blank

enjoy...

"Извършваме безумни глупости. Къде от героизъм, къде от страх, къде от чиста и проста тъпотия. А в един даден момент няма и такова значение. Важен ще остане финалът,а не това как сме стигнали до него. Има и места, при които е важен не толкова крайния резултат, колкото борбата за самия него. Но за жалост все по-малко и по-малко такива неща имат значение. Всеки го гложди неговият финал и неговата съвест. А дори да се опита да разбере някого повече от себе си – той не може да говори езика на всеки и доста често ще остане неразбран в добротата си. Не само ще остане неразбран, а понякога дори ще бъде наказан заради нея, защото нямало ненаказно добро.
Това са някакви малки неща, които всички знаем, но сме забравили или забравяме. Подсещаме се за тях само когато ни се качват на главата. Но пък това може би е за добро. Тъй като ако не ги забравим ще живеем в постоянен страх и ще е толкова непълноценно, че дори като се замисля и ми става тъпо. Ден след ден, час след час – все по тягостни. Така или иначе почнем ли да чакаме нещо такова, рано или късно ще се овенчаем с резултат, който вече знаем. Тук трябва да се замислим дали мъчителното чакане си заслужава. Душевният катарзис, извисявал човек. Но аз все си мисля, че е по-добре да сме здраво стъпили на земята и по-малко нещастни, отколкото особено извисени и по-малко щастливи.
Началото, развитието, последствията, краят. Всичко в крайна сметка се свежда до прости неща. Дали едно плюс едно прави едно повече и дали две без едно прави нищо. Уравнението на истините за живота ще добавя нови константи и нови неизвестни и така докато спрем да се мъчим да го решим. Отговорът не винаги ще идва докато го търсим. Не че няма да грешим, само трябва по-бързо да се поправяме. И така – опит-грешка, опит-грешка.
Колкото по-умни ставаме – толкова по-големи грешки ще правим. А колкото по-морално-тъпи ставаме – толкова по-добре възнаградени ще ставаме. И изпъкват един-два от всичките въпроси, които ще зададем след като разб ерем тези две прости истини – „Мога ли да оценя нещата, след като спре да ми пука” и „Това, което правя има ли смисъл?”.. И на двата отговорът ви ще е „Искрено се надявам да е така.”. Ще поживеем – ще видим.
"

A night in Do-2-brin-4ou

Ровя си се аз в стария компютър, ровя си се и какво да видя. Писал съм нещо. Доста е странно и именно поради тази причина, знам точно кога съм го писал и защо не съм го публикувал. Сега пък мисля да го споделя с вас. Enjoy...

"Понякога и несложните събития ни се струват като един пъзел енигма. Една главоблъсканица, транс на красотата. Белезите и раните ни са маловажни. Колко бързо прескача мисълта ни. Тя е най-прекрасното нещо, което ти се случва. Прескачайки филмовата лента с желанията ни виждаме твърде много клишета, които може и да не разпознаем на другия ден като нещо, което сме били. Блъскаме мислите си като пасажер на кораб , в буря. Но понякога в онзи момент, в който спираме да усещаме, а да заместим всичко със студенината на праволинейната мисъл.
Точно може би в тази несвързана докрай, нелирична история – виждаме, че малките детайли не могат да се оценят в сивотата на скучното праволинейно ежедневие. Заяждаме се с другите тъй като може би така ни е по-лесно да оцеляваме, да не се налага да избираме и изпяваме нашата “лебедова песен”.
Живота ни е една голяма шизофрения тъй като хората се опитват да ни променят, ние всъшност не се променяме, а шизофренираме в нещо друго, нещо което не отговаря на нашето “аз”.
И любовта и прецизността, приятелите или удоволствията ще ни помогнат да осъществим нещо, което не разбираме. Не може да спрем тъй като то е по-силно от нас. Не можем да преодолеем своето его за да покажем на себе си и ина другите колко любовни, сладки и прекрасни можем да бъдем. Сещаме се за неща, които си мислим, че ще сгрешим. Концентрацията ни е толкова съсредоточена когато е момент да желаем нещо много силно, че ако можеше да се измери с пари то времето за преброяване на тези пари, би било едно доста относително, разтегливо понятие... Желаем ли нещо и най-големите ни пречки ще паднат под силата на желанията. Можем ли да спрем и да не мисля за бъдещето. Дали ме очаква бляска на президенството или калта на клошарството...
"

see the pattern

Не се плашете от първите 2-3 изречения. Бях малко повлиян. тъй като сега уча за изпити и речта ми докато излезе от инженерните тъпотии, трябваше да мине малко време. На татък почти няма такива абстраткни философски глупости :). Това явно ще е последното за този месец.. може би.. И enjoy

"Всичко в живота има своята последователност. И тъй като ние сме част от него, следва също да влезем в някакъв модел на развитие. В резултат на този модел, ние имаме съвсем нормалните очаквания да си мислим, че горе-долу знаем какво ни очаква и каква последователност трябва да имат нещата. Проблемът е че тя не винаги е логична, а дори и такава не винаги можем да я осъзнаем. Някога е права линия без препятствия, някога прескача няколко логически стъпки и се премества в друга още по-разбъркана линия. Някъде тогава решаваме, че животът ни е каша. Хубаво е да намерим време да излезе нещо вкусно от кашата. Тоест постъпките ни да имат смисъл. А смисълът ще е това, че макар и грешни неща, трябва да са ни донесли удволетворение.
Всички търсим перфектният ден. Денят на мечтите. Или денят, в който няма какво повече да си пожелаеш, няма какво повече да мислиш. Денят с главно “д”, от поредицата на кривата на живота ни. Там логиката, която търсим през другите дни ще ни се изясни. В крайна сметка всичко се свежда до едно. Едно от милярди, едно на милион или едно от двете. Има много единици, които имат значение и една двойка от тези, която ще промени значението на единиците.
Макар и малко абстрактно поднесени ни нещата, все пак ще дойде и нашето време да ги разберем. А колкото повече разбираме – толкова по-сложно става всичко. За това – не бързайте. Всичко с времето си. Всичко става с причина. И не забравяйте, че не само от вас зависи “всичко или нищо”.
"

Сменяме много имена в търсенето на едно. Чисто и просто – щастие.

Ето нещо, което написах скоро. Всъшност различните части са писани в отделни дни, някои вчера някои преди 2-3 седмици. Дойде ми творчески прилив на енергия, пописах малко и стигнах до момент, в който части от нещото, което пиша приличат на кратки фрагментчета, които съм писал преди. И излезе горе долу добра смесица от няколко неща. Надявам се да ви хареса, както ми харесва на мен. :) enjoy...

"Някъде там търсим нещо изгубено. Винаги ще го търсим, защото все няма да знаем какво е то. Залез и изгрев ще се сменят. Ще е още един ден повече или още един ден по-малко. Слънцето ще си отива, а с него и очакванията ни. Въпреки това ще знаем, че идва нов ден, с нова надежда.
Нужна ни е сигурност. Нужно ни е да не сме сигурни. Нужно ни е да гледаме на пред и да виждаме смисъл в това. Всеки от нас ще търси своят различен смисъл в едно и също нещо. Всеки от нас ще върви по своя път и ще криволичи от време на време за да може да предизвика себе си. Всеки от нас ще научава от различни места едни и същи истини. Всеки от нас ще се гмурка в дълбините на неизвестното рано или късно. Ако обаче още не се е научил как се плува или ако няма подходящите приспособления да изплува, то той ще се удави.
Всеки от нас ще се чуди какъв е неговият път с най-малко съпротивление. Колко ли пъти обаче след като го открие ще го удря ток? Една малка токотерапия да си спомни, че дори и с най-малко съпротивление пътят все още не е гладко предначертан. Ще започнем да се взираме в спомените си и май така сме се устроили, че да виждаме само хубавите. Другите ни изнася да ги позабравяме. Е , оставаме си и някои пътечки към по-значимите лоши, защото трябва и да не забравяме повратните ни моменти.
Всеки от нас е бил сам. Сам в съня си, сам в самотата си, сам в грешките си, сам в успехите си, сам в мислите си, сам в идеите си, сам в погледа си. Всеки е сам по себе си. А какво е научил всеки от нас от това?Научил ли се е какво наистина има значение и как това значение ще има значение? Научил ли се е да вижда нещата и от двете им страни? Че примерно успехът ни се дължи на грешката на някой друг, че не го е направил преди нас? Или че грешките не са само за да правят живота ни Ад, а и за да ни покажат, къде и другите могат да се подхлъзнат и при необходимост ние да вземем преимущество от това.
Виждаме себе си в безмерно много светлини. Някои от тях харесваме, други ненавиждаме, а за трети дори не подозираме. Отдръпваме се от различни неща по различни причини. Търсим не за да намерим. Гледаме не за да видим. Слушаме не за да чуем. Пишем не за да го прочетем. Питаме не за да разберем... Правим го за да облекчим съвестта си.
Има моето щастие, неговото щастие, нейното щастие, нашето щастие, тяхното щастие. Някъде между тези всички е твоето. За да го разбереш ще трябва да си бил доста нещастен. Е не задължително, разбира се, но от това, което съм видял – хората обикновено разбират до къде стигат границите им, когато страдат. Страдат да мислят болезнено креативно, страдат да откриват непонятни за тях неща, страдат с идеята, че това е трънливият път на евентуалното щастие.
Всеки от нас търси подходящото начало за финала. Последната първа целувка или последният първи път, в който сърцето ти слиза в петите. И ако съдбата му се усмихне, защо не ?!
"

it all starts with mondays

Струва ми се все още ноформулирано както трябва и за това предполагам ще претърпи известни корекции, но сега за сега това е оригиналният му вид. Не е кой знае какво. Има 2-3 финални изречения, които ми харесват повечко. Иначе когато корекциите бъдат направени, ще бъдете уведомени за това. enjoy...

"Има идеи, че всяко начало е трудно. Аз пък казвам, че не всяко е такова. Зависи от областта. При човешките взаимоотношения, почти винаги началото е най-лесната част. Търсим максимум допирни точки и за тогава различнията в каквото и да е са без значение. Трудата част идва след това – да се обединим в различията си. Да можем да възприемем другите въпреки тях самите и въпреки нас самите. А това „въпреки” в никакъв случай не означавам, че възприемайки трябва да подменим възгледите си, освен ако не очакване и от среща да стане така, но отново се създава същата ситуация обърната на 180 градуса.
Това, което знаем не винаги е онова, което ни помага. Онова, което не знаем не винаги е онова, което ни пречи. Всеки ден нова истина, всеки ден ново начало, всяка седмица нов живот. Започнеш ли разбираш себе си, да започнеш да търсиш не какво ти трябва, а какво искаш – тогава почти сигурно и другите ще потърсят за теб. А ако не искат, значи те самите не зная какво искат.
"

Що е идеал и има ли той почва у нас

Вчера (18ти Август)имах среща с г-н Петко Петков и му дадох да прочете няколко мои неща и той си хареса 2-3 изречения и ме помоли ако мога тях да ги опиша и при следващата ни среща да му занеса написаното. И вечерта след като се прибрах ми дойде някакво настроение да се опитам да попиша. А това е резултатът. enjoy..

"На дали идеалите, които създават по филмите ще се сбъднат на теб или на мен. Сигурно има някой там, чийто история ще наподоби тях. Сигурно някои хора ще се разделят от нищото и ще се събират от нищото. Сигурно ще си измислят и добри причини за това.
Готов съм да се обзаложа на всичко, което имам макар и да не е кой знае колко много, че аз, ти, той, ние някъде там имаме нещо от което ще потрепераме така силно, че ще ни питат - Kакво стана? Ще имаме нещо, което и да се опитваме да игнорираме ще ни съпътства. И това ще е така, защото сме имали някъде там – я мисъл, я увлечение, я Бог знае какво. Независимо от всичко то ще е там. Ще е една наша малка истина, в която вярваме безусловно.
Всеки е обичал или ако не – то ще обича. Някога повтаряме думите си и въпреки това, понякога звучат по-живи и по-истински от всякога. Понякога наистина можем да ценим повече от колкото сме предполагали. Понякога можем да обичаме повече от колкото ни е възможно. Понякога виждаме невидимото във видимото. Понякога да оставим нещо друго освен разсъдъка да ни ръководи може да е глупаво, но същевременно и налудничево приятно.
Тези понякога ги виждаме в миналото, искаме да ги виждаме освен в настоящето ами и в бъдещето. Не винаги е възможно. Но блажени са вярващите. Съдбата закриля смелите. И така. „Опитвайки се да забравиш някой, който обичаш е като да се опиташ да запомниш някой, който никога не си срещал.” "

Сега, после пък може и тогава

Пак малко размисли върху миналото, бъдещето и настоящето. Лекичко, сравнително не депресивно, сравнително не позитивно. Средна работа. Кратко, не много ясно, но пък от сърце :). enjoy..

"Всеки има малка или голяма потребност да се връща от време на време към миналото. Грешката, която обаче не трябва да прави е да продължи да се връща там отново и отново, премисляйки едно и също по стотици различни начина. Няма нищо лошо в това да разбере къде са грешките му, но обикновено се получава така, че се опитва да поправи грешките в миналото, а това няма как да стане освен ако няма машина на времето.
Времето и грешките си вървят ръка за ръка. Както с власта идват отговорностите, така и с времето идват и грешките или с времето грешките си отиват. Всичко е според зависи и според когато. Времето е нещо, с което не разполагаме почти никога. Не е добродетел над, който имаме власт и се случва да ни притиска. Единственото, което можем да направим е да намерим достатъчно добри аргументи за да го отблъснем поне за малко. Тези аргументи ще са грешките, които се стараем да поправим или вече сме поправили.
Някъде там всеки ще търси удобната за него истина. Един ден ще осъзнаем, че удобна истина – няма. Има такава, която ни помага да заспим вечер има и истината такава, каквато е. Рано или късно едната от двете ще отпадне и това по всяка вероятност няма да е онази, с която не можем да се справим. Именно поради това рано или късно трябва да посъзерцаваме отвъд нашия кръгозор. Може пък и да видим нечия истина малко по-хубава от нашата и да се поучим от нея.
Сега, после или тогава – всичко е от значение. От нас зависи да разберем какво е то.
"