blank

enjoy...

"Извършваме безумни глупости. Къде от героизъм, къде от страх, къде от чиста и проста тъпотия. А в един даден момент няма и такова значение. Важен ще остане финалът,а не това как сме стигнали до него. Има и места, при които е важен не толкова крайния резултат, колкото борбата за самия него. Но за жалост все по-малко и по-малко такива неща имат значение. Всеки го гложди неговият финал и неговата съвест. А дори да се опита да разбере някого повече от себе си – той не може да говори езика на всеки и доста често ще остане неразбран в добротата си. Не само ще остане неразбран, а понякога дори ще бъде наказан заради нея, защото нямало ненаказно добро.
Това са някакви малки неща, които всички знаем, но сме забравили или забравяме. Подсещаме се за тях само когато ни се качват на главата. Но пък това може би е за добро. Тъй като ако не ги забравим ще живеем в постоянен страх и ще е толкова непълноценно, че дори като се замисля и ми става тъпо. Ден след ден, час след час – все по тягостни. Така или иначе почнем ли да чакаме нещо такова, рано или късно ще се овенчаем с резултат, който вече знаем. Тук трябва да се замислим дали мъчителното чакане си заслужава. Душевният катарзис, извисявал човек. Но аз все си мисля, че е по-добре да сме здраво стъпили на земята и по-малко нещастни, отколкото особено извисени и по-малко щастливи.
Началото, развитието, последствията, краят. Всичко в крайна сметка се свежда до прости неща. Дали едно плюс едно прави едно повече и дали две без едно прави нищо. Уравнението на истините за живота ще добавя нови константи и нови неизвестни и така докато спрем да се мъчим да го решим. Отговорът не винаги ще идва докато го търсим. Не че няма да грешим, само трябва по-бързо да се поправяме. И така – опит-грешка, опит-грешка.
Колкото по-умни ставаме – толкова по-големи грешки ще правим. А колкото по-морално-тъпи ставаме – толкова по-добре възнаградени ще ставаме. И изпъкват един-два от всичките въпроси, които ще зададем след като разб ерем тези две прости истини – „Мога ли да оценя нещата, след като спре да ми пука” и „Това, което правя има ли смисъл?”.. И на двата отговорът ви ще е „Искрено се надявам да е така.”. Ще поживеем – ще видим.
"

A night in Do-2-brin-4ou

Ровя си се аз в стария компютър, ровя си се и какво да видя. Писал съм нещо. Доста е странно и именно поради тази причина, знам точно кога съм го писал и защо не съм го публикувал. Сега пък мисля да го споделя с вас. Enjoy...

"Понякога и несложните събития ни се струват като един пъзел енигма. Една главоблъсканица, транс на красотата. Белезите и раните ни са маловажни. Колко бързо прескача мисълта ни. Тя е най-прекрасното нещо, което ти се случва. Прескачайки филмовата лента с желанията ни виждаме твърде много клишета, които може и да не разпознаем на другия ден като нещо, което сме били. Блъскаме мислите си като пасажер на кораб , в буря. Но понякога в онзи момент, в който спираме да усещаме, а да заместим всичко със студенината на праволинейната мисъл.
Точно може би в тази несвързана докрай, нелирична история – виждаме, че малките детайли не могат да се оценят в сивотата на скучното праволинейно ежедневие. Заяждаме се с другите тъй като може би така ни е по-лесно да оцеляваме, да не се налага да избираме и изпяваме нашата “лебедова песен”.
Живота ни е една голяма шизофрения тъй като хората се опитват да ни променят, ние всъшност не се променяме, а шизофренираме в нещо друго, нещо което не отговаря на нашето “аз”.
И любовта и прецизността, приятелите или удоволствията ще ни помогнат да осъществим нещо, което не разбираме. Не може да спрем тъй като то е по-силно от нас. Не можем да преодолеем своето его за да покажем на себе си и ина другите колко любовни, сладки и прекрасни можем да бъдем. Сещаме се за неща, които си мислим, че ще сгрешим. Концентрацията ни е толкова съсредоточена когато е момент да желаем нещо много силно, че ако можеше да се измери с пари то времето за преброяване на тези пари, би било едно доста относително, разтегливо понятие... Желаем ли нещо и най-големите ни пречки ще паднат под силата на желанията. Можем ли да спрем и да не мисля за бъдещето. Дали ме очаква бляска на президенството или калта на клошарството...
"