други „аз”-ове, които те пазят тъй добре ? Може би има много начини и може би има и твърде много „аз”-ове, за коио ние не знаем. Винаги успяваме да покажем на себе си колко искаме ние да сме си най-важните. Оглеждаме се, мислим, пробваме, търсим начин.. и пак нещо липсва. Какво ли е то ? На нас ли ни липсва ? На мен ли ми липсва ? Дали пък това не са мисли на някой друг ? Дали живота се свежда до няколко прости истини ? Ако само задаваме въпроси и не дочакваме техбните отговори, до къде ли ще се разпростре фантазията ни- да си отговаряме сами..? Ще станем ли по-добри човеци ако знаем своето минало, бъдеще и настояще и имаме шанса да ги променяме ? Ще бъдем ли равносилни на майката природа искаща да ни накаже за грешките, които допускаме спрямо нея ? Имаме ли възможност да пренебрегнем драскотините си или винаги трябва да сме максималисти и да търсим нова, съвършена обвивка, ново амплоа? Можем ли да останем само със себе си, когато в нас има толкова много други ? Ще бъдем ли някога толкова наситени с щастие, че да казваме по едно „благодаря” за всичко и на всеки? А някой може ли да ми отговори на тези въпроси ?

"
"

Какво научихме за толкова време. Неща които харесваме, неща които не харесваме ? Ще можем ли някога да разберем какво е било да ни омекват краката при всяка среща. Погледаът ни да се размива при всяка целувка.. Да виждаме нещата такива каквито искаме да бъдат, а не такива каквито са те всъшност. Това ли правим ? Дали не сме твърде упорити за да преодолеем себе си. Изрязваме моментите и си ги нагласяме така както искаме да ги видим и чуем. Не ни интересуват последствията. Не умеем да прощаваме. Не може да спим, сърцата ни туптят за да дадем прошка, но все пак оставаме твърдоглави крайност, до която не е необходимо да стигаме. Твърде много мислим за нещата такива каквито могат да бъдат, а не за нещата такива каквито са. Това ни уморява и ни подтиска. Дали ако успеем да разгадаем някой друг, някой който чувстваме близък, но дори и ние самите не знаем защо. Може би защото виждаме отражение, проблясък на нещо, което сме искали да забележим. Придаваме важности на себе си, придаваме важности на другите и в крайна сметка може би никой не ги е заслужавал. Опитвам се да разсъждаме над постъпките си, над думите си. Как и какво не е трябвало да правим, но как трябва да отстояваме решенията си – макар и грешни. Търсим смисълът на живота в прости неща от ежедневието и ги наричаме „знаци на съдбата”. Има много променливи, има и много константи. Ние искаме да виждаме само константите. Искаме да бъдем сигурни в себе си, макар и твърде често да отричаме и да казваме, че сме хора на импулса и сме на автопилот. Може би автопилотът ни дава сигурност и се крием зад него. На дали ще успеем да разбулим мистерията на човешката саможертва. Понякога жертваме доверието си, добрите си намерения, времето си.. само и само да можем да докажем, че не сме толкова безсърдечни за колкото ни смятат, че можем да бъдем по-човечни и от най-милосърдните, че можем да направим по-голяма прошка от тази, която е направил Исус с разпналите го римляни, че дори и мислите ни да са някъде на далеч можем да се грижим и за другите, а не само за себе си.
Имаме моменти, в който мълчанието ни дава сила, яростта ни дава упора, тишината – посока. Не напразно ни е дадена способността ясно да изразим какво чувстваме, искаме и можем, но за жалост малцина са тези, които са осъзнали всичко това на куп. Успеем ли да видим света такъв, какъвто сме си го представяли – настръхваме. Може би тогава е момента, в който сме осъзнали какво искаме. Дойде ли този момент не може да искаме нищо повече от живота, освен може би да се случат поне половината от нещата, които истински искаме.

"