Тъй като време на време и аз трябва да се разсейвам с нещо, малко по-весело, било то реално или не и тъй като бях помолен да напиша еднa, хмм да го наречем разчупенa биография, ето какво написах. enjoy...
"Владимир Владимиров – Livingstone е роден в Добрич, България - центъра на света, а ако не на света то поне на музикалните таланти. Той се отказва от семейния бизнес и мястото му в него (комбайнер) и вместо това решава, че ще последва мечтата, която все още не знае, че има. Вдъхновен от световното в САЩ, две години по-късно когато най-накрая разбира кой изпълнява We Will Rock You, прави своите първи проби на барабани, на които в последствие става нещо като полу-божество. Тъй като едното нещо води до другото и явно рокът е в кръвта му, Livingstone прохожда по стъпките на небезисвестния Slash (Сол Хъдсън) и прави солота на китара, за които предно споменатия още се чуди как точно да изсвири. Небеизвестната хардкор/рок група „Auto Dafe” веднага забелязват таланта на Владимир и така той става нейн член.
Научавайки за една българска поговорка, а именно – „Музикант къща не храни.”, Livingstone решава, че трябва да направи солова кариера. Той поема по пътя на хип-хопа и няколко години прави първия му голям концерт. Излезлият през 2002 година филм „8 Mile” е биографичен филм не по кариерата на Еminem (Маршъл Брус Матърс III), а описва детсвото на Владо. До 2004 той се изявява освен като всичко описано по-горе, а и като Dj по различни клубове и концерти, дори по неофициални данни Madonna (Мадона Луиз Вероника Чиконе), го била поканила да озвучава едно от турнетата й. За един талант като него, това не било нито на годините, нито на образованието му и за това отказал. От тогава на сетне решил, че трябва да почне да композира dance and house music и така докато завърши средното си образование. 2006та година дава старт както на висшото му образование в УФТ Пловдив, така и и на работата му по първото му демо. За него бива афектиран от двамата си съквартиранти, които се оказват бивш артист-алкохолик и планинар-бъдещ пушач. 2009 е съдбоносната година, през която той подписва договор с U.S.B. digital и дава началото на ново измерениe в музиката с дебютния си сингъл.
"
вторник, 5 януари 2010 г.
неделя, 3 януари 2010 г.
In search of inspiration
Нова година, нов късмет. За още много години да сме заедно и да ми четете глупостите :) enjoy...
"Беше изминала една година от както Явор бе поемал ей така към непознатото. За това време, несъмнено се бяха случли доста интересни неща с още повече повратни моменти. Началото на пътя бе близо, а с всяка секунда сърцето му препускаше все по-силно и по-устремено. Сигурно чак хората на метри от него можеха да доловят ударите му.
Сега всичко бе колкото познато, толкова и някак приятно изненадващо за него. Планините бяха същите, само дето сега имаха един такъв успокояващо зелен цвят, а не онази бяла, студена нежност от преди. Необятно многото варианти някъде там напред, той преобръщаше в мисли, а те на свой ред преминаваха в живи картини. На дали някога, някой щеше да го разбере, истински да усети всичките причини за това негово пътуване. Е, може би това и не беше чак толкова неочаквано, тъй като дори Явор не можеше да опише всичко онова, което се случваше с него.
Той погледна към острещния прозорец и видя едно особено хълмче. По-скоро сами спомен, който му проблесна бе особен. Той се сети за онова малко студено сърце нарисувано върху запотения прозорец и какво означаваше то за него, тогава. Замисли се още как страстта му да прави това, което обича го бе отвеждала до достатъчно странни ситуации, на особено необичайни места.
И ето, денят на приключенията започна. Той попадна на място, което бе посещавал твърде отдавна за да помни. Макар и да ръмеше, това не попречи на ентусиазма му да покори всичко наоколо, с помощта единствено на собствени сили. Явор искаше да попие всеки детайл, всяко кътче, всяка малка капка красота, която ръмеше около него. Това, с което той не бе свикнал бе невероятната топлина на хората посрещаики го. Там от където той идваше дори и когато бъдеше безкрайно любезен, му се отвръщаше почти винаги с начумерена физиономия. Тук хората бяха любезни, забавни и с доброта в очите, искряща от тях като бенгалски огън. Беше неизбежно да не му останат хубави спомени.
И все още, той бе далеч от края на своето приключение. Явор дори не подозираше какви приятни изненади го очакваха. Той знаеше, че хубавите неща се случват тогава – когато не ги очакваш, но може би малко или много, тайно се надяваш. Толкова тайно, че аха-аха и ти да не знаеш, че се надяваш. И така.. Последваха няколко невероятни срещи, които промениха представите му за случайност, красота и традиции. Разбра, че една усмивка, явно може да означава няколко стотин, милиона, хиляди, милиарда неща, така и само едно единствено – нещо от което се нуждаеше отдавна. Но не просто усмивката, която слагаше за пред всички и когато се налагаше, а онази вътрешната, която той търси с очи и сърце. Как тя грейва от нищото и как бързо може да изгасне.
Часовете шеметно се изнизаха и колкото и да му беше неприятно – пътят към дома го зовеше. Този ден по пътя на издирване на вдъхновението определено бе повече от успешен, а равносметката.. задоволителна. На сбогуване с това магично място, той не каза : „Сбогом”, а „Чао, до нови срещи...”. И пое своя път към вече изчезналия залез.
"
"Беше изминала една година от както Явор бе поемал ей така към непознатото. За това време, несъмнено се бяха случли доста интересни неща с още повече повратни моменти. Началото на пътя бе близо, а с всяка секунда сърцето му препускаше все по-силно и по-устремено. Сигурно чак хората на метри от него можеха да доловят ударите му.
Сега всичко бе колкото познато, толкова и някак приятно изненадващо за него. Планините бяха същите, само дето сега имаха един такъв успокояващо зелен цвят, а не онази бяла, студена нежност от преди. Необятно многото варианти някъде там напред, той преобръщаше в мисли, а те на свой ред преминаваха в живи картини. На дали някога, някой щеше да го разбере, истински да усети всичките причини за това негово пътуване. Е, може би това и не беше чак толкова неочаквано, тъй като дори Явор не можеше да опише всичко онова, което се случваше с него.
Той погледна към острещния прозорец и видя едно особено хълмче. По-скоро сами спомен, който му проблесна бе особен. Той се сети за онова малко студено сърце нарисувано върху запотения прозорец и какво означаваше то за него, тогава. Замисли се още как страстта му да прави това, което обича го бе отвеждала до достатъчно странни ситуации, на особено необичайни места.
И ето, денят на приключенията започна. Той попадна на място, което бе посещавал твърде отдавна за да помни. Макар и да ръмеше, това не попречи на ентусиазма му да покори всичко наоколо, с помощта единствено на собствени сили. Явор искаше да попие всеки детайл, всяко кътче, всяка малка капка красота, която ръмеше около него. Това, с което той не бе свикнал бе невероятната топлина на хората посрещаики го. Там от където той идваше дори и когато бъдеше безкрайно любезен, му се отвръщаше почти винаги с начумерена физиономия. Тук хората бяха любезни, забавни и с доброта в очите, искряща от тях като бенгалски огън. Беше неизбежно да не му останат хубави спомени.
И все още, той бе далеч от края на своето приключение. Явор дори не подозираше какви приятни изненади го очакваха. Той знаеше, че хубавите неща се случват тогава – когато не ги очакваш, но може би малко или много, тайно се надяваш. Толкова тайно, че аха-аха и ти да не знаеш, че се надяваш. И така.. Последваха няколко невероятни срещи, които промениха представите му за случайност, красота и традиции. Разбра, че една усмивка, явно може да означава няколко стотин, милиона, хиляди, милиарда неща, така и само едно единствено – нещо от което се нуждаеше отдавна. Но не просто усмивката, която слагаше за пред всички и когато се налагаше, а онази вътрешната, която той търси с очи и сърце. Как тя грейва от нищото и как бързо може да изгасне.
Часовете шеметно се изнизаха и колкото и да му беше неприятно – пътят към дома го зовеше. Този ден по пътя на издирване на вдъхновението определено бе повече от успешен, а равносметката.. задоволителна. На сбогуване с това магично място, той не каза : „Сбогом”, а „Чао, до нови срещи...”. И пое своя път към вече изчезналия залез.
"
сряда, 16 декември 2009 г.
Tribute to DeVladinchi, Livingstone or just Влядо
Да изкажа благодарности на всички, които ми следиха блога в последната година. Скоро си четох първия пост. Не съм ви обещавал кой знае какво, не съм ви и дал кой знае какво. Вчера блогчето празнува своята годишнина и сметнах, че вече е редно да попиша. За това доста помогна Theme song #217 by Livingstone . Тя и още няколко фактора бяха моята вечерна муза. Надявам се и за напред да продължавате да четете моите публикации, а аз се надявам те отново да зачестеят. Не мисля, че съм станал по-грамотен за последната година, така че винаги знам, че може да ми опростите някоя друга правописна и пунктоационна грешка. И така. enjoy...
"Сънища или реалност? Игра на думи или просто поредния диалог? Поредните въпроси с много отговори или отговори с много въпроси.. Всичко е там някъде, пред нас, точно под носа ни. Дали с времето сме го забравили, дали изобщо сме го знаели? Дали,... нали,.. или... С многото мислене може би до тук ще стигнем – да мислим повече и.. още.. и още повече.
Старанието ражда желанието и желанието ражда старание. Всичко е взаимно свързано. Всичко може да погледнем и така и така.
И така всеки е творец. Превръща своето мислене в своето изкуство. Придава по-усезаема форма на желанията си. А колкото от по-на дълбоко излезе това желание – толкова по-красиво нещо ще сътвори.
Като погледна от страни и малко по-ясно ми става това нещо с музите. Те не ни дават особено нови идеи, просто изравят добрите ни стари идеи, които сме чакали някой да заслужи. Които сме сметнали, че са твърде опасни, дори само да си ги помисляме, но уви – идва и денят, в които нищо освен Нещо, няма значение и даваме свобода на волята на тези скрити, дълбоко заровени идеали. Мислим си, че колкото е по-голямо нещото ни – толкова повече ще впечатлим нашата муза, толкова по-задоволени съответно ще останем ние, но понякога всичко се крие в малките неща и простите истини. Всеки ги знае, всеки е чувал за тях, но къде ли ги е скришом всеки заврял?
Всяка истина е истина докато вярваме в нея. Всяко малко нещо е достатъчно голямо до момента, в които си затваряме очите и виждаме вдъхновение,. Всичко, което ни кара да потрепераме, всичко това е онова малко хубаво усещане дълбоко, което сме забравили. А в мига, в който го намерим се опитваме да го сграбчим колкото се може за по-дълго. Нямаме желание да го сменяме с друго нито сега – нито по-нататък. Но разбира се не винаги можем да имаме каквото искаме. И това се случва, но винаги си има своята цена. А не винаги тя е посилна да заплатим.
Когато изгубим муза тръгваме в търсене на познатото. Търсим пак онова, което ни липсва. Но проблема идва, не толкова че търсим точно, което ни липсва, а че го търсим на едно единствено място. Отново и... отново и.. пак.. и още. Докато загубим желание да търсим муза. Почти винаги става така, че тя ни намира. Ей така от нищото. А главната поука е не да не търсим и не да не чакаме, а да не забравяме какво сме търсили. Забравим ли от къде сме тръгнали, няма да има къде да се върнем, а няма ли къде да се върнем – защо изобщо сме тръгнали ?
Отговорите носят почти винаги само нови въпроси. Колкото повече научаваме, толкова повече задълбаваме и искаме да научим невъзможното, искаме да знаем неща, които няма как да разберем. Искаме да сме във вътрешен мир, а това ако сами не си отговорим на повечето отговори, ще води само до повече надигащи се гласове в главите ни. А те не винаги се разбират по между си. Тогава единственото, което ни остава е да ги изслушаме един по един и когато разберем какво те искат, ще разберем и ние какво искаме. А това би било добре, особено когато почти никой не знае какво иска...
"
"Сънища или реалност? Игра на думи или просто поредния диалог? Поредните въпроси с много отговори или отговори с много въпроси.. Всичко е там някъде, пред нас, точно под носа ни. Дали с времето сме го забравили, дали изобщо сме го знаели? Дали,... нали,.. или... С многото мислене може би до тук ще стигнем – да мислим повече и.. още.. и още повече.
Старанието ражда желанието и желанието ражда старание. Всичко е взаимно свързано. Всичко може да погледнем и така и така.
И така всеки е творец. Превръща своето мислене в своето изкуство. Придава по-усезаема форма на желанията си. А колкото от по-на дълбоко излезе това желание – толкова по-красиво нещо ще сътвори.
Като погледна от страни и малко по-ясно ми става това нещо с музите. Те не ни дават особено нови идеи, просто изравят добрите ни стари идеи, които сме чакали някой да заслужи. Които сме сметнали, че са твърде опасни, дори само да си ги помисляме, но уви – идва и денят, в които нищо освен Нещо, няма значение и даваме свобода на волята на тези скрити, дълбоко заровени идеали. Мислим си, че колкото е по-голямо нещото ни – толкова повече ще впечатлим нашата муза, толкова по-задоволени съответно ще останем ние, но понякога всичко се крие в малките неща и простите истини. Всеки ги знае, всеки е чувал за тях, но къде ли ги е скришом всеки заврял?
Всяка истина е истина докато вярваме в нея. Всяко малко нещо е достатъчно голямо до момента, в които си затваряме очите и виждаме вдъхновение,. Всичко, което ни кара да потрепераме, всичко това е онова малко хубаво усещане дълбоко, което сме забравили. А в мига, в който го намерим се опитваме да го сграбчим колкото се може за по-дълго. Нямаме желание да го сменяме с друго нито сега – нито по-нататък. Но разбира се не винаги можем да имаме каквото искаме. И това се случва, но винаги си има своята цена. А не винаги тя е посилна да заплатим.
Когато изгубим муза тръгваме в търсене на познатото. Търсим пак онова, което ни липсва. Но проблема идва, не толкова че търсим точно, което ни липсва, а че го търсим на едно единствено място. Отново и... отново и.. пак.. и още. Докато загубим желание да търсим муза. Почти винаги става така, че тя ни намира. Ей така от нищото. А главната поука е не да не търсим и не да не чакаме, а да не забравяме какво сме търсили. Забравим ли от къде сме тръгнали, няма да има къде да се върнем, а няма ли къде да се върнем – защо изобщо сме тръгнали ?
Отговорите носят почти винаги само нови въпроси. Колкото повече научаваме, толкова повече задълбаваме и искаме да научим невъзможното, искаме да знаем неща, които няма как да разберем. Искаме да сме във вътрешен мир, а това ако сами не си отговорим на повечето отговори, ще води само до повече надигащи се гласове в главите ни. А те не винаги се разбират по между си. Тогава единственото, което ни остава е да ги изслушаме един по един и когато разберем какво те искат, ще разберем и ние какво искаме. А това би било добре, особено когато почти никой не знае какво иска...
"
събота, 7 ноември 2009 г.
November tribute
Последните месеци много скромно го раздавам, но какво да се прави. Хич не ми е оставало време, а пък и желание да пиша. Не съм ги писал мн скоро тия неща, но пък и не съм ги побликувал. enjoy...
"
"
"
Все идва един момент, в който сме много уморени. Уморени да гледаме, уморени да търсим, уморени да се усмихваме постоянно без причина. Реем се в произволни посоки и намираме странни неща, които изобщо не съответстват с това, което си мислим, че знаем. Но пък колкото си мислим, че знаем толкова повече и не знаем де. С властта идвали отговорностите.
Понякога изпускаме много важни моменти, за които определено ще/и съжаляваме. Може да ни се даде и втори шанс, а когато изпуснем и него – трябва да приемем нещата такива каквито са. Ни назад, ни напред. Освен да потрепераме малко на едно място и това ще му е.
Мечтите, желанията, ако щете идеалите – всички те някъде се събират на едно, но това едно много бързо става нула ако не побързаме да го направим две. „Бързай бавно.”- казват някои хора. За мен повече истина има в – Ако си мислиш да бързаш, сигурно има защо, за това забави се малко.
Късно нощем, когато в ече сме уморени и сме си легнали, какви ли мисли не ни минават. Как е минал денят ни, какво е можело да стане, какво - не. Някой път даже разигравме отново и отново сценария докато не намерим задоволяващия ни вариант.. или не заспим. Не всеки път като измислим какво трябва да стане за да ни е максимално удобно, ще го направим. НЕ всички или всеки ще е като отворена книга за нас и първо, че не ни изплаши, второ че ще ни мотива, трето заинтригува и няма да ни остави да спим някоя вечер до късно и да си мислим какво ли не. Но сигурно с малко повече от правилната мотивация и няма да се налага да премисляме чак толкова.
"
неделя, 11 октомври 2009 г.
Надеждата не винаги убива желанието...
Май стана вече месец от както не съм поствал. Не че съм и писал много много де :). Така и не се роди нещо по-цялостно, по-завършено да ми зарадва окото както си трябва да за такъв дълъг период от време, в който не съм писал, но каквото - такова. 'njoy...
<п>(и някакво малко опитче за начало на разказ)"Дъждът цял ден капе ли капе. Цоп, цоп, цоп. Празни улици, чист въздух. Беше повече от прекрасен и спокоен ден за Явор. Толкова хубав, че дори можеше да зърне тишината. Дъждът се засилваше, а с него и чувството за спокоиствие у младежа. Мисълта му колкото ясна – толкова и разпиляна.
Зад всяка душа, която си помислеше стояха други три. И то не сходни, а напълно различни, поемащи в съвсем различна посока. А когато се опитваше да ги свърже в изречение, не винаги добиваха ясен смисъл. Всичко се въртеше около онова „ако” или другото „ами тогава”, което рано или късно водеше повтарящ се цикъл от мисли. Именно заради това, той започна да мисли начин да се освободи от това свое „проклятие”. И все пак имаше едно на ум, че това може и да е съдбата му.
" .. to be continued
"Малко или много всеки ден търсим посоката, по която да поемем. Правим малки или големи стъпки за това. Малко или много се опитваме да подредим нещата в ежедневието си. Малко или много всяко ново нещо може да ни се стори като нюанс на нещо старо. Малко или много това ще ни хареса или ще ни напомни какво не сме харесали преди.
Какво ни различава едни от други? Може би мислите ни, идеите ни, за нещата от живота, и това как се постигат те. Всяка малка бъркотия, която създаваме, може да се оправи. Нужна ни е само малко повече мотивация. Поне така си мисля. Пропиляваме разкошни шансове само защото вътрешно сме решили днес да бъдем тъпи.
Май винаги има едно търсене. Какво търсим не знаем точно, защото много рядко знаем какво искаме. Може да се каже, че по-скоро знаем какво не искаме. Правим едно и също и се чудим защо грешките се повтарят. Явно не го правим както трябва. За това, малко или много, ще се научим да си взимаме поука от грешки – както наши, така и чужди. И така до следващия път…
"
"Сънищата са много странно нещо. Идея си нямам дали са отражение на това, което съм или на това, което искам да бъда. Много хора са се опитали да ги тълкуват, а някои дори са достигнали целите си. Но за мен сънищата ще си останат загадка. На дали всеки път като летя или като мога да скачам твърде повече от нормално, това ще означава, че искам да се издигам все повече и все по-бързо в обществото. Все в един момент ще съм доволен от там където съм и летенето, може би ще означава, че просто искам малко да полетя."
"Eдна минутка и хоп – нещата се променят. Едно малко камъче преобръща колата. Едно изречение и стоиш на другия бряг на нещата. Една малка истина, която е само за теб. Една малка тайна, която е таина за всички.
Всеки ден виждаме много. Отсяваме къде достатъчно – къде не от него. Решаваме в коя посока ще поемем и понякога съжаляваме, понякога – не. Оказва се че не винаги сме господари на собствената си съдба и че не винаги има съдба. И все понякога – тя си знае. Това е моментът с въпроса на гледни точки. Как виждаме нещата. Дали си затваряме очите за някои неща? Дали искаме да си затворим очите за други? Дали виждаме реално какво ще стане? Дали имаме желанието да си го признаем след като прозрем нечия истина? Можем да си задаваме въпроси до безкрай. А от многото мислене може и да ни заболи главата. Толкова да ни заболи, че да ни се иска никога не да сме мислили толкова много.
Многото мисли, понякога втълпяват несигурност. Несигурност, а понякога и известна доза нерешителност. И все пак много от нас рядко знаят какво искат. А когато разберат какво евентуално искат се оказва, че твърде многото мисли им пречат да решат.
Няма как да избегнем така или иначе малко лична драма. Така или иначе. Помисли малко, поогледай се, не му мисли. Разбери. Виж. Знае ли се, магията пък може да се появи."
<п>(и някакво малко опитче за начало на разказ)"Дъждът цял ден капе ли капе. Цоп, цоп, цоп. Празни улици, чист въздух. Беше повече от прекрасен и спокоен ден за Явор. Толкова хубав, че дори можеше да зърне тишината. Дъждът се засилваше, а с него и чувството за спокоиствие у младежа. Мисълта му колкото ясна – толкова и разпиляна.
Зад всяка душа, която си помислеше стояха други три. И то не сходни, а напълно различни, поемащи в съвсем различна посока. А когато се опитваше да ги свърже в изречение, не винаги добиваха ясен смисъл. Всичко се въртеше около онова „ако” или другото „ами тогава”, което рано или късно водеше повтарящ се цикъл от мисли. Именно заради това, той започна да мисли начин да се освободи от това свое „проклятие”. И все пак имаше едно на ум, че това може и да е съдбата му.
" .. to be continued
събота, 12 септември 2009 г.
blank
enjoy...
"Извършваме безумни глупости. Къде от героизъм, къде от страх, къде от чиста и проста тъпотия. А в един даден момент няма и такова значение. Важен ще остане финалът,а не това как сме стигнали до него. Има и места, при които е важен не толкова крайния резултат, колкото борбата за самия него. Но за жалост все по-малко и по-малко такива неща имат значение. Всеки го гложди неговият финал и неговата съвест. А дори да се опита да разбере някого повече от себе си – той не може да говори езика на всеки и доста често ще остане неразбран в добротата си. Не само ще остане неразбран, а понякога дори ще бъде наказан заради нея, защото нямало ненаказно добро.
Това са някакви малки неща, които всички знаем, но сме забравили или забравяме. Подсещаме се за тях само когато ни се качват на главата. Но пък това може би е за добро. Тъй като ако не ги забравим ще живеем в постоянен страх и ще е толкова непълноценно, че дори като се замисля и ми става тъпо. Ден след ден, час след час – все по тягостни. Така или иначе почнем ли да чакаме нещо такова, рано или късно ще се овенчаем с резултат, който вече знаем. Тук трябва да се замислим дали мъчителното чакане си заслужава. Душевният катарзис, извисявал човек. Но аз все си мисля, че е по-добре да сме здраво стъпили на земята и по-малко нещастни, отколкото особено извисени и по-малко щастливи.
Началото, развитието, последствията, краят. Всичко в крайна сметка се свежда до прости неща. Дали едно плюс едно прави едно повече и дали две без едно прави нищо. Уравнението на истините за живота ще добавя нови константи и нови неизвестни и така докато спрем да се мъчим да го решим. Отговорът не винаги ще идва докато го търсим. Не че няма да грешим, само трябва по-бързо да се поправяме. И така – опит-грешка, опит-грешка.
Колкото по-умни ставаме – толкова по-големи грешки ще правим. А колкото по-морално-тъпи ставаме – толкова по-добре възнаградени ще ставаме. И изпъкват един-два от всичките въпроси, които ще зададем след като разб ерем тези две прости истини – „Мога ли да оценя нещата, след като спре да ми пука” и „Това, което правя има ли смисъл?”.. И на двата отговорът ви ще е „Искрено се надявам да е така.”. Ще поживеем – ще видим.
"
"Извършваме безумни глупости. Къде от героизъм, къде от страх, къде от чиста и проста тъпотия. А в един даден момент няма и такова значение. Важен ще остане финалът,а не това как сме стигнали до него. Има и места, при които е важен не толкова крайния резултат, колкото борбата за самия него. Но за жалост все по-малко и по-малко такива неща имат значение. Всеки го гложди неговият финал и неговата съвест. А дори да се опита да разбере някого повече от себе си – той не може да говори езика на всеки и доста често ще остане неразбран в добротата си. Не само ще остане неразбран, а понякога дори ще бъде наказан заради нея, защото нямало ненаказно добро.
Това са някакви малки неща, които всички знаем, но сме забравили или забравяме. Подсещаме се за тях само когато ни се качват на главата. Но пък това може би е за добро. Тъй като ако не ги забравим ще живеем в постоянен страх и ще е толкова непълноценно, че дори като се замисля и ми става тъпо. Ден след ден, час след час – все по тягостни. Така или иначе почнем ли да чакаме нещо такова, рано или късно ще се овенчаем с резултат, който вече знаем. Тук трябва да се замислим дали мъчителното чакане си заслужава. Душевният катарзис, извисявал човек. Но аз все си мисля, че е по-добре да сме здраво стъпили на земята и по-малко нещастни, отколкото особено извисени и по-малко щастливи.
Началото, развитието, последствията, краят. Всичко в крайна сметка се свежда до прости неща. Дали едно плюс едно прави едно повече и дали две без едно прави нищо. Уравнението на истините за живота ще добавя нови константи и нови неизвестни и така докато спрем да се мъчим да го решим. Отговорът не винаги ще идва докато го търсим. Не че няма да грешим, само трябва по-бързо да се поправяме. И така – опит-грешка, опит-грешка.
Колкото по-умни ставаме – толкова по-големи грешки ще правим. А колкото по-морално-тъпи ставаме – толкова по-добре възнаградени ще ставаме. И изпъкват един-два от всичките въпроси, които ще зададем след като разб ерем тези две прости истини – „Мога ли да оценя нещата, след като спре да ми пука” и „Това, което правя има ли смисъл?”.. И на двата отговорът ви ще е „Искрено се надявам да е така.”. Ще поживеем – ще видим.
"
сряда, 9 септември 2009 г.
A night in Do-2-brin-4ou
Ровя си се аз в стария компютър, ровя си се и какво да видя. Писал съм нещо. Доста е странно и именно поради тази причина, знам точно кога съм го писал и защо не съм го публикувал. Сега пък мисля да го споделя с вас. Enjoy...
"Понякога и несложните събития ни се струват като един пъзел енигма. Една главоблъсканица, транс на красотата. Белезите и раните ни са маловажни. Колко бързо прескача мисълта ни. Тя е най-прекрасното нещо, което ти се случва. Прескачайки филмовата лента с желанията ни виждаме твърде много клишета, които може и да не разпознаем на другия ден като нещо, което сме били. Блъскаме мислите си като пасажер на кораб , в буря. Но понякога в онзи момент, в който спираме да усещаме, а да заместим всичко със студенината на праволинейната мисъл.
Точно може би в тази несвързана докрай, нелирична история – виждаме, че малките детайли не могат да се оценят в сивотата на скучното праволинейно ежедневие. Заяждаме се с другите тъй като може би така ни е по-лесно да оцеляваме, да не се налага да избираме и изпяваме нашата “лебедова песен”.
Живота ни е една голяма шизофрения тъй като хората се опитват да ни променят, ние всъшност не се променяме, а шизофренираме в нещо друго, нещо което не отговаря на нашето “аз”.
И любовта и прецизността, приятелите или удоволствията ще ни помогнат да осъществим нещо, което не разбираме. Не може да спрем тъй като то е по-силно от нас. Не можем да преодолеем своето его за да покажем на себе си и ина другите колко любовни, сладки и прекрасни можем да бъдем. Сещаме се за неща, които си мислим, че ще сгрешим. Концентрацията ни е толкова съсредоточена когато е момент да желаем нещо много силно, че ако можеше да се измери с пари то времето за преброяване на тези пари, би било едно доста относително, разтегливо понятие... Желаем ли нещо и най-големите ни пречки ще паднат под силата на желанията. Можем ли да спрем и да не мисля за бъдещето. Дали ме очаква бляска на президенството или калта на клошарството...
"
Абонамент за:
Публикации (Atom)
