Щастието приема
много форми. А освен всичк друго е химична реакция в мозъка ни. Сигурно за това
хората казват „Има химия по между им.“ Всяка тяхна реакция, всяко действие носи
на другия безброй импулси . А всеки такъв отключва малка и неподправена частица
щастие. Когато погледите ни се засекат за по-дълго от секунда, един на друг, то
тази химия обърква целият ни жизнен цикъл. Забравяме да дишаме, забравяме да
мигаме, сърцата забравят умора, а съзнанието забравя всичко останало.
Щастието е
математика. Щастието е теория на вероятностите. Щастието е игра. И както във
всяко едно от тези има баланс и правила, така те важат с пълна сила и за него.
Щастието изразено
с равносието на Наш звучи колкото и просто, толкова и сложно за постигане.
Всички са щастливи ако следват най-благоприятните за себе си стратегии,
предугаждайки действията на останалите. Уви, ако някой наруши този баланс, то
непременно някой започва да страда, което не води непременно до по-голямо
щастие на другиго. В такива моменти, в главата ни се заражда „Дилема на затворника“.
Всеки от нас може да спечели всичко или
всеки от нас да изгуби всичко. Може някой да спечели едно и да загуби друго, а
другият да загуби повече. Ако всички стигнем до споразумение, то всички биха
били щастливи. Ако някой от нас се споразумее с другиго, то най-вероятно и
двамата ще изгубим, но по различен начин. А ако никой не се споразумее, то
всички ще загубим.
В теорията на
игрите има тъй наречената минимаксна процедура. Там всеки от нас ще е
най-щастлив когато играе най-добре. Щастието може да е както крайно, така и
безкрайно. Във всеки един момент се опитваме да правим най-добрия избор. Ако
ние сме не ход, се опитваме да видим най-доброто в другите, но ако на ход е
някой друг, то виждаме най-лошото. И така се стараем да оценим всичко. Тази
стратегия освен непечаливша, неинтересна и трудно приложима, води и до
алтернативни решения. Тъй наречените „политически решения“ или „компромиси“. Всички
са „пат“. Никой не печели. Следователно, кому е нужно ?
Парадокс е, че
всеки иска да е щастлив, но никой не иска да даде първи щастие. Колкото повече
контролираш, толкова по-самотен оставаш. Колкото по-бързо тичаш към нещо, то
толкова по-бързо се отдалечава. Парадокс е, че оценяш истински нещо, когато
вече го нямаш. Ти си щастлив не когато вземаш, а когато раздаваш..
„Човекът е като пламъка: пламъкът в горенето непрестанно се
самораздава, но и непрестанно всмуква енергия. Престане ли да се самораздава,
той угасва.“
Богомил
Райнов
