п.п. Бих се радвал и да чета произведения на други млади или не толкова млади автори. :)
"
Колко добре е нужно да познаваме себ си ? Как да отворим заключените врати в мозъка ни криещи тайните на сътворението, тайните на нашите други „аз”-ове, които те пазят тъй добре ? Може би има много начини и може би има и твърде много „аз”-ове, за коио ние не знаем. Винаги успяваме да покажем на себе си колко искаме ние да сме си най-важните. Оглеждаме се, мислим, пробваме, търсим начин.. и пак нещо липсва. Какво ли е то ? На нас ли ни липсва ? На мен ли ми липсва ? Дали пък това не са мисли на някой друг ? Дали живота се свежда до няколко прости истини ? Ако само задаваме въпроси и не дочакваме техбните отговори, до къде ли ще се разпростре фантазията ни- да си отговаряме сами..? Ще станем ли по-добри човеци ако знаем своето минало, бъдеще и настояще и имаме шанса да ги променяме ? Ще бъдем ли равносилни на майката природа искаща да ни накаже за грешките, които допускаме спрямо нея ? Имаме ли възможност да пренебрегнем драскотините си или винаги трябва да сме максималисти и да търсим нова, съвършена обвивка, ново амплоа? Можем ли да останем само със себе си, когато в нас има толкова много други ? Ще бъдем ли някога толкова наситени с щастие, че да казваме по едно „благодаря” за всичко и на всеки? А някой може ли да ми отговори на тези въпроси ?
""
Какво научихме за толкова време. Неща които харесваме, неща които не харесваме ? Ще можем ли някога да разберем какво е било да ни омекват краката при всяка среща. Погледаът ни да се размива при всяка целувка.. Да виждаме нещата такива каквито искаме да бъдат, а не такива каквито са те всъшност. Това ли правим ? Дали не сме твърде упорити за да преодолеем себе си. Изрязваме моментите и си ги нагласяме така както искаме да ги видим и чуем. Не ни интересуват последствията. Не умеем да прощаваме. Не може да спим, сърцата ни туптят за да дадем прошка, но все пак оставаме твърдоглави крайност, до която не е необходимо да стигаме. Твърде много мислим за нещата такива каквито могат да бъдат, а не за нещата такива каквито са. Това ни уморява и ни подтиска. Дали ако успеем да разгадаем някой друг, някой който чувстваме близък, но дори и ние самите не знаем защо. Може би защото виждаме отражение, проблясък на нещо, което сме искали да забележим. Придаваме важности на себе си, придаваме важности на другите и в крайна сметка може би никой не ги е заслужавал. Опитвам се да разсъждаме над постъпките си, над думите си. Как и какво не е трябвало да правим, но как трябва да отстояваме решенията си – макар и грешни. Търсим смисълът на живота в прости неща от ежедневието и ги наричаме „знаци на съдбата”. Има много променливи, има и много константи. Ние искаме да виждаме само константите. Искаме да бъдем сигурни в себе си, макар и твърде често да отричаме и да казваме, че сме хора на импулса и сме на автопилот. Може би автопилотът ни дава сигурност и се крием зад него. На дали ще успеем да разбулим мистерията на човешката саможертва. Понякога жертваме доверието си, добрите си намерения, времето си.. само и само да можем да докажем, че не сме толкова безсърдечни за колкото ни смятат, че можем да бъдем по-човечни и от най-милосърдните, че можем да направим по-голяма прошка от тази, която е направил Исус с разпналите го римляни, че дори и мислите ни да са някъде на далеч можем да се грижим и за другите, а не само за себе си.
Имаме моменти, в който мълчанието ни дава сила, яростта ни дава упора, тишината – посока. Не напразно ни е дадена способността ясно да изразим какво чувстваме, искаме и можем, но за жалост малцина са тези, които са осъзнали всичко това на куп. Успеем ли да видим света такъв, какъвто сме си го представяли – настръхваме. Може би тогава е момента, в който сме осъзнали какво искаме. Дойде ли този момент не може да искаме нищо повече от живота, освен може би да се случат поне половината от нещата, които истински искаме.
Няма коментари:
Публикуване на коментар