Усмихнатите гости

Отварям нова страница. Там няма чудовища. Или поне само "скелети от гардероба". Тази страница не е лоша. Мисля, че даже никак.. даже. Чувствам се малко като Паисий. Пиша история на "свещи" Може да е тъмжно, но поне не ми е самотно. Хубаво е. Шумно колкото може. Тихо - колкото позволява. Чувам дъжда. Днес цял ден вали. И знаете ли какво ? Хубаво ми е като вали. Защо пък изобщо съм си помислял, че трябва да ми е лошо ? Аз живея щастлив живот. Ако някой не е готов да сподели усмивки с мен, тогава преминавам на друга страница. Тя е хубава, неопетнена.. Баш като да житействам отгоре й. Колко нови страници можем да започнем " беш ли мааму тате" Няма лимит сигурно. Най-вероятно докато на теб не ти омръзне. И тогава просто........изгасям светлината, обръщам се, усмихвам се и знам, че утрото е по-мъдро от вечерта и заспивам. И се събуждам с голяма усмивка.

Пълната чаша

Чашата никога не е наполовина пълна или наполовина празна. Нашата чаша винаги е пълна. Пълна е с емоции. От там нататък наливаме вътре. Само, че  никога не съм се замислял когато наливам в пълна чаша, когато тя прелее кое остава в нея и кое прелива. Дали новото ми идва в повече или съм готов да пусна старото да се излее, вече да не е в моята "дневна чаша". А когато наливам студена бира в чашата ми, топлата бира ли става по студена или студената бира става по-топла? Никога няма да разбера.. Защо ? Защото чашата ми прелива и не ме интересува какво излиза, а какво остава.