Tribute to DeVladinchi, Livingstone or just Влядо

Да изкажа благодарности на всички, които ми следиха блога в последната година. Скоро си четох първия пост. Не съм ви обещавал кой знае какво, не съм ви и дал кой знае какво. Вчера блогчето празнува своята годишнина и сметнах, че вече е редно да попиша. За това доста помогна Theme song #217 by Livingstone . Тя и още няколко фактора бяха моята вечерна муза. Надявам се и за напред да продължавате да четете моите публикации, а аз се надявам те отново да зачестеят. Не мисля, че съм станал по-грамотен за последната година, така че винаги знам, че може да ми опростите някоя друга правописна и пунктоационна грешка. И така. enjoy...


"Сънища или реалност? Игра на думи или просто поредния диалог? Поредните въпроси с много отговори или отговори с много въпроси.. Всичко е там някъде, пред нас, точно под носа ни. Дали с времето сме го забравили, дали изобщо сме го знаели? Дали,... нали,.. или... С многото мислене може би до тук ще стигнем – да мислим повече и.. още.. и още повече.

Старанието ражда желанието и желанието ражда старание. Всичко е взаимно свързано. Всичко може да погледнем и така и така.


И така всеки е творец. Превръща своето мислене в своето изкуство. Придава по-усезаема форма на желанията си. А колкото от по-на дълбоко излезе това желание – толкова по-красиво нещо ще сътвори.


Като погледна от страни и малко по-ясно ми става това нещо с музите. Те не ни дават особено нови идеи, просто изравят добрите ни стари идеи, които сме чакали някой да заслужи. Които сме сметнали, че са твърде опасни, дори само да си ги помисляме, но уви – идва и денят, в които нищо освен Нещо, няма значение и даваме свобода на волята на тези скрити, дълбоко заровени идеали. Мислим си, че колкото е по-голямо нещото ни – толкова повече ще впечатлим нашата муза, толкова по-задоволени съответно ще останем ние, но понякога всичко се крие в малките неща и простите истини. Всеки ги знае, всеки е чувал за тях, но къде ли ги е скришом всеки заврял?


Всяка истина е истина докато вярваме в нея. Всяко малко нещо е достатъчно голямо до момента, в които си затваряме очите и виждаме вдъхновение,. Всичко, което ни кара да потрепераме, всичко това е онова малко хубаво усещане дълбоко, което сме забравили. А в мига, в който го намерим се опитваме да го сграбчим колкото се може за по-дълго. Нямаме желание да го сменяме с друго нито сега – нито по-нататък. Но разбира се не винаги можем да имаме каквото искаме. И това се случва, но винаги си има своята цена. А не винаги тя е посилна да заплатим.


Когато изгубим муза тръгваме в търсене на познатото. Търсим пак онова, което ни липсва. Но проблема идва, не толкова че търсим точно, което ни липсва, а че го търсим на едно единствено място. Отново и... отново и.. пак.. и още. Докато загубим желание да търсим муза. Почти винаги става така, че тя ни намира. Ей така от нищото. А главната поука е не да не търсим и не да не чакаме, а да не забравяме какво сме търсили. Забравим ли от къде сме тръгнали, няма да има къде да се върнем, а няма ли къде да се върнем – защо изобщо сме тръгнали ?


Отговорите носят почти винаги само нови въпроси. Колкото повече научаваме, толкова повече задълбаваме и искаме да научим невъзможното, искаме да знаем неща, които няма как да разберем. Искаме да сме във вътрешен мир, а това ако сами не си отговорим на повечето отговори, ще води само до повече надигащи се гласове в главите ни. А те не винаги се разбират по между си. Тогава единственото, което ни остава е да ги изслушаме един по един и когато разберем какво те искат, ще разберем и ние какво искаме. А това би било добре, особено когато почти никой не знае какво иска...
"