Студен сън

Събуждам се от сън. На всеки му се случва. И всеки има от онези дни, в които иска да не се събужда. Събуждаш се в 9. Отново заспиваш. В 10.. отново.. в 11, вече не можеш. Света е крив. Стаята ти е крива. Леглото ти е криво. Ти си крив. Вън е студено, много студено. Нямаш нужда от повече сън. Ти и преди два часа не си имал, но си продължил да спиш. Но въпреки това не искаш да напуснеш леглото. Там е твоето малко спасение от студа и от всичката кривотия, освен от теб разбира се. От теб няма как да избягаш никога. Леглото е мястото, на което в главата ти се раждат най-добрите идеи за живота, точно преди сън и си мислиш, че сутринта те отново ще са в главата ти, но уви не. Сутринта единственото, което е в главата ти е – Защо трябва да ставам, не искам да ставам.

Случва се и да имаме сънища, от които искаме да се събудим, но те са голяма рядкост. Щом сънуваме, значи неумоверно ще се опитаме да променим съня си към по-добро. Не винаги е възможно, но винаги се опитваме да го направим.  Не знам дали и вие сте така... Аз станах на студа, облякох се и се опитвам да пусна топлината. Кой не иска да му е топло?

На път

На път. Винаги съм бил тук, там – на път. Застоя ли се, живота спира, а аз обичам да живея. Без повторения – не може. Без запетаи също, но не е толкова фатално ако ги изпусна. Не е нужно да накъсвам нещо и да оставя някаква част от него на по-горния ред и да си оставя края му за този.

Пътя го знам, не за първи път съм тук, надали и за последен. Знам, че пътят продължава, само не знам точно до къде, с кого и до кога. Но това са твърде много неизвестни, за да мога да се тревожа за всички тях. А тъй като съм теленце, пътя поне го знам – напред с рогата. Шансът да спра на място, е само когато друго рогато ми застане на пътя – и то напред с рогата. Първо обаче продължава само единия, другия ще поостане малко или много на 1 място, тъй като не може току така да разбере с какво се е сблъскал.

Пътят напред с рогата е дълъг. Затова от време на време ни трябва почивка. Ама наистина почивка. От себе си да починем. Няма нужда да казваме на другите, че имаме нужда от това. Тях ли да лъжем, себе си ли? нЕма сми в цял’та раута. Наричате ме шувенистичен, но дори не можете да го спелувате. Научете се малко, пораснете и тогава имате моето позволение да ми говорите и заставате на пътя. Не питай старило, питай патило. Аз съм млад и не много мъдър, но поне съм патил и знам цената на живота. Знам цената на времето! Знам, че розата ми е толкова скъпа заради времето, което съм отделил за нея. Когато пораснете, тогава ще видите грешките си, но те си остават там – назад. No regrets. Имаме дълъг път още да вървим. От време на време – може дори и в една посока. Проспим ли пътя обаче, все едно не сме пътували. Остава ни само целта, а тя не винаги оправдава средствата.

Ще поживеем, ще попътуваме, а пък то ще си покаже. Засега – чао. До нови близки срещи. Аз съм „за” „напред”.

Разум и карма

Вдъхновенията са няколко. Един филм и няколко интересни разговора с интересен човек....enjoy...

Истински щастлив си когато не мислиш за нищо. Пълна свобода над себе си имаш тогава, когато в главата ти няма дори и една мисъл, един проблем, една нотка. Тогава си свободен да мислиш за каквото и да е. Когато освободиш тялото си от нуждата да мисли и да живее в постоянен страх, тогава ще постигнеш мир със себе си и с другите. Когато нямаш нуждата да изливаш цялата си негативна енергия в позитивен поток,а просто се научим да не задържаме такава, тогава ти си свободен да живееш. Тялото е умът ти, умът е тялото ти. Той командва всичко. Ако нямаш здрав разсъдък – нямаш нищо.

            Има култури, които вярват, че човек може да избяга от кармата си. Това за тях е да получиш просветление. То за разлика от глупостта и мъдростта, която се трупа с годините, идва мигновено. Предава се от един просветен на друг. Умът ти да бъде твоята вселена. Неограничен от към възможности, не познаващ страх или болка, но не онова безразсъдно втурване в опасности, а самата концепция “страх” да изгуби значение, в това вътрешна вселена.

Всеки ден ни се повтаря, че трябва да мислим, всеки ден се страхуваме да не го правим. Те ни ограничават, вкарват ни в коловоза на ежедневието без начало и без край.

 За това, за да обичаме нещо истински, трябва да освободим съзнанието си от всичко. А докато все още не можем да го направим , то кармата ще ни преследва, а там оправия няма.

Истината, съдбата и мечтите

enjoy...

"Истината? Тя е нещо много относително. Истината е това, в което вярваш. Това, в което искаш да се надяваш. Дори и то да не е пълната такава. Но така или иначе когато вярваш достатъчно силно това става твоята реалност. Има много истини. Моята истина, твоята истина, нашата истина, вашата истина, тяхната истина. Всяка е свързана с другата, искаме или не искаме. Всеки малък жест, всяка малка дума рефлектира върху всичко. Ако ти не видиш твоята истина в моята, няма как аз да направя обратното. Това е проблема на всички. Гледаме твърде много неистини, на места, на които се предполага, че всичко е реално, без добавки, без нищо излишно, с една дума – перфектно. Има перфектни неща за мен, за теб, за нас, за вас, за тях... Но единственото наистина перфектно нещо на този свят е кръгът. Перфектният кръг. Целият ни живот е един кръг. А живота е нещо сложно. Днес си тук, утре си там. Днес имаш, утре нямаш. Всеки ден е надпревара. Всеки ден е една нова гонка. Всеки ден е една нова мечта. А всяка вечер е времето, когато можем да си дадем оценка дали това си е заслужавало. Дали всяка стъпка е могла да бъде малко по-малка или малко по-голяма. Правим избори всеки ден, час, минута, секунда.. няколко пъти в секундата...Но всеки избор зависи от нас. А чуждия избор зависи от чуждите хора. Не винаги сме господари на съдбата си, колкото и силно да вярваме в това.

С истина или не, със съдба или не, всеки ден започваме утрото с Добро утро, Колумб.. думите на майка ми, с които ми напомня, че Америка вече е открита и мечтите са далеч от реалния живот. Въпреки това аз мечтая всеки ден, за всяка вечер."

На Иги

Днес разбрах какво е „ да ти липсва” от две годишната си племенница. Да ти липсва е „ Да ‘бичаш”. Сигурно като съм бил малък и аз съм го знаел. Сега просто не го разбирам. А повечето хора сме устроени така, че когато не разбираме нещо, то спира да ни интригува. Това е логичното ми обяснение защо хората се влюбват повече когато са по-млади и защо тогава могат да обичат по-истински. А от едно време нататък всичко започва да става все и все повече театър, игри, криеници. Всеки с едно на ум и все гледа да е по-напред или то поне да не е по-назад. Това, не го разбирам. А като не го разбирам – губя интерес. За това отказвам да порастна. Аз искам да ми липсва. Искам да ‘бичам.

Аризонска надежда

Всяка сутрин се събуждам с надежда. Всяка сутрин тя е различна. Понякога е нещо малко, като да мога да изкарам работния ден след пиянска вечер. Друг път е да ми се случи нещо красиво вечерта. Истината за нея е, че когато разчиташ на нея, то тя обикновено отговаря на някой друг. Там всичко е както при „Ефекта на Пеперудата”. С големите надежди, идват големите разочарования. Каквото почукало-противиположното му се обадило. Идеята е че получаваме нещата, които не можем да получим с щракване на пръсти, когато станат, а не когато искаме. Не е нещо, което сега научаваме, но е нещо, което от време на време забравяме. Всъшност моментите, в които забравяме са онези, в които получаваме дългоочакваните бленувани промени. Нищо. След това бързо си спомняме как стоят нещата в истинския живот. Захапваме колелото и се сещаме за ябълката. А ако все още си мислим, че разлика няма, блажени да сме...

Усмивките сега

enjoy...

Зарових се в спомените. В документите. Във всичко онова, което съм разхвърлил и няма да подредя. Търсих нещо там. Не съм сигурен дали го намерих, защото не съм сигурен дали вече ми трябва. Може би ще го искам някой друг път пак, но със сигурност ще съм забравил то къде е и пак ще трябва да се гмурна в дълбините на подсъзнанието си. А под голям камък – голяма риба се крие. И така, като ровим „под съзнанието си”, има вероятност да открием доста големи неща. Такива, на които не сме обръщали никакво внимание, а сега мислим само за тях. По всяка вероятност отново ще стигнем до извода, че не си заслужават времето, което им отделяме, тъй като има много по-важни неща. Тези неща са „сега”. Колкото и да не вярваме, живеем точно и само в „сега”. А в това светло бъдеще не можем да забравим миналото си, само можем да му се насладим с широка усмивка и да погледнем към това ми ти „сега”, с още по-голяма такава.