Винаги ли ще е така ?

Вторият поред доста добър фючъринг с Никея. Very much enjoy...

"Не искам да сънувам никой и за ничии устни да ме боли. Да не страдам тихо, времето ми да е свободно от всякакви мисли, не ми трябва да се влюбвам наново и наново да забравям. Уж достигнах възраст, в която да си казвам, че аз си стигам, но отново нещо се случва, някой преминава и от самовлюбените ми мисли остава само стремежа към едни устни и към общия им дъх с моя. Винаги ли ще е така?
И се питам отново и отново. И какво ? Пак се влюбвам. Много лесно забравям. А с всяка нова среща губя по малко от себе си. Те ми крадат времето. Крадат ми от "моето" време. Няма години, няма месеци, няма дни. Минути нямам дори. И какво ? Пак за устни си мисля, пак да въздишам тежко, пак срещу себе си. Винаги ли ще е така ?
Да можех да погълна дъха си... И някак да знам, че ще се свърши, че никога няма отново да се чудя: къде е, само на мен ли ми пука, много ли искам и има ли смисъл? Не знам. Намирам само малки песъчинки от скъпи спомени, защото целите парчета биха ме срязали на две. Страдам за изгубената наивност и намерената съвест. От кога ми пука толкова? Искам облекчение. Винаги ли ще е така?
Знам, че светло бъдеще има. Защото най-тъмно е точно преди заранта да разцъфне с целия си блясък. Събирам си всичките прашинки скъпи спомени в шепите и духвам срещу вятъра. Така тези, които са ми нужни се връщат пак при мен, а другите отлитат някъде да бъдат щастливи, скъпи спомени на някой друг. Вече май не знам колко и кога ми пука, но все пак облекчение ще има. Винаги ли ще е така ?
И когато вече не ме е страх и прашеца на миналото е попил дълбоко в кожата ще се смея на това сега. Ще имам нови скъпи спомени, а лошите ще ме карат да си мисля, че раста. Всъщност всичко ще ми е ново - дрехите, косата, ръцете, пръстите, ноктите, вените, мускулите, сърцето, гръбначния стълб, малкият и големият мозък и дори меланхолията ми ще е нова. Аз съм нещо различно през всяка секунда от живота си, дори разликата да е само в съдържанието на кислород в дробовете ми. И щом всичко е преходно, май винаги ще е така?
А колкото съм нещо различно, колкото се променям всяка секунда, толкова повече се доближавам до другите различни. Толкова по-еднакви ставаме с тях. Уж сме уникални, а май в края всички сме еднакви. Всеки е нещо като копие на копие, малко по-избледняло от предишното и малко по-светло от следващото. И щом не успяваме да намерим нищо ново, май всичко винаги ще е така!
"

Стефка и сока

Напоследък ми върви на фючъринги. Този е с Никея. Мини разказчето го започна чичи. Интересно ми стана като го прочетох отново, че наистина не мога да доловя коя част съм писал аз и коя тя. enjoy...


"Стефка отвори бутилка прасковен нектар и седна на синия диван. Държи го. Дали ще го пие? Едва ли го е взела за украса. Искам да й изпия сока. Без да я съдя. Без да искам нищо повече от това, което би могла да ми даде. Не е задължително да е всичко, или нищо. Малко сок, малко... Ще взема да й купя един. Не искам само да взимам. А ако й дам повече от колкото иска? Изпитвам жажда. Дали тази жажда няма да я удави? Май все искам да давам повече от колкото мога да получа. И в тази моя жажда тръгвам да плувам в непозната посока. Колкото повече си мисля, че знам накъде се давя, толкова повече не знам какво нагълтвам. Дали всичко е заради нейния сок, или моята жажда - не зная. Суша - това е всичко. Живея в пустиня и всеки оазис се оказва мираж. Дали и тя не е илюзия? Дали не си въобразявам, че съм жаден, за да поддържам идеята, че съм жив? Дали това е сокът, който ще смекчи устните ми, ще върне живота в сърцето ми? Ще седна на синия диван и ще я попитам. Още преди да си отворя устата, тя се вкопчи в мен и бутна бутилката в устата ми. Изпих половината. Целуна ме по бузата и се втренчи в мен. Ожаднях.:

Tribute to..

Чудих се дали да не изчакам пак за едно "три в едно", но и две не е лоша цифра. Особено когато е свързана с едното нещо. enjoy...

"Ето, заставаме на същото място. Не чак толкова много време след това. Не чак толкова много думи след това. И не чак толкова много дела след това. А защо сме толкова много различни ? Какво изгубихме ? Какво открихме ? Какво научихме? Какво забравихме ? Какво изобщо направихме ? Явно си зададохме твърде много и твърде сложни въпроси, чиито отговори така и не дочакахме.
Вече май и ние самите не знаем кои сме, какви сме, защо сме... Ту търсим рационалното, ту емоционалното. А когато намерим точния баланс помежду им, все става така, че нещо да се наклони повече. Може би е така, защото се опитваме да имаме онова-което-нямаме. То е нашата утопия. Химерата, с която се опитваме да се преборим.
Може би всички живеем в хармония само в някои моменти. В другите търсим своята малка терапия. А всичко, което ни помага е терапия..
"


"Как две минути станаха два месеца, после две години.. А сега започна обрано броене. Годините станаха месеци, а сега месеците са минути. С тази пълна регресия почваме да се чудим дали прогресията не била напразна. Дали задачата, която се опитваме да решим има точен отговор или е някакво число в период? Може ли да намерим и приложим правилната формула, с която да убедим себе си у другите, че това е вярното решение ? При толкова много дадени, неизвестни, константи и нови в уравнението, има ли изобщо начин да сведем всичко до краен отговор, бил той положителен, отрицателен или нула ? Знаем, че не всичко е математика и че не всичко има своят завършен отговор, но това е само, защото ние никога няма как да бъдем завършени."

Другата цена

Поредния фючъринг с Морика enjoy...
Както всичко и хората имат своята цена. За всеки според всеки тя е различна. За едни не можеш да дадеш цена. За други пък определяш една цена и според времето тя се мени. С всяко действие, с всяка крачка курса варира. И идва един момент, в който целият пазар се срива и хората от безценни, губят изобщо цената си за нас. Може би това имат предвид хората под – да изгубиш някой.
Лихви не сме свикнали да искаме или да даваме на когото и да било. Цената е цена тогава, когато искаме тя да е цена. Когато сами пишем етикети в ума си, когато обръщаме човек от всички страни, да видим съдържанието, да видим срока на годност. Сами си изграждаме критерии за определяне на цена, която е безкрайно изкуствена и несъществуваща. Цена? Не. Размяна? Може би, не знам... Доверие? Добродушна наивност? Рикошет на любов, мечти, ласки, топлина? Рикошет тогава, когато това, което даваш, е достатъчно силно. Рикошет... пълен с енергия. Ето това няма цена.

Едно празно етикетче

enjoy... "Всеки от нас има нужда от време на време да подрежда. Най-често имаме нужда да подреждаме мислите си. А когато подреждаме мислите си най-често тръгваме да подреждаме гардероба си. Подреждаме стаята си. Подреждаме всичко онова, което може да бъде подредено лесно и бързо. Само и само за да избягаме от това да подредим онова, което е наистина объркано. Самите ние.
Веднъж отворили кутията на Пандора обаче връщане назад няма. Нещата се променят. Това не значи, че винаги е към по-добро. Кой знае какъв скелет ще изскочи от гардероба, който се опитваме да подредим. А скелетите обикновено са плашещи и отблъскващи. Въпреки всичко обаче за нашо добро е, да сложим всичко там, където му е мястото. Да дадем на всеки и на всичко по едно етикетче, надписано и предназначено точно какво и къде трябва да е. И едно празно етикетче...
"

Простите правила

"Нещата са точно такива до доказване на противното. Има ли смисъл обаче да доказваме аксиома ? Някой преди нас вече достатъчно добре се е постарал да го направи. Мислим си, че евентуално може и да добием и други изводи, но в крайна сметка всичко се свежда до прости правила. А простите правила рядко имат изключения.
Ако ли се опитаме да потърсим спасение в теоремите, на дали някой би бил достатъчно великодушен за да изслуша всичко, което ще се опитаме да докажем. И пак се връщаме на простите правила. Едно от тези, които трябва да запомним е закон от физика, а именно, че всяко действие има равно по сила и противоположно по поосока противодействие. Иначе казано – Всичко се връща.
Простото правило си е такова и няма смисъл да се опитваме да му предадем по-голяма важност или да го превръщаме в нещо безсмислено сложно.Както всички знаем – „Пътят към Ада е осеян с добри намерения.” и май точно за това „Няма ненаказано добро”…
"

Най-красивото нещо, което съм чел

Заглавието само казва.. Не знам чие е.. ENJOY!...

"Why do we close our eyes when we sleep? When we cry?
When we imagine? When we kiss? This is because
the most beautiful thing in the world is unseen.
We are all a little weird and life’s a little weird
and when we find someone whose weirdness is
compatible with ours, we join up with them and
fall in mutual weirdness and call it love.
There are things that we never want to let go of,
people we never want to leave behind, but keep in mind
that letting go isn’t the end of the world,
it’s the beginning of a new life.
Happiness lies for those who cry, those who hurt,
those who have searched and those who have tried.
For only they can appreciate the importance of
the people who have touched their lives.
A great love? It’s when you shed tears and still
you care for her, it’s when she ignores you and still
long for her. It’s when she begins to love another and
yet you still smile and say I’m happy for you.
If love fails, set yourself free, let your heart spread
its wings and fly again. Remember you may find love
and lose it, but when love dies, you never have to die with it.
The strongest people are not those who always win
but those who stand back up when they fall.
Somehow along the course of life, you learn about
yourself and realize there should never be regrets,
only a lifelong appreciation of the choices you’ve made.
A true friend understands when you say, I forgot,
waits forever when you say, just a minute,
stays when you say leave me alone,
opens the door even before you knock
and says can I come in?
Loving is not how you forget but how you forgive,
not how you listen but how you understand,
not what you see but how you feel, and
not how you let go but how you hold on.
It’s more dangerous to weep inwardly rather than
outwardly. Outward tears can be wiped away
while secret tears scar forever.
In love, very rarely do we win but when love is true,
even if you lose, you still win just for having the
tingle of loving someone more than you love yourself.
There comes a time when we have to stop loving someone
not because that person has stopped loving us but
because we have found out that they’d be happier if we let go.
It’s best to wait for the one you want
than settle for one that’s available.
Best to wait for the one you love
than one who is around.
Best to wait for the right one because
life is too short to waste on just someone.
Sometimes the one you love turns out to be the
one who hurts you the most, and sometimes the friend
who takes you into his arms and cries when you cry
turns out to be the love you never knew you wanted.
If you really love someone never let go, don’t believe
that letting go means that you love best, instead
fight for your love, that’s what true love is.
------------
"