Фазите на любовта

Във всяка връзка има начало, завръзка, развръзка и край. Проблемите в днешно време в повечето връзки е че мислим за друг етап от връзката, на който още не сме. Някои още от началото мислят за края. Без завръзка, без развръзка. Чудят се какво ли ще е ако вече човека го няма и го приемат за даденост. Приемат за даденост, че този човек няма да го има след време и не могат да му се насладят, сега когато трябва. Търсят под вола теле. Толкова сме несигурни в себе си, че търсим несигурност и в другия. Обичайки го, ние не го притежаваме. Притежаваме единствено себе си и то не за дълго.

Малко от нас могат да си простят за това, че повече са убивали отколкото създавали любов. За това, че без начало отиваме на развръзка. Щом сме се сблъсквали с любовта значи всеки от нас в един момент наранява, в друг бива нараняван и си мисли, че това е затворен цикъл. Не винаги. Ако срещнеш човек, с който сте на една и съща страница и двамата може да се постараете да вървите ръка за ръка, хванати. Бързаме ли много, не е задължително да отидем някъде по-бързо. Или поне някъде на по-хубаво. Не случайно има много поговорки свързани с това. „Хубавите неща ставали бавно.”„Бързата работа – срам за майстора.” , „Бързай бавно.” , „На къс ум краката му дълги.” , „Два пъти мери, един път режи.” . На скоро чух нещо близко до тези поговорки – Избери следващия си ход правилно или някой друг ще го направи вместо теб.

Всяка завръзка е най-хубавото, което ти се случва в цялата връзка. То дори името е такова – „за-връзка”. Там всичко е за връзката. Там и двама поставяте двама ви като нещо повече от себе си. Това са онези хубави моменти, в които живота е усмихнат, където споделяте приятна тишина, където не ви е нужно да мислите. Сладката мъка на незаспиването. Онези мистични коремни пеперуди, които се хранят със щастие.

И неизменно идва края. Объркан. Понякога заслужен, понякога не. Понякога красив, понякога не. На всеки му се иска да вярва, че на края всичко ще бъде наред, ако не е значи, не е краят. Всичко обичат щастливия край. Но щастливия край е по филмите, където не показват какво става след това. И въпреки това всеки от нас би изживял още една любов дори това да значи още един път да има край. Защото любовта е най-великото приключение, а края си е просто край...

Белот

Цакаш, цакат те. Цакаш, цакат те. Играта не свършва. Все някой трябва да е от горе. Все някой трябва да спечели. Дори и да водиш в резултата винаги може да се обърне и да си губещата страна. За това е много важно да познаваш партньора, с който играеш, да познаваш и противниците си. Но макар и да не познаваш противниците си, ако знаеш как играе човека срещу теб, ще можеш да се нагласиш по неговия начин на игра.

Игрите не винаги са неограничени. Има прости правила, който трябва се спазват. Ако играете на боя, то там силата се предполага, че трябва да я държи един и другите да се съобразят с него, освен ако някой няма по-добра боя за игра. Може да играете на без коз. Там всички са равни. Там изненади толкова няма. Там всеки знае с какво разполага и се съобразява с това. Там няма козове в ръкавите. Няма.. И има всичко коз.. там всеки е за себе си. Там всеки изненадва с нещо. Там от нищото можеш да извадиш голямото нещо. Там ограничения няма. Там всичко е коз. Там всеки е с коз. Там има значение кой почва първи и кой ще вземе последната ръка. Всичко по между е „ала-бала”.

            В края всичко е една игра на карти, игра на козове, игра на цакане. Омръзнало ми е да играя на карти...

Мило мое блогче

Написал съм го преди време, но просто сега го намерих в писанките си..

"Мило мое блогче. Аз те обичах. Ти мен също ме обичаше. Аз защо те оставих. Защото трябваше да съм щастлив. Аз наистина бях щастлив и за това нямах нужда от теб. Ти имаше ли нужда от мен. На дали. Ти дори не си живо ако аз не съм там. Имаш нужда от мен само когато, аз имам нужда от теб. Ти си живо, защото аз съм там. От какво имах нужда аз? От любов ли мило блогче ? Да. Дадоха ли ми я ? Несъмнено. А аз какво. Аз им се изсмях. Аз живеех за себе си. На кратко аз бях този, които уж не исках да бъда, онзи който мразех. Ти ще си този, който ще трябва да ме слуша. Ти ще си този, който трябва да ме търпи. Не че вече не го знаеш. Но знаеш ли какво. Аз видях какво е любов. Тъжно ми е, че аз на теб никога няма да мога да ти покажа какво е то, защото кагато съм щастлив, аз нямам нужда от теб. Когато съм щастлив аз нямам нужда от никой, освен от човека, с който съм щастлив. Обичам те. Знам, че ти няма нужда да ме обичаш, за това, че ти пълня само с глупости. За това, прости ми. Обичам те...."

Ретроспекция

Не мога да пренапиша онова, което вече не знам. Онова, което съм изгубил, но се надявам да намеря. Искам да намеря нов път. Да опитам нови неща. Да избягам от непознатото, което уж трябва да ми е близко. Искам да съм някъде, където аз не познавам никой и никой не ме познава. Да мога да открия новите си любими неща, за които все още не подозирам, че са такива. Да гледам на живота по нов по-хубав начин.

Мога да започна да пиша за нещата, които не знам, но на дали ще са истина. Иска ми се да вярвам, че е така, но има само един начин да разбера – като ми се случат. Тогава ще спра да се съмнявам в тях и ще ги обгърна с целия си аз.

А до тогава мога да пиша единствено за нещата, които знам. Животът ми тук и сега. Познати хора, близки хора, важни хора и всичките ми моменти с тях. Ще пиша за тях, за да не забравя един ден какво е било. Ще пиша за тях за да мога с усмивка да погледна в дните назад. Дните, в които знам, че нямам всичко, но имам достатъчно...

Цамбур

Хвърлям се в отново в дълбоките води отново да открия себе си. Колко пъти можеш да откриеш себе си, отново и отново? Без да се одавиш ? Колкото по-дълбоко плуваш – толкова по-мътни, тъмни и  неясни стават нещата. Но искаш ли да танцуваш под дъжда, трябва да не те е страх да се намокриш. И искаш ли да откриеш нещо, което е потънало в теб стигнеш ли до дъното, ще трябва да ровиш мръсотия. А тя с времето се наслагва доста. На дъното ще открием много останки от много счупени неща. Някои от тях може да поправим, някои – не. Така или иначе когато се опитваме да изплуваме ще можем да вземем само едно или две с нас. Ако искаме да намерим диаманти трябва първо да се поровим в калта и да пресеем камъните.

Кой съм аз? Ти кой си? Ти коя си? Утре кой -  кой ще е ?.. цамбур...

Студен сън

Събуждам се от сън. На всеки му се случва. И всеки има от онези дни, в които иска да не се събужда. Събуждаш се в 9. Отново заспиваш. В 10.. отново.. в 11, вече не можеш. Света е крив. Стаята ти е крива. Леглото ти е криво. Ти си крив. Вън е студено, много студено. Нямаш нужда от повече сън. Ти и преди два часа не си имал, но си продължил да спиш. Но въпреки това не искаш да напуснеш леглото. Там е твоето малко спасение от студа и от всичката кривотия, освен от теб разбира се. От теб няма как да избягаш никога. Леглото е мястото, на което в главата ти се раждат най-добрите идеи за живота, точно преди сън и си мислиш, че сутринта те отново ще са в главата ти, но уви не. Сутринта единственото, което е в главата ти е – Защо трябва да ставам, не искам да ставам.

Случва се и да имаме сънища, от които искаме да се събудим, но те са голяма рядкост. Щом сънуваме, значи неумоверно ще се опитаме да променим съня си към по-добро. Не винаги е възможно, но винаги се опитваме да го направим.  Не знам дали и вие сте така... Аз станах на студа, облякох се и се опитвам да пусна топлината. Кой не иска да му е топло?

На път

На път. Винаги съм бил тук, там – на път. Застоя ли се, живота спира, а аз обичам да живея. Без повторения – не може. Без запетаи също, но не е толкова фатално ако ги изпусна. Не е нужно да накъсвам нещо и да оставя някаква част от него на по-горния ред и да си оставя края му за този.

Пътя го знам, не за първи път съм тук, надали и за последен. Знам, че пътят продължава, само не знам точно до къде, с кого и до кога. Но това са твърде много неизвестни, за да мога да се тревожа за всички тях. А тъй като съм теленце, пътя поне го знам – напред с рогата. Шансът да спра на място, е само когато друго рогато ми застане на пътя – и то напред с рогата. Първо обаче продължава само единия, другия ще поостане малко или много на 1 място, тъй като не може току така да разбере с какво се е сблъскал.

Пътят напред с рогата е дълъг. Затова от време на време ни трябва почивка. Ама наистина почивка. От себе си да починем. Няма нужда да казваме на другите, че имаме нужда от това. Тях ли да лъжем, себе си ли? нЕма сми в цял’та раута. Наричате ме шувенистичен, но дори не можете да го спелувате. Научете се малко, пораснете и тогава имате моето позволение да ми говорите и заставате на пътя. Не питай старило, питай патило. Аз съм млад и не много мъдър, но поне съм патил и знам цената на живота. Знам цената на времето! Знам, че розата ми е толкова скъпа заради времето, което съм отделил за нея. Когато пораснете, тогава ще видите грешките си, но те си остават там – назад. No regrets. Имаме дълъг път още да вървим. От време на време – може дори и в една посока. Проспим ли пътя обаче, все едно не сме пътували. Остава ни само целта, а тя не винаги оправдава средствата.

Ще поживеем, ще попътуваме, а пък то ще си покаже. Засега – чао. До нови близки срещи. Аз съм „за” „напред”.